Произволен тип се запознава с някакъв чудак в трамвая. Помага му. Разочарова се от него. Попътно помага и на други. Тръгва си. Не звучи като сюжет, не звучи и като сюжет на книга. Проблемът за това не е в книгата, а в нас.

Дебютът „Таласъмите не спят зимен сън“ (Николай Гергов, „БГ книга“) хем се чете на един дъх, хем на всеки няколко изречения ти вади въздуха. Като шут в корема на пияница, който всяка вечер пребива жена си.

На пръв поглед пътешествието сред лицата и местата от периферията на София не носи някакъв огромен литературен потенциал. Светът на „Таласъмите“ се изминава от край до край пеша, а из него и почти няма да срещнем някакви изненадващо сложни персонажи. Езикът им не притежава почти никакви учтиви или книжовни форми, но пък е пълен с препратки към неща, които всеки жител на голям български град моментално ще познае.„Таласъмите не спят зимен сън“ е реална поне колкото всеки наш празен ден.
Парадоксално, но нереален сякаш е единствено героят разказвач. Не че има някакви суперсили. Просто му пука. От първата до последната страница.

Страхливец пребива някой по-слаб на улицата или вкъщи? Лицемерен до погнуса измамник спуска бавно пипала над безпомощната си жертва? Нещастница извършва смъртен грях (на по-прост език, троши ваза в главата на някой изрод) само и само, за да може да спаси живота на детето си? Ние, спретнатите и примерни хора от големия град ще погледнем настрани. Или ще си извадим телефоните и ще споделим във Фейсбук.
Героят на Гергов пък ще се намеси. Ще пребива, ще се пребива, ще си изгуби времето, ще яде супа топчета, ще сънува кошмари, ще подпалва апартаменти, ще бъде почти влюбен и даже ще си провали напиването с приятели.

Той не е свръхчовек, не е и обладан от желанието да ни разкаже целия свят през драмата на собствените си фрустрации от него (което вече всеки втори модерен български писател просто не може да избегне, а повечето даже и не искат).

Неговите колебания и фрустрации четем през отношенията му с може би най-комплексния образ сред всичките „таласъми“ - лудия Миролюб. Именно той е и неосъзнатият ни гид през историята, в която го виждаме първо като жертва, а после като... нещо, което може да те вцепени от ужас.

А ужасът в света на таласъмите е многоизмерен като едни истински Ад. Седем части от текста носят имената на смъртните грехове („Гняв“, „Леност“, „Похот“...). Всяка ни среща с различно доказателство за това, че с абсолютно реалистични „инструменти“ можеш да създадеш свят без никаква надежда. Темпото е ту бясно, ту разтреперващо бавно. Ефектът е почти кинаджийски.

„Таласъмите не спят зимен сън“ обаче не е история за лудост, болка, насилие или страдание. Те са декорът, пред който изневиделица ни връхлита постапокалиптичния позитивизъм: и от Ада можеш да избягаш, стига да намериш сили.

Показва ни го Тя, която за първи път срещаме като примирена жертва. Накрая сама тръгва към спасението. В първия случай героят на Гергов се проваля като спасител, докато във втория е успешен съучастник.

Малко след тази сцена затваряме книгата... и сме като събудени след кошмар. От онези кошмари, след които не треперим, а се замисляме за истински важното.