– Бони, ти си доказателство, че една жена може да успее в кариерата без богат спонсор, да изгради име в музикалния бизнес и сама да си гледа детето. На какво се дължи този твой успех?

– Благодаря ти. Много добре звучи. Може би самата аз съм си избрала да постигна всичко по трудния начин. Но това пък ми дава независимост, лична свобода, която ми е много важна. Ако непрекъснато някой ти помага и те подбутва, съответно ще иска нещо в замяна. Аз не искам да съм зависима и длъжна на никого. Освен това съм много борбена, имам силен дух и голяма вяра. Не на последно място, много ми помага позитивното настроение.

– Имало ли е момент, в който си искала да се откажеш?


– Това беше в началото, а причината – вечното недоспиване и преумората. Искала съм да спра, питала съм се докога ще издържа на такова забързано темпо. Но любовта ми към пееното е толкова голяма, че винаги ми е давала стимул да продължа напред. Блогадарна съм на съдбата и на Бог за това, което ми е дал.



– Ти още от съвсем малка си изкарваш парите сама и си извървяла дълъг път, за да станеш успешен изпълнител. На сегашните млади певици по-лесно ли им е да се реализират?


– Да, от 12-годишна почти съм на сцената. В онова време беше важно да можеш да пееш, ако искаш да пробиеш в музикалния бизнес. Сега това е на заден план и на младите изпълнители им е много по-лесно, особено ако имат спонсор. Не те гледат какво и как пееш, а колко пари имаш да си платиш. Днес всеки може да стане певец. Това за съжаление е много жалко, защото аз вярвам, че пеенето е божи дар, насила, чрез лансиране и побутване от спонсори, не става.



– Какво си спомняш от детските ти години?


– Аз бях трето дете в семейството и за изтърсачето все нещо нямаше, но никога това не ми е било проблем. Както казах, от 12-годишна работя и всичко, което ми е било необходимо, съм си купувала, дори съм помагала на родителите ми.

– Кога разбра, че музиката е твоето призвание?

– Ооо, още като съвсем малка имах приятелка, чийто баща свиреше в оркестър „Козарите“. Толкова много съм мечтала да се доближа до тях и да ме чуят как пея. Аз постоянно пеех, сякаш имаше някаква сила и енергия, която отвътре ме караше само това да правя, и бях сигурна, че ще стана певица. В семейството ми няма музиканти, а за мен това беше най-голямата ми мечта.



– Как реагираха родителите ти на твоето желание да се занимаваш с музика?


– Те не искаха да чуят. Водили сме страшно много словесни битки на тази тема. Непрекъснато ми повтаряха, че не искат лека жена в къщата. Моралът в нашето семейство беше много голям и не ми позволяваха да ходя по кръчми да пея, но накря видяха, че няма накъде и се предадоха.

– Кой те откри за сцената, с кого подписа първия си договор?


– Може би първо учителката ми по музика забеляза, че мога да пея, и ме заведе на прослушване в Сливенската опера. Там, като ме чуха, ахнаха, но този стил музика не беше за мен, не ме правеше щастлива. В онова време имаше импресарска дейност за поп музика, а такива като мен ги откриваха мениджъри от бивша Югославия. Много мои колеги масово пееха по кораби и фериботи из чужбина, но изпълняваха предимно поп парчета. А пък аз – балканско дете, израснало със сръбско, гръцко, фолклорни песни. Явих се на прослушване при въпросните мениджъри от Югославия и те ми предложиха да отида да пея в заведение в Босна. Така започна всичко. Там славата ми се носеше като вятър. Предлагаха ми да издавам албуми, но това не ме блазнеше. Аз исках да направя кариера в България.



– Ти си дете от смесен брак. Усещала ли си някога по-различно отношение на хората към теб?


– Честно да ти кажа, не ми е правило особено впечатление. Като малка в училище може би е имало разни подмятания. После, като започнах да пея в ансамбъла, усетих известна професионална злоба от по-големите. Все ми казваха: „Е тая, циганката, тя е най-добрата!“ Това не ме дразнеше, но им казвах, че ще дойде ден, в който ще ми се извинят. Така и стана.

– Каква беше Бони като дете?

– Бели не съм правила, но с момчетата се биех, и то в онзи период, когато те искат да те щипнат по дупето, да те барнат тук-там, а пък аз не разрешавах, защото не това беше начинът и мястото за такива неща.