- Г-н Данаилов, винаги сте били суперзвезда в киното и театъра. С какво ви изкуши политиката, когато някога влязохте в нея?


- В началото много мои колеги в парламента бяха изненадани, че съм действащ актьор. Но още когато станах депутат, а после и министър, всички бяха наясно, че няма да се откажа от кариерата си. Бях поставил три условия, включително и пред партията, която представям - да се снимам в киното, да играя в театъра и да имам клас със студенти в академията. Истината е, че през четирите ми години на министър успях да поддържам единствен спектакъл в Народния театър - "Пигмалион" на Бърнард Шоу. И се снимах само в "Дело по съвест".

Тогава беше моята истинска ваканция - кацах от София и веднага хуквах към терена. Така се спасявах от лудостта, която има във всеки министерски кабинет. През четирите години на "Стамболийски" отказвах да приемам роли в българското кино. Имах две-три много интересни предложения. В едно от тях режисьорът и сценаристът пренаписаха цялата история заради мен. Но докато бях министър, имаше опасност да ме обвинят в конфликт на интереси, тъй като аз разписвах парите за продукциите.

- Пречи ли депутатстването и министерстването на твореца?

- Да, в повечето случаи. През осемте години, през които съм в политиката, загубих някои от възможностите да правя това, което най-добре умея - да бъда актьор. Но от друга страна, само хора, които са близо до културата, могат да участват в разрешаването на проблемите й. И за съжаление в повечето случаи те трябва да са политически ангажирани. Затова през 2001-ва реших да се включа. Опитът ми не е малък. В парламента мога да бъда чут по-добре. Но никога не съм се изживявал като политик. Винаги съм имал поглед отстрани. Винаги съм имал пълното съзнание за всичко, което ми се случва. Днес вече мога да кажа какви са следствията.

- И какви са те?

- Ами загубих осем години от живота си. А времето минава. Биологията е неумолима.

- Заради това ли не искате да се кандидатирате за президент?

- Никога не съм имал подобни намерения дори в мечтите си. Нагледах се, видях какво е да се занимаваш с избори. Неблагодарна работа! Политизирането на нацията е най-лошото нещо. Повече ме вълнува какво през следващите години ще ми се случи като актьор. Разбира се, това не означава, че ще зарежа обществения живот. А президентството е за по-млади хора. Не обичам да вися прав! Thank you!

- Доволен ли сте, че вашият герой в "Стъклен дом" възкръсна?

- Появи се отново като птицата Феникс. Димитър Касабов вероятно ще започне да се развива като персонаж по-активно през втората половина на първия сезон. Надявам се, че няма да го държат дълго време като защитен свидетел в Лондон и той ще се завърне в България. Конфликтите са много интересни. Но ние, актьорите, сме на сянка и не знаем какво се случва.

- Как ще разделите любимата жена с екранния ви син? Готов ли сте да влезете в битка за нея?

- Не съм убеден, че Касабов трябва да го направи. Струва ми се, че на тази възраст е добре да е по-ларж и да не пречи, ако чувствата между Камен и Боряна се развият в подходяща посока. А и той не е тясно скроен човек. Но е логично да е там, където е основата на цялата история. Реакциите на останалите персонажи ще бъде повече от интересна. Важното е да има съспенс - независимо дали за емоциите на уважаемата дама, или заради това, че така подло рушат създаденото от него. Но не ми се иска Касабов да бъде негативен. Битката е по-хващаща, когато участниците в нея имат и бялото, и черното.

Каменчо Касабов - силно положителен и напред! Аз пък ще разчитам на моето CV през годините, за да компенсирам отсъствието си. Той мисли за татко си и поддържа поведение. Но би трябвало да има сблъсък, и то сериозен. Всичко обаче зависи от сценаристите. В началото всички очакваха, че Юлиян Вергов е готиният, а Жоро Кадурин е лошият, а сега се оказва точно обратното.

- Младоците не си ли глътнаха граматиката, когато се изправиха срещу вас на терена?

- Не бих казал, защото се видях с тях само в началото, когато цял ден и цяла нощ снимахме рождения ден на Касабов във Военния клуб. Но днешните студенти в НАТФИЗ не са като едновремешните.

Тогава ние имахме сериозен респект към хората преди нас, направо ги боготворяхме. Сега има демокрация. Все пак обаче съществуват доста неща от занаята, които мога да им разкрия. Гледам много сериозно филма и през следващите дни, като се поосвободя малко, ще си поговорим. И аз, като съм бил на техните години, попаднах в "На всеки километър". Тогава не знаех какво правя. Макар че Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев бяха режисьори с опит. Петима много яки драматурзи седяха зад всеки епизод. А на терена бяха най-големите. Коригираха ме често - Гришата Вачков, Гец, Любо Кабакчиев, Бог да ги прости... Черкелов също ми подсказваше какво да е поведението ми. От тях съм се учил.

- Росен Цанков, вашият доведен син, ли ви нави за сериала по bTV?

- Разбира се! Нямах кой знае какви намерения - за един епизод, убиват ме, окей, без проблеми. После - а още един и още един! Така ме вкараха в схемата, че сега не знам какво следва нататък. Разбира се, радвам се, че интересът към български сериал е толкова голям. Ето че могло! Има си драмата, има си любовта, има си криминала!

- Но каквото и да се случва пред камерите, винаги ви набъркват в любовна интрига или триъгълник?

- А представи си какво ще стане, ако отслабна малко и бъда по-убедителен. Дори ме ожениха в четвъртия сезон на "Дело по съвест". По Коледа поредните шест серии минаха в Италия. Именно те завършиха с моя брак. Кой знае дали продуцентите не предприеха този ход, за да ме изпратят някъде с булката. В този тип поредици много лесно се решават съдбите на героите, пък и в Италия има икономическа криза.

- А с въпросната дама имахте ли по-пикантни сцени?

- Само една целувка под дъжда. Мно-о-го романтично! Валя до 11 вечерта. В полунощ спря и, айде, надуха маркучите. От водата ли да се пазиш, или да се целуваш!

- А колежката готина ли е?

- Мила жена, но не е моят тип. Пееща актриса, весела. Все ме караше да правим дуети, защото беше намерила в разни сайтове информация, че имам няколко записани парчета. Разнасяше един лаптоп и показваше.

- Но не е секссимвол от ранга на един Ламбо?

- Не, не. Там по-красивичките са главните герои и героини. Ние сме по-смешните, по-изгърбените, по-небрежните. Допълваме историята. Не може само хубавците да решават проблемите. Въпреки че моят Верджилио е интелигентно ченге и разкри доста криминални интриги.

- Влязохте в Incognita, филма на Михаил Пандурски по мотиви от "Бариерата" на Павел Вежинов. Това римейк ли е на кинохита с Ваня Цветкова и Инокентий Смоктуновски?

- Не. Това е мистериозен трилър, в който имах удоволствието да изпълнявам ролята на шеф на фондацията "Приятели на музиката". Действието се развива в наши дни в опера. Филмът е необичаен, авангарден, арт кино.

- Положителен или отрицателен е вашият директор?

- Сложен с тенденция към минус. Той е от хората, които решават човешки съдби. Но това не означава задължително манипулатор, въпреки че е действал по указания дори в изкуството. Реално-нереално. Абе, малко жестока работа.

- Има ли директни послания към тук и сега в България?

- Не, историята е широко отворена. Занимаваме се със света.

- Това не издава ли, че се изживяваме като провинция?

- Не! Само ако живееш с ниско самочувствие, ставаш локален.

- Страшно колоритен сте като австрийски циганин в "Свети Георги убива змея". Имахте ли приключения на терена?

- О, да - той е заможен, целият в злато, прави контрабанда, прекарва митниците. Но на края героически загива. Най-интересно беше, че ми ушиха такива дрехи, направиха ми такива ботуши и чудесии, че като си седнех в каляската, не излязох три дни и три нощи от нея, докато продължиха снимките. В нея си бях, в нея си умрях. А нивото на река Дунав непрекъснато се покачваше, защото пускаха водата от Железни врата. Това му е хубавото на актьора - неочакваното. Декорът за продукцията беше уникален - цяло село, едно към едно. Грандиозен и амбициозен проект, много пари от държавата Сърбия.

- В навечерието на 24 май получихте "Златна книга". Често се говори, че звездите от киното и театъра са бохеми и не четат книги? Така ли е?

- Повече се занимават с пиеси. Руснаците обаче четат постоянно и навсякъде. Няма да забравя как докато снимахме "Юлия Вревска" някъде из Троянския Балкан, Алексей Петренко непрекъснато беше с книга в ръка. На терена всеки разказваше какво му се е случило предишната вечер, а той си кротуваше с книжлето. В домовете на колегите от моите поколения има огромни библиотеки. Не искам да коментирам по-младите, те най-вече се информират. Разбира се, на 20 години едва ли съм разбрал докрай Достоевски. Чак когато започнахме да репетираме "Бесове" в Народния, прочетох повечето му романи. Дълго време гледах "Иван Кондарев" в нашата библиотека, която е внушителна и богата, и не посягах към него. Може би заради обложката, на която бяха нарисувани пушка и червено знаме. И когато Никола Корабов ми предложи да изиграя Джупуна, отворих книгата с предубеждение и уплаха. След това я изядох с кориците.

- Вие сега какво прелиствате най-често?

- Времето ми стига най-вече за поезия, въпреки че никак не обичам да я изпълнявам.

- Пробвали ли сте се в лириката?

- Да, но се получи много тъпо и не е за цитиране.

- За любов ли беше?

- Естествено, няма да е за революция! Но не е за пред хора.

- На кого бяха посветени?

- Примерно на Силвана Пампанини в "Одисей" и Наталия Фадеева в "По пътя". Те бяха в главата ми, когато взимах перото. Но приключвах след първото куплетче, защото ми свършваше вдъхновението.

- В крайна сметка прост ли е българският актьор или не?

- Основният въпрос е дали нацията няма да се опростачи. Не е задължително големият талант да бъде ерудит. Въпреки че Иван Кондов беше и двете. Други имаха дарби на буци, макар и супер първични, което пък се усещаше на сцената. Но невежи никога не са били. В края на първи курс във ВИТИЗ Методи Андонов, Бог да го прости, ни даде списък за четене за лятната ваканция.

- Кои са ви най-ценните награди?

- Имам ги много, каквито се сетиш. Някои ги дадох в музея. Но особено държа на най-абсурдната - "Златната обувка". Преди много години играхме футбол - актьори срещу певци. Голямо тичане падна, страшна битка. И понеже вкарах два гола

Иван Славков, тогава директор на телевизията, ми връчи "Златната обувка". Истински патък, намазан с бронз. Където и да отида, го мъкна с мен. Спомените са важни. И досега не съм изхвърлил огърлицата, с която играех Борис.

- Кога, според вас, ще заслужите "Аскеер" за цялостно творчество?

- О, аз съм още млад.

- В неделя Йоско Сърчаджиев ще го получи. В общата ви младост имаше ли ревност - за роли, за признания, за звания, за жени? В "Напразни усилия на любовта" и в "Черните ангели" бяхте толкова красиви и сексапилни...

- Никога. Винаги сме били от различна боя. Не сме имали дублиране, вървяхме си по пътя. Аз съм за конкуренцията, а с Йоско сме си партнирали мъжкарски. В онези времена всеки работеше за себе си, но и за общото. Гониш си върха, стигаш го, няма ощетени, не е за сметка на някого, аз съм в главна, ама ти си в по-малко главна роля. Не!

- Защо сега това не може да се случи? Само заради пари ли?

- Основно. Особено в тези неясни дни положението е много критично. Липсата на финансиране ще доведе до разпад на съсловието
Ако има драстични съкращения, се подписвам, че последствията ще са много тежки.

- Моралът ще отиде на кино - всеки ще бъде всеки!

- Не завиждам на колегите от парламента, които ще се върнат в избирателните си райони и няма да могат да обяснят защо в техния град вече не може да има театър. А за музикалните структури въобще не ми се говори. Надявам се на разум от страна на г-н Дянков и на финансистите. Русенската опера се съгласи да се свие с 10 процента, за да не се изправят стари срещу млади.

- Защо никой не говори, че бедният актьор, който нонстоп е на нокти, няма да може да задържи публиката в театъра?

- Сега важното е да не срути всичко, докато се избистри стратегията. Защото най-лесно се създават противоречия - между млади и стари, талантливи и неталантливи.

- Наши и ваши?

- Е, това време мина. Няма да се връщаме към 90-те години. Сега ударът е към всички. Мълчанието на гилдиите не означава, че те са готови да се превърнат в жертвени агнета. Не може себестойността на един билет да определя кой да съществува и кой не. Стигне ли се до правенето на държавно-търговски предприятия и до стопанска дейност, край с театъра. Какво остава качеството му! Колегите се вълнуват непрекъснато. Дори не споменавам за моите набори