500 - те бона на "Пей с мен" играят ролята на подкуп за отмъкване на зрители.

Някой беше казал, че в „Оркестър без име" се съдържат фрази, абсолютно приложими за всяка житейска ситуация. Докато гледаме „Мюзик айдъл" и „Пей с мен" в съзнанието веднага изплува сърдитият мърморещ чичко (Георги Русев), който заключава: „Музиканти! Днес всеки пее и свири! Никой не иска да работи!". 

Войната между „Мюзик айдъл" и „Пей с мен" е напълно безсмислена. Зрителят трябва да избира между две състезания по музикалност, които се излъчват по едно и също време по Би Ти Ви и Нова телевизия. Каквато и да е разликата в регламентите им, все става дума за надпяване. То може да е надвикване или надграчване, според качеството на участниците, но и в двата случая има жури. Интригата не се изостря от това, че в „Мюзик айдъл" членовете са петима, а в „Пей с мен" са 12, колкото са заседателите в американския съдебен процес. Защото матрицата е една и съща. Подборът се прави по една и съща схема.
Бисерите трябва да се спасят от свинете в съучастие с готовността на зрителите да се охарчат за есемеси. Рискът квиченето да заглуши трелите е огромен. Но затова пък се експлоатира максимално и от двете предавания.
Така бездарието се оказва същинският генератор на шоуто и по Би Ти Ви, и по Нова телевизия. Вратите и на „Мюзик айдъл", и на „Пей с мен" са широко отворени за саморазправа с всякакви музикални инвалиди, социални карикатури, човешки уроди. В „Пей с мен" грозната картина е смекчена с присъствието на невръстни кандидати за слава. Те трогват с невинността си дори когато тя е гарнирана с маймунско подражателство и с дефицит на слух. Но пък палитрата на музикалните звездомани е максимално разширена с отпадането на възрастовите ограничения. Затова контингентът от психопати, настървени за огромната парична награда в шоуто по Нова, е по-разнообразен.
В „Мюзик айдъл" деформациите най-често са придружени с младежки пъпки. За сметка на това акнето е замазано с доза псевдосериозност чрез досадна серия от прослушвания, заснети в различни градове. В крайна сметка умопомрачително количество безхаберници са получили широк терен за изява и по двата канала. Независимо дали са обект на явно издевателство от оценител като Фънки по Би Ти Ви, или на по-фината ирония на звездите, събрани от Нова телевизия, музикалните олигофрени са пушечното месо на двете състезания. Пуснати са като патици за отстрел, като миризлив газ през отдушник. Скритата цел на това клинично стълпотворение е да разтовари зрителите от натрупаните в реалния живот обиди заради сбъркания подбор на можещи и неможещи по всички обществени етажи.
Некадърността, превърната в шоу, се оказва повод за всенародно възмездие и отмъщение. От обществен недостатък бездарието на екрана става по-продаваема и по-атрактивна стока от таланта. Дарбата в подобни състезателни формати с акцент върху поп музиката рядко е самородно, безспорно и зашеметяващо явление. Приличната имитация по-безконфликтно може да мине за проява на талант. Но пък при липсата на конфликт рейтингът клюма и скуката е в кърпа вързана. Това е закон в медиите. Докато бездарието с неговата агресивност и самомнение замества клоуните в цирка. Те носят на бой и на майтап, без значение колко е просташки, болезнен или приятелски.
Но вариантите на некадърността не са безкрайни. Затова едновременното излъчване на „Мюзик айдъл" и „Пей с мен" е също толкова емоционално опустошително, колкото и побоят над чучелото на японски шеф.
Диетолозите твърдят, че недояждането е за предпочитане пред преяждането от здравословна гледна точка. Това правило важи и за пренасищането на ефира с два почти еднотипни мегаломански музикални формата за всекидневна консумация. Усещането за масово пропяване е влудяващо на фона на грандиозните политически скандали и драми от последните дни. Музикалната истерия прави опит да ги заглуши за радост на властта. Сякаш тя си е поръчала „Мюзик айдъл" и „Пей с мен" да се хванат гуша за гуша, докато си играе игрите на завет.
