С годините неговото лице придоби чертите на театрална маска. По-скоро трагическа, с наклонената надолу дъга, очертана от устните.

Добре поддържаната външност често пъти осигурява на актьорите дипломатично сдобряване с възрастта. На Наум Шопов такива хитрости винаги са му били далечни. Тялото му се запази дребно, подвижно, беззащитно сякаш, преди да облече кожата на някои от своите персонажи.

Също тъй открито за ерозията на преминалото в театъра време остана лицето му. Казват, че хората, които имат силна мимика, “плащат” това с многобройните си бръчки. Тези плащания се четат върху лицето на актьора. Навярно и много други, за които можем да гадаем. А сигурно е по-добре да си забраним да надничаме в свят, чиято непристъпност Наум Шопов винаги е пазел. Без гняв, без думи дори.

Той е най-“несветският” актьор

на българския театър. Да сте го видели разбъбрен за себе си, за професионалния си майсторлък? Да сте го забелязали на коктейл сред усмихнатата свита на поредния кандидат за политическа слава? Да сте го чули да говори със самочувствие как да се оправи вечно ремонтираната ни театрална система? Да сте усетили горчива жилка в немногобройните му интервюта в думите му към онези театрални и филмови режисьори, които направиха най-добрите си творби с Наум Шопов и после късогледо подминаха други негови възрасти и възможности?

На 80 години той мъкне самотата и изумителния си талант все тъй гордо и безшумно. И бяга, бяга, бяга от пустословието и от лесното отваряне на врати към себе си. Когато преди двайсетина години един отчаян негов жест в гримьорната му в Народния запали любопитство към личната му драма, той пак “избяга”. В себе си, зад маската си, в която “резкйте” ставаха по-дълбоки. А любопитните останаха гладни.

Юбилейните портрети и честитки винаги предразполагат към празнични фльонги. Двойна доза комплименти, изсипана в споменаването на заслугите, тържествени обобщения за изминатия път. При Наум Шопов това е постижимо без усилие, но и неуместно до нелепост. Вероятно и признанието в следващите редове също изглежда безсмислено, но поне не е сиропирано. Наум Шопов е от онези таланти, благодарение на които една страна я има на картата.

У нас, когато се търсят доказателствата за подобно присъствие, рядко се сещаме за актьорите. И още по-рядко за тези, които цял живот дълбаят маските си, с талант, голям като болките им. На друго място Наум Шопов

сигурно щеше да е “сър”

или да носи друга почетна титла, да избира ролите си. А умората, която застига всеки човек, сигурно щеше да бъде някак по-светла. (Не тази, която се прокрадва у не един от големите български актьори, изминали дълъг и достоен професионален път.) Защото Наум Шопов притежава изключителната дарба на актьор-ексцентрик, достойна за световна кариера. Тя е различна от капризните измишльотини, от изненадващите “чупки” и слугуването на принципа “бъди невероятен!”.

И Наум Шопов, разбира се, е имал роли, в които е взимала връх блестящата техника, самоцелната острота. Но актьорската му мощ избухва с пълна сила тогава, когато зад неговата хипнотична парадоксалност на сцената се отварят страховити размествания вътре у човека. Жестокост, неистова воля, непризната уязвимост... И самота. Плашещият и респектиращ герб на актьорския му свят. Появяващ се над иначе толкова непресичащи се животи - на Краля от “Животът е сън” на Калдерон и Ленин от “Бресткият мир” на М. Шатров. На Едгар от “Мъртвешки танц” на Стриндберг и Лука от “На дъното” на Горки. Над Лир от “Крал Лир” и Фирс от “Вишнева градина”...

Наум Шопов има и една друга “историческа” заслуга за българския театър и кино, която не бива да бъде пропускана.

Той реабилитира “лошите”

Не само не позволи на набедените за отрицателни персонажи единствено да “чернеят”, но и недвусмислено се отдалечи извън всякакви схематични ограничения. Спомнете си неговия Борис III в “Цар и генерал” на Въло Радев, самозаключената в изисканост самота, предпазливостта, наситените жестове, думи, мълчание. Въло Радев си остава “неговият” режисьор в киното, както Крикор Азарян в театъра. И двамата са стигали до трагиката, която Наум Шопов може да извади от персонажите си много далеч от крясъка и парцаливите страсти. Но има и друго, което ги свързва. Въло Радев и Крикор Азарян ни подсказаха, че актьорът, приеман по-скоро за хладен, дори в най-виртуозните си роли, има и други лица под маската. Тъжно-ироничният френски офицер в “Крадецът на праскови”. Смайващо енергичният Сапуна в “От земята до небето”, разпознаваемо български и в революционната си екзалтация, и в непризнатите си страхове...

Сега за трети път Наум Шопов играе в Чеховата “Вишнева градина”. В последната постановка на Крикор Азарян той е Фирс, забравеният от хукналите в различни посоки гости в стария дом. В този спектакъл, в който няма дантелени сенки на вишневи дървета, режисьорът Азарян и художничката Марина Райчинова изграждат театъра като света, в който има повторения на бягства и завръщания, надежди за приют и набързо заключени врати... Някой трябва да го пази този илюзорен свят. Толкова често сполетяван от осиротявания и заплахи.

Сигурно е случайно усещането ми, че в последната сцена на тази “Вишнева градина” лъха на зима. Но не е случайно, че Крикор Азарян остави зад заключената врата в предзимното време театърът да бъде пазен от Наум Шопов...

Източник: в. "Труд"