Без Марто няма сериал, проплакаха почитателите на „Под прикритие“ след като Шмекера падна покосен от Ерол в неравната битка с мафията.

, дал плът и кръв на образа, е сред обещаващите имена в арт гилдията. Завършва НАТФИЗ в класа на професор Атанас Атанасов. Дебютът му на голям екран е в ролята на Алекс във филма „Номер 1“. Снима и в „Пистолет, куфар и три смърдящи варела“, където играе Красавеца. У дома го радват съпругата Миряна и двамата им синове – Филип и Дамян. За сериала, за ценностите и новите роли - разпита го „Монитор“.

- Как очакваше да се развие героят ти, когато научи, че ще си Мартин?

- Не очаквах, че ще стане такъв „герой“ и ще извършва такива подвизи. Отначало нямах идея, че „Под прикритие“ ще се радва на толкова голям успех. С толкова яки каскади, екшън сцени...Че ще се работи с такъв мащаб. Мислех, че ще е просто един сериал, но това, което направихме, надмина всякакви очаквания. В един момент много исках Мартин да стане като героя Джак Бауър от „24“. Той през какво ли не премина – пристрастен към хероина, беше мъртъв, съживяваха го... и аз мислех, че може и с моят човек да се случи нещо подобно, но за щастие останахме в реализма.

- Във финалната сцена на последния епизод Ерол гръмна Мартин, ти как смяташ - кой е прав? Единият защитава жената, която обича, другият – справедливостта?

- Субективно е. Това са двама души, докарани до ръба, буквално. И сблъсъкът кой ще надделее не винаги е ясен. Можеше пистолетът да е в ръката на Мартин. Така се случи, че не е. Действията на Мартин не бяха продиктувани от желание за справедливост, а от желание да предприеме въобще някакво действие срещу мафията. Просто нещо да се случи. Не е справедливо – да убиеш. Да взривиш Андонов в самолета. Мартин го прави от безизходица, вижда че няма инстанция, към която да се обърне.

- То и Попов гръмна Джаро...

- Да, има и лошия пример на Попов. В един момент за Мартин това е единственият изход.

- А правилно ли е Ерол да гръмне колега, полицай?

- Не мисля. От една страна Ерол защитава полицейската професия – не можеш да убиваш без съд и присъда, колкото и да знаеш истината. Както се опита Мартин. Престъплението трябва да бъде доказано в съда. От друга може и от любов да действа така.

- Той всъщност спаси героя ти да не се превърне в убиец...

- Но самият Ерол с това действие стана такъв - убиец. И то на полицай. На брат по оръжие. И което по закон се гони най-тежко. Затова казвам, че са двама човека на ръба, ако не се случи между тях нещо фатално, сами по себе си биха избухнали.

- Това ли ти е най-силната сцена?

- Една от най-силните. Другата такава беше спасяването на Попов в първи сезон. В трамвая, когато Джаро го преби и изостави. Аз трябваше да го извлача. Нямаше диалог, но спасяването като такова, първо заради това, че ми е шеф, и второ е въплъщение на бащата, беше много ценно. Емоционално. И в същото време усетих един пистолет в тила.

- Съжаляваш ли, че убиха Мартин?

- Не. Харесвам историята на „Под прикритие“ и не симпатизирам на някой от героите повече или по-малко. Харесва ми историята да изненадва и тя е такава. Така е и по-реалистичен сериалът. Няма недосегаеми и в живота. Човек когато се вземе за такъв, се самозабравя и падането му е много от високо. Сгромолясваш се – както стана и с КТБ. Цветан Василев предната година беше награден за банкер на годината, и на другата му затварят банката. Хората, когато имат власт, се самозабравят. Ето и героите от „Под прикритие“ - чрез престъпни действия Иво Андонов се издига и смята, че е над закона, както Мартин, с властта му на полицай започва саморазправа. Това е една себеправедност, която е много човешка, много плътска.

- От 6 години Мартин е част от живота ти, какво ти даде сериалът?

- Отвори ми разбиранията за кино, за това какво може един актьор, запознах се с професионалисти, които ме научиха на много. Имам една-две травми, но са поносими. Глезенът още ме пристяга, но се преживява.

- Какво ти казват хората по улицата?

- По-възрастните се кефят на Мартин, защото разбират нуждата от справедливост, искат доброто да победи. Тийнейджърите ме питат къде е Куката, къде е Иво Андонов. Харесват по-отрицателните герои, защото по някакъв начин в тяхното съзнание те са един вид бунтари. Младите хора не са съзрели още, нямат много житейски опит и мъдрост. Те се намират в своя си бунт срещу обкръжението така, че да могат да пораснат. Затова донякъде е обяснимо. Важно е да усетят, че има едни лоши в сериала, може да изглеждат симпатични, но не са свестни хора. Ако усещат границата е добре. Може един убиец да храни едно сираче на улицата всеки ден, да му дава пари, но той си остава убиец. Не бива тези неща да бъдат омаловажавани.

- Сериалът се продаде в много страни, пишат ти зрители от цял свят, какво казват?

- Кефят се на героя ми и освен похвалите, които знам, че и моите колеги получават, това, което коментират е, че сериалът е много реалистичен. Че все едно се разказва за тяхната страна. Мафията е навсякъде. Пишат от Бразилия, Германия, Англия, от всички континенти.

- Речта на Мартин към Попов, когато казва че битката е предрешена и мафията управлява държавата, беше доста аплодирана във Фейсбук. Наистина ли неспасяемо тъжна е картинката у нас?

- За съжаление, плодът на миналото ни е такъв – 45 години комунизъм, 90-те години - борчески, в които България е затъвала. Четох как през 1992 година са били разпределени 30 млрд. лева на 12 директори на банки, които след това са обявили фалит. Когато имаш такова тотално ограбване, такова погазване на ценности и морал, няма как да не се стигне дотук. Вярвам обаче в младите хора, които взимат пример от Запад, от работещи страни, където се цени трудът, защото не може да не работиш, а да вземаш. Трябва да работиш, за да вземаш. И това, освен че е западен модел, е и библейски модел. Вярвам, че е устойчив и когато започне това да се развива, а не да се промотира как да се скатаеш, в стил „Учи, мамо, да не работиш“ и подобни, когато това изчезне, ще се оправим и ще преборим мафията. Трябват ни силни прокурори, като италианските – Джовани Фалконе, който казва, че страхливият умира всеки ден, а смелият само веднъж. И колегата му Паоло Борселино, и двамата очистени от мафията. Като цяло ни трябват смели мъже във властта. Както и да се изкорени това желание у мнозина да се мине тънко. Във властта често влизат хора, които нямат място там. Сещам се, че го има като реплика в „Бай Ганьо:“Дай ми едно магаре и него ще направя депутат“. Ето, още е актуално.

- Иво-андоновците се чувстват безнаказани, както се каза в една от сериите „Недосегаем 6-а степен“, но това ме подсеща и за друго - бъркат ли хората какво е това божие наказание? Често смятат, че ако нещо не добро им се случи, е „от Него“.

- Да, у нас е криво разбрано. Изхождам от мисълта за бог като за баща. Той по такъв начин ни се разкрива – един баща не наказва децата си така, че първо да не знаят защо го прави. Второ, прави го поносимо. Никой добър родител не осакатява децата си. Още повече какъвто е нашият бог. Това, което се случва в света и е непосилно за нас, и е осакатяващо, то не е от бог. Грешно го интерпретираме. Това не са негови наказания. Това е битката духовна, в която сме замесени. Ние сме бойно поле – особено нашият ум. Във вихъра на битка сме понякога, която не разбираме.

- Твоите хлапета с какво те изненадват, как си играете?

- Боричкаме се, разиграваме сценки. Филип ме разпитва за всичко – бъбрив е и забавен. Дамян от своя страна тепърва проговаря, казва на себе си „Дан“, а на батко си „Пипи“. С Филип са в една група, затова и беше лесно. Просто Филип го хвана за ръка и хайде вътре. Играем си вкъщи на котараци в чизми, на лъвове, на герои. Филип обича да е героят, който спасява хората. Иска да съм му помощник.

- Вие с Миряна неведнъж сте вземали позиция за това колко е важен бракът в едно общество. Все повече страни разрешават гей браковете, осиновяванията от такива двойки. Как ги приемаш?

- Лично за мен не е нормално. Бракът като институция е запазена марка за мъж и жена. За да създадеш дом, семейство, да отглеждаш деца, трябват хора от двата пола. Ако двама са избрали да са с човек от същия пол, то детето им не е избрало да има такива родители. Смятам, че еднополовата двойка ощетява детето и това не са мои заключения, а е доказано от психолози. Такива деца растат с дефицити, които се проявяват на по-голяма възраст и са много коварни. Светът, който им се представя, не е реалността. Колкото и да има любов между двама души, има неща като брака, които не бива да се пипат. Любовта към децата трябва да е зряла. Всяко дете има нужда и от майка, и от баща. Не може да бъде заместено от двама бащи или две майки. Майката, колкото и да бъде строга, не може да бъде баща, и бащата, колкото и да е мек, никога няма да бъде майка. Нека има хора, които се обичат по различен от моите разбирания начин, но нека да не докосват брака.

- Къде можем да те гледаме в театъра?

- В спектакъла на Владо Пенев „Агенти“ и в „Големанов“ в „Сълза и смях“. Режисьор е Славчо Пеев, продукцията е на дупнишкия театър. В ролята на Големанов е Ивайло Калоянчев, аз съм Големанов-джуниър. Люба Пашова е премиершата, която раздава постовете във властта, а баба Гицка е Латинка Петрова. Весо Цанев е Горилков, много забавно се получи, трябва да го гледате. Играя още и в „Спасителят“, спектакъл, насочен към тийнейджъри. Разказваме за света на наркотиците – колко е страшно да попаднеш там.

Източник: в. "Монитор"