Това музикално изобилие е повече от съмнително. То е знак за някакъв сериозен дефицит в състоянието на медийния ни пазар. Прилича на онзи древен виц от времената на съветския вожд Брежнев, известни като „години на застоя". Вицът гласи, че един московчанин не можел да намери в нито един магазин орехи за кекса на жена си. В друг ден обаче, когато търсел олио, намирал само орехи. И сам си направил извод за това, как функционира икономиката на съветския социализъм: „Като няма - няма, като има - нищо друго няма". Войната между двата музикални формата е само намек за предстоящи кръвопролития в медийния и рекламния бизнес. Но ако съдим по челния удар между „Пей с мен" и „Мюзик айдъл", в тях има елементи на безразсъдство. Има изпуснати нерви и самоунищожителна енергия. 
„Мюзик айдъл" набра доста енергия, включително и отрицателна. А тя по принцип вдига октановото число на шоуто. Ролята на катализатор за скандала изигра безпардонността на музикалния мениджър Фънки в журито. Той успя да настърви част от зрителите с безпощадните си и често напълно справедливи оценки. Да създадеш полюси в аудиторията е аксиома за гледаемост.
Фънки допълнително нажежи страстите със собствената си неблаговидност и с отказа да следва правилото, че критичността е вид изкуство, което се удава на малцина. За да спечелиш доверие в позицията на критик, публиката трябва да те постави над нивото на критикувания по признаци като харизма, компетентност и авторитетност. Фънки не влиза в тази категория. Но точно по тази причина е силен дразнител, който жъне внимание не по линия на респекта, а по линия на яростта. Обаче и това стига за висок рейтинг, поне до момента.
В схемата на детонатор на разделение вече влезе и прословутият състезател Иван Англеов от Айтос. Той се намести в пространството на бунтарите, на аутсайдерите, несправедливо отхвърлени заради провинциалното им потекло Като добавим и музикалните му качества, този образ кореспондира ловко с масата на неразбраните и недооценените. Те често са основен контингент на такива телевизионни дербита.
Вече става ясно, че Иван и Андрей в качеството си на продуценти умело манипулират шоуто с типажи и нагласи, предначертани да създават конфликти. Това е залог за гледаемост. Друг е въпросът за нейната цена: от гледна точка на етиката или правдивостта. Моралната инфлация  в други  известни шоута е далеч по-напреднала от тази, която опитното око забелязва в „Мюзик айдъл".
Моделът на „Пей с мен" е по-миролюбив, по-зализан и по-салонен с 12-те звезди, които си търсят музикалната половинка. Всички те са симпатяги - от джаз дивата Камелия Тодорова, през Наско от БТР, Миро извън „Каризма", до фолкангела Деси Слава, дяволската й противоположност Кали и античната Марги Хранова. Различни сегменти от публиката си падат по всеки от тях. Но поне от първите излъчвания на шоуто се вижда, че между кандидатите за приза и журито сценаристите не са предвидили и заложили достатъчно зрелищни моменти. Нито олигофренията, нито дарбата засега предизвикват искри от взаимност или искрен хумор. Усещането е за благовъзпитано лицемерие. Бързо писва липсата на пиперливите и дори просташки задявки в „Мюзик айдъл". При това положение безпрецедентно грамадната награда от половин милион лева за победителя в „Пей с мен" играе ролята на подкуп за отвличане на зрители, а не на заслужена компенсация за дързост в битката.
Тандемът на водещите Светльо Витков и Камен Воденичаров също е попарен от двойственост и несигурност. Всеки поотделно е известен с персоналността си. Двамата заедно са вдъхновяващи колкото качествен алкохол, смесен с чешмяна вода. Човек хем е като недопил, хем е с махмурлук. И, ще - не ще, прибягва до ракийката, която в изобилие се лее от „Мюзик айдъл" напук на американския етикет. Като цяло обаче ефектът от припокриването на двете музикални упойки по двата канала е на взаимното неутрализиране. Отрезвяването настъпва бързо заедно с отегчението от музиката-менте. Жаждата за смислен човешки говор става все по-мъчителна.

Тук може да видите някой от най-запомнящите се моменти от риалититата: