Вълнуващата история на цар Ивайло, един от най-противоречивите и загадъчни български владетели разказва Стоян Николов-Торлака в новата си книга.

С интерес очаквахме как авторът на трилогията „Северозападен романь“ ще се справи с литература, в която го няма намигването на северозападния диалект, нито пък първичната непосредственост на простонародния изказ. И той не ни разочарова.

Добрите исторически романи са рядкост, но несъмнено можем да причислим „Иваил цар, книга първа“ към тях. Едновременно достоверен и увлекателен, без да се цели нито в суховатата фактология, нито да се заиграва с читателя. Книгата вплита в сюжета си информацията от всички известни исторически източници за живота на тази интригуваща личност. Но пък фактът, че това, което можем да прочетем от съвременниците на Ивайло, е твърде оскъдно, дава на писателя възможността да си позволи собствен прочит. И той го прави, при това с размах.

„Иваил цар“ е харизматичен, дързък, непокорен, силен, раздиран от вътрешни борби и съмнения в начина, по който е устроен светът. Обича, но е воден от гняв. Предвожда другите с желязна десница, но сам е разкъсван от противоречия. Тръгва от дъното, но има дързостта да запише името си в историята. Минава през живота на един дъх, но е вълнуващ и вдъхновяващ.

А защо Иваил, а не Ивайло? Свърлижкото евангелие – единствения исторически източник, от който знаем името му, е повредено тъкмо на мястото, на което трябва да прочетем последната буква. Сякаш нарочно. За да допълни мистичността и загадъчността на този забележителен мъж, воин и цар. И Торлака избира да го ползва по този начин, без добавено окончание.

Знаете ли, че десетилетия след смъртта на цар Ивайло, в различни части на България и на Византийската империя се появяват хора, твърде сполучливо наречени от историците „Лъжеивайловци“? Те се опитват да увлекат народната енергия, представяйки се за Лахана или за негови наследници. Какво по-голямо доказателство за ярката следа, която той оставя и за огромното значение на стореното от него във време, в което самата мисъл обикновен човек да се изкачи на трона, изглежда като смъртен грях?