Френският учен Борис Сирюлник в детството си остава сирак и дълго време е подхвърлян между приемни семейства и различни институции. Но днес е известен в цял свят с книгата си „Грозните патенца“, посветена на наранените деца, на малчуганите, жертви на насилие. ИК „Изток-Запад“ ви предлага неговия обобщен опит натрупан след многобройни изследвания, пътувания, международни срещи и работа с жертвите на насилие.

Борис Сирюлник е световноизвестен не само с научната си работа, но и с активната си позиция, с яркото си медийно присъствие и с многобройните си книги, адресирани към широка читателска публика.

Роден през 1939 г. във Франция, детството му е разбито от войната, родителите му са депортирани от нацистите, самият той оцелява по чудо. След това малкият Борис е подхвърлян между различни институции и приемни семейства. Въпреки преживяното Сирюлник намира път напред, завършва медицина и специализира в различни области на психиатрията, работи като невропсихиатър, психолог и психоаналитик. Проявява интерес към науката за поведението на животинските видове в естествената им среда. Днес е известен изследовател и авторитетен преподавател в Тулонския университет.

Основната теория на Сирюлник е за способността да устоиш на удара и да възобновиш развитието си в променени условия. Книгата му „Грозните патенца“ е изцяло посветена на малчуганите, жертви на насилие. Авторът обобщава не само опита от своите изследвания, но и този на други университетски преподаватели, лекари, социолози, психолози и възпитатели.

Според Сирюлник най-важно е да се намери изход, за да се преодолее кризата и тези деца да се научат да живеят по друг начин. Същественото не е да се изброяват травмите, а да се открие път за тяхното преодоляване. Френският учен дава пример с грозното патенце, което се превръща в красив лебед. Но това да си лебед не е достатъчно, нужно е да се пребориш с униженията от миналото и да продължиш напред в променените условия. Защото понякога дори да си се освободил от насилниците, ти продължаваш да носиш спомена за тях. Възстановяването зависи от личния темперамент и от социалната подкрепа.

В „Грозните патенца“ специален раздел е посветен на структурата на агресията и пораженията, които тя нанася.

Преводът от френски е дело на Нина Венова, автор на корицата е Десислава Игнатова.

Откъс:

Талантът е умението да
изложиш изпитанията си в усмихнат разказ
Да предадеш с хумор своето нещастие, ето това е върховен талант. За да се случи такава метаморфоза при възпроизвеждането, болезненото събитие трябва да е изминало същия път, както в театъра или рисунката. „Ако успея да поднеса приятна версия на трясналото ме, усмивката, която ще извикам, ще намали разстоянието между нас и ще отнеме от отчуждаващата сила на моята рана.“
В бележка от своя дневник Ане Франк се оплаква, застанала права пред запушен прозорец на своето скривалище: „Доза здрав несдържан смях върши повече работа от десет прахчета валериан...“ В хумора има терапевтично намерение, което прилича малко на отхвърляне на реалността: да накараш да повярват, за да си повярваш, че не е толкова сериозно. Тази самоизмама е креативна фалшификация, която поставя болката на дистанция. Стига да успея да инсценирам изтезаващата ме трагедия, да ви изтръгна усмивка, приятелска емоция или заинтересовано изражение, ще престана да играя покъртителната роля на клетото мъниче и ще се освободя от отблъскващия образ на жертвата – обречена, насилена, изоставена, изпаднала. Канейки ви да участвате в една усмивка, ще се свържем, както ни свързват споделени емоции от рода на трапезните удоволствия или размяната на думи. Не става въпрос за сливане, каквото предизвиква любовната страст или омразата към общ враг, а за приятна и лека малка връзка.
Още Фройд отбелязва съществуването на такива поведения на предизвикателство пред една твърде мъчителна реалност . „Пестенето на разход на чувства“ или „усмивката през сълзи“ поставят мъката на дистанция. Хуморът не е иронично присмиване, нито отрицание на агресията, нито дори преобразуване на едно страдание в удоволствие. Това е паметта за травмата, нейното представяне, което притъпява болката, щом театърът, рисунката, изкуството, романът, есето и хуморът работят за изграждането на ново самочувствие.
Това е защитен механизъм по острието на бръснача. Близо до изолацията, която смекчава чувството, свързано с някакъв спомен или някаква мисъл субектът знае много добре, че травмата му е сериозна, но като я изговори с лековат тон, поне може да я изкаже и да възстанови връзката с близките си: „Не им досаждам с драматичното си преживяване, не ги вцепенявам с моя ужас, напротив, забавлявам ги и предизвиквам интереса им, така че израствам в очите им като онзи, който развеселява и интригува. Но дълбоко в себе си знам, че случилото ми се не е нищожно. Като ви карам да се усмихвате, аз въздействам върху моето страдание и превръщам съдбата си в история. Ето. Това ми се случи. Бях наранен. Но не искам да градя живота си върху това да се подчинявам на моето минало. Като ви поднасям красиво, интересно и весело представяне на станалото, вече аз ръководя ефекта, който произвеждам върху вас. Променяйки образа, който вие имате за мен, аз променям чувството, което изпитвам към себе си.“
Напълно съзнаваният хумор е противоположен на изтласкването. Той работи като представяне, което изисква зрител, свидетел, нуждае се от някой друг. Понякога разцепването на травмираните им позволява да бъдат този друг и да станат зрители на самите себе си. Така жените с разбито сърце прихват от смях през сълзите си, изненадани от образа си в огледалото със зачервен и подут от мъката нос и разтекъл се грим по лицето, което са искали да разкрасят. Тази защита лесно може да бъде изкривена, когато се сковава в маска или стереотип, когато наранените изпадат в конвулсивен смях, разказвайки своите страдания, или когато хуморът се превърне в способ, който изключва всяка истинска връзка.
Разбира се, има моменти, когато вече не можеш да се смееш, когато хуморът става невъзможен, дори неприличен. Докато осезанието на болката те държи в плен, не можеш да промениш нейното представяне. Децата, пред чиито очи са измъчвали или унижавали родителите им, никога няма да могат да се смеят на това. Нужна е твърде голяма дистанция. Измъчваните и най-вече децата на измъчваните преработват образа за себе си чрез крайното действие и чрез сериозната рефлексия. Не чрез хумора. Най-често те се включват в битките срещу партията на палачите. Те поправят себе си, поправяйки спомена за своите родители, като по този начин доказват, че най-сигурното средство да се укрепи една идея е, като я следваш.
Отдалечаването във времето само по себе си променя представата за трагедията. От момента, когато едно дете попита „какво ми се е случило?“, то започва своята работа по преработване на собственото минало. То не може да не си задава въпроса откъде идва и къде отива, понеже е въодушевено, че съществува, и любопитно какво го очаква. Ала за да отговори на този въпрос или дори просто да си го зададе, е необходима връзка с фигури на привързаност, които се предполага, че знаят, понеже са дошли на света преди него. Едно дете без привързаности дори не си поставя въпроса, понеже живее в поредица от настоящи времена. То няма как да си помисли: „Направих глупост в неотдавнашното си минало, която ще бъде наказана в близкото ми бъдеще.“ Липсата на отношения му пречи да добие представа за времето. По-късно детето ще разбере какво му се е случило само защото ще придаде на събитието смисъл, дошъл от погледа на другите: „Онова, което ми се е случило, е срамно... ужасно... необикновено... героично...“ Също както изпъкващите предмети са били откроени от натовареното със смисъл поведение на родителите, историзираните събития са осветени от говоренето на другите. Следователно травматичната памет е особена, понеже свързва несъзнаваното телесно опознаване с осмислянето в светлината на общественото говорене. От близостта си до малтретиращ родител детето неволно попива този тип взаимоотношения, който се отпечатва в биологичната му памет. Но разказът за себе си се изгражда от значението, което събитието добива, осветлено от културния дискурс.