Разследващият журналист Христо Христов и специалистът по история на българското право и съдебна практика адв. Христо Петров проследяват конструкцията на първия поръчков политически съдебен процес при Тодор Живков в съвместната си книга „Белият терор” от 1923-1925 г.” (ИК „Сиела”). Правно-документалното изследване е първо по рода си, разбулва редица митове за събитията, случили се в периода 1923–1925 г., и хвърля повече светлина върху процеса от 1954 г., чиято цел е да даде възмездие на офицери от бившата 3-та секретна секция на Министерството на войната, действала 20-те години на ХХ век.

На 4 март 1954 г. Тодор Живков е определен за първи секретар на ЦК на БКП. Едва 4 месеца по-късно – на 17 юли същата година, Политбюро на ЦК на БКП, оглавявано от Живков, приема секретно („Б“) решение за предаването на съд на 13 души, по-голямата част от които офицери, служили в армията на Царство България още преди 9 септември 1944 г. Процесът има за цел да даде възмездие на офицери от бившата 3-та секретна секция на Министерството на войната, действала през 20-те години на ХХ век.

В задълбоченото си изследване „Белият терор” от 1923-1925 г.” журналистът Христо Христов и адвокат Христо Петров проследяват конструкцията на този първи поръчков политически съдебен процес при Тодор Живков. Авторите разкриват методите, които ДС използва при провеждането на поръчковото следствие, в което едни фигури отговарят за сметка на други с оглед на интересите на политическото „правосъдие” и конюнктурата. Христов и Петров подчертават, че механизмът на подготовка на съдебната разправа, разпоредена със специално секретно решение на Политбюро на ЦК на БКП, започва още при Вълко Червенков през 1953 г. чрез заобикаляне на изтеклата давност и приетите амнистии.

В предговора на „Белият терор” от 1923-1925 г.” (с подзаглавие „Три епохи на държавна репресия”) Христов и Петров недвусмислено подчертават: „Настоящата книга е първият по рода си опит за правно-документално изследване на събитията от 1923–1925 г.: случилото се на 9 юни 1923 г., убийството на Александър Стамболийски, серията от политически убийства през 1924–1925 г. и „белият терор“ след атентата в църквата „Света Неделя“ от април-май 1925 г. Представлява поглед към историческите факти от позицията на действалите тогава закони и си поставя задача да даде обяснение за правните възгледи на два периода от българската история – Царство България и комунистическа България.”

Т.нар. бял терор е едно от тъмните петна в новата история на България, останали в рамките на пропагандния партиен прочит след 9 септември 1944 г. Превратът от 9 юни 1923 г., организирането на Септемврийското въстание, смъртта на Александър Стамболийски на 14 юни 1923 г. и на Гео Милев, Йосиф Хербст и др. след атентата от 16 април 1925 г. в църквата „Света Неделя”, осъществен от Военната секция на БКП, се нуждаят от изводи, базирани на фактите и действалите в Царство България закони. Тези събития са обект на детайлен анализ в „Белият терор” от 1923-1925 г.”.

Христо Христов е разследващ журналист и изследовател с 26-годишен професионален опит, основател на сайтовете desebg.com (2011), agentibg.com (2014) и pametbg.com (2015), посветени на преодоляването на зависимостите от комунистическото минало в България. Автор е на 8 документални книги, разследващи различни престъпления на комунистическия режим, сред които „Секретното дело за лагерите” (1999), „Убийте Скитник” (2005) – за убийството на Георги Марков от ДС, „Тайните фалити на комунизма” (2007), „Империята на задграничните фирми” (2009), „Тодор Живков. Биография” (2009), „Операция МАРАТОН” (2012) за кражбата на Паисиевата история в манастира „Зограф” от Държавна сигурност. Христов е носител на редица награди за разследваща журналистика и лауреат на Гражданската награда на Европейския парламент за 2014 г.
Адв. Христо Петров има близо 14-годишен опит в областта на наказателното и гражданското право. Работил е за няколко от водещите кантори в България и има допълнителен опит като анализатор и изследовател на американската съдебна практика към фондация “Програма Достъп до информация”. Понастоящем е част от екипа на „Биляна Тончева & партньори”. Притежава задълбочени познания по история на българското право и съдебна практика.

ОТКЪС ОТ „БЕЛИЯТ ТЕРОР” ОТ 1923–1925 Г.”
ВЪВЕДЕНИЕ
Настоящата книга е първият по рода си опит за правно-документално изследване на събитията от 1923–1925 г.: случилото се на 9 юни 1923 г., убийството на Александър Стамболийски, серията от политически убийства през 1924–1925 г. и „белият терор“ след атентата в църквата „Света Неделя“ от април-май 1925 г. Представлява поглед към историческите факти от позицията на действалите тогава закони и си поставя задача да даде обяснение за правните възгледи на два периода от българската история – Царство България и комунистическа България.
В основата на изследването е процесът във Върховния съд от 1954 г. срещу офицерите от 3-та разузнавателна секция на Министерство на войната, сочени за автори на „белия терор“, на акцията от 9 юни, на убийствата на Стамболийски, Гео Милев и др. Става въпрос за малко позната военна разузнавателна структура, която е припознавана и като т.нар. „Поркова команда“ . Главен подсъдим по това дело е бившият министър на войната при Александър Цанков – ген. Иван Вълков, заедно с още 12 царски офицери.
Освен че е създадена да укрива оръжието на българската армия, което след Ньойския договор България е задължена да предаде за унищожаване на представителите на Съглашението, 3-та разузнавателна секция преследва и лица, пряко свързани с терора, който БКП като част от Третия интернационал, т.нар. Коминтерн, тогава започва да прилага в политиката си, заимствана от болшевишката партия в СССР. Политика, която до голяма степен предопределя събитията, свързани с атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. и реакцията след него.
Насилието в нито една от неговите форми не се споделя от авторите на настоящото изследване. Неговата цел не е да обвинява или да оправдава действията на противостоящите страни в българската политика през 20-те години на миналия век, нито да пренаписва отделни биографии. Оценяването на събития от отминала епоха с инструментите на сегашните нравствени и обществени категории води до изводи твърде съмнителни, освен при две кумулативни предпоставки – наличният инструментариум да е съществувал също в дисектираната епоха, плюс да се касае за събития, изолирани от общите световни процеси. Обществената оценка на масови и извънредни актове на сила или насилие в една спокойна държава рязко се отличава от оценката в места, поразени от обществена стихия, която често пъти улеснява извършването им.
Намирането на обяснението обаче ще прогони сенките. Картините, които се рисуват от обвинението по делото „Поркова команда“, са същите от първите седмици след 9 септември 1944 г. – побоища, камиони в тъмни нощи, разстрели извън града, заринати трупове из незнайни места, изровени от дъждовете и наядени от животните човешки останки. Бившият кандидат-член на ЦК на БКП Петър Семерджиев свидетелства как екзекуциите в първите дни на комунистическата власт били придружени с кражби от труповете, рязане на уши и носове, огневият отряд се мажел с още топлата кръв и т.н. Тук не се твърди дали подобни свидетелства са верни или са плод на човешкия страх от стихията. Търси се констатиране на идентичностите и фактите като суровина за демитологизация – средството за откриване на обективната истина. В тези събития няма нужда от герои, няма нужда от митове, защото са страници от българската история.
Все пак трябва да се подчертае, че докато категориите на първата епоха – обществените ценности и методи на Царство България, са приети малко или много в целия свят, същият инструментариум във втората епоха битува в една паралелна реалност – реалността на зрелия сталинизъм, чиято матрица е подчинила най-вече няколко европейски народа.
Журналистът Христо Христов работи по първата част от изследването (1–7 глава), в която е обяснена ролята на 3-та секция за борбата с последиците на Ньойския договор и с комунистическия тероризъм, политическата подготовка на „Поркова команда“ и следствието с участието на Държавна сигурност и Политбюро на ЦК на БКП.
Останалите части, включително 8 глава, които са разработени от юриста Христо Петров, следват класическата структура на правната норма, но в обърнат ред, т.е. санкция, диспозиция и хипотеза. Във втората част е направен детайлен анализ на самото дело – разпитите на обвиняемите, свидетелските показания, експертните заключения, обвинителните речи на прокурорите, пледоариите на защитниците, разбор на мотивите на присъдата, обрисовка на личностите на съдиите. С присъдата комунистическият режим от втората епоха дава своята „санкция“ за правните разбирания на Царство България.
Предмет на третата част са правните проблеми, които присъстват в процедурата по разглеждане на самото дело – диспозицията, която прави санкцията възможна. Сред тях са непризнаването на изтеклата давност за престъпления срещу „монархофашизма“, неприлагане на влезли в сила закони за амнистия, прилагане на наказателни закони с обратна сила, активно използване на самопризнанието за осъждане. Това става по силата на специален указ на Президиума на Народното събрание, останал непознат за днешната правна наука. Делото е поставено и в контекста на серията от политически процеси от периода. Обосновано е сравнение с процесите на Сталин от 1937–1939 г. т.нар. „Голям пуч“ и тяхната идентична конструкция. Изведени са начините, по които тоталитарната власт превзема съдебната система в България от 1944–1954 г. Това е обяснението на третата, днешната епоха, за правните разбирания на комунистическата епоха.
В четвъртата част е направен преглед на държавноправните виждания на Царство България за реакция при вътрешен бунт, на института на военното положение като израз на неизбежна отбрана на държавата, на военнополевия съд като форма на справяне с бунта, на разбойничеството като форма на антидържавна дейност. Обяснена е функцията на монархическия военен министър. Описана е терористичната дейност на БКП и крайнолевите земеделци и защо тя води до промяна в наказателноправната политика на държавата. Подробно са разгледани мотивите и дебатите при приемането на Закона за изтребление на разбойниците от 1922 г. и на Закона за защита на държавата от 1924 г. В опит за търсене на причината за смъртта на жертвите, посочени в обвинителния акт по „Поркова команда“, сред които са Гео Милев, Йосиф Хербст, Петко Д. Петков и др., е направено кратко описание на тяхната политическа и криминална дейност. Разгледани са и акценти около Априлския атентат, които не присъстват в досегашни изследвания.
С тази част – обяснението на днешната епоха за правото, регулиращо държавната реакция на вътрешния бунт в Царство България, се завършва обосновката на идеята за разкриване на „трите истини“ за събитията през 1923–1925 г. Те помагат да бъдат разбрани мотивите и действията на групата на подсъдимите и на групата на комунистическите съд, прокуратура и адвокатура. Първата истина е тази на властта от 1923–1925 г. – какво тя е знаела, какво тя е предполагала. Втората е истината на властта от 1954 г. – какво тя е знаела и каква е искала всъщност да бъде действителността от първата епоха, за да постигне целите на процеса. Изкривена е от липсата на усилия за проучване на фактите, по които съдът е трябвало да произнесе присъдата. Третата е истината на днешното време, когато се предполага, че знаем какво наистина се е случило в онези размирни години. Това е всъщност хипотезата и след запознаване с нея читателят може да прецени дали санкцията е била основателна, или става въпрос за политическа саморазправа под формата на правосъдие.
В хода на разсъжденията е предложена обоснована дефиниция на понятието „преврат“. Обяснено е защо „Септемврийското въстание“ е въстание според Търновската конституция и защо не е комунистически термин. Въпросът за фашизма от периода е разгледан не през призмата на късната му идеология и националсоциализма, какъвто е подходът в историческата доктрина, а от позицията на политическата картина на 20-те години. Също така е направен принос към изследването на един от критериите на международното престъпление „геноцид“, употребен относно „белия терор“ в присъдата по „Поркова команда“.
Проследени по часове са събитията и реакциите на основните фигури през нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г., включително придвижването на цар Борис. По същия начин са проследени и последните дни от живота на Александър Стамболийски, като изградената версия за смъртта му е подчинена на наличните доказателства. Натрупаната фактология помага за „разбиване“ на някои конкретни макабрени легенди около тези събития, например за „отрязаната глава“ на Стамболийски.
В общ план са сравнени различни проявни форми на държавна репресия през 1923–1925 г. и през 1954 г. Паралелно се сочат и днешните решения по отделни въпроси.
Историческите, правните и обществените процеси и явления са разгледани не само в тяхната следствена връзка, но и в тяхната реверсивна обусловеност. Изводите доведоха до полемика с историческата доктрина с посочване на конкретни недостатъци в наложените постановки, методологията и работата с архивните материали.
За изследване на цялата проблематика, поставена от съдебния процес „Поркова команда“, се наложи ползването на няколко метода. Най-важният от тях е формално-юридическият, който тълкува нормативните документи и изяснява смисъла на юридическите текстове.
Сравнителноправният анализ служи за проверка на решенията на еднакви правни проблеми в различни държави. Поради това, че нашите държавноправни възгледи винаги са били реципиращи, а не дефиниращи, липсващите обяснения са търсени в гражданските войни на САЩ (1861–1865 г.), Русия (1917–1922 г.) и Франция (1848 г., 1871 г.). При изследване на правителствената промяна на 9 юни 1923 г. е ползван правният опит на военните режими през ХХ в. в Чили, Аржентина, Бразилия, Португалия и Испания.
Многократното препращане към съдебни решения също има своето основание. В една спокойно действаща правна система законът е нейната бетонна основа, а той се тълкува от съда, който създава т.нар. юридическа практика, наричана също и юриспруденция. Понеже текстът на закона е един и същ, естествен стремеж е той да бъде тълкуван еднакво от всички съдии, да има стройна последователност и еднообразна повторяемост на формираната съдебна мисъл. Пътеводител на вярното тълкуване на законовата норма е практиката на най-висшия съд в държавата. В България това е Върховният касационен съд (ВКС), който от 1947 г. до 1996 г. се нарича „Върховен съд“ (ВС). В различни периоди в Царство България действат и Главен военнокасационен съд (ГВКС), и Военнокасационен съд (ВоКС).
По-детайлна аргументация изисква позоваването на съдебната практика и военните обичаи от т.нар. прецедентно право на Англия и САЩ. На пръв поглед похватът търпи критика, тъй като тази правна система съдържа принципни различия от континенталното правно семейство на България. Англо-американската мисъл обаче е извикана само по проблеми, които са общи за целия свят от XIX и началото на ХХ век. Военачалникът, изпратен да потуши бунт в град от Конфедерацията през 1863 г., ще се изправи пред същите заплахи, както този в Париж през 1871 г. и в село, сега град Брегово през 1923 г. Английското martial law ще има същите неуспехи при гарантиране сигурността на населението, както правото на българското военно време и както паралегалните действия на правителствените части в аржентинската „Мръсна война“ от 1974–1983 г. Споровете дали държавният глава, лично или чрез правителството има право във военно време да заповядва операции „на ръба на закона“ и дали гражданският съд има право да контролира актовете на военнополевите съдилища и военнонаказателните комисии са еднакви за всяка една държава, в която е бушувала гражданска война. Този похват е бил възприет и сред българските законотворци от 19-ото и 21-ото Обикновено народно събрание, които цитират масово законодателството и практиката на САЩ и Англия в областта на законите срещу вътрешни безредици. По същия начин подхожда и големият съветски учен в областта на военнонаказателното право проф. Хасан Ахметшин. В трудовете си той ползва широко англо-американския опит за сравняване със съветското и руското право, на чиито пък основи почива българската военнонаказателна мисъл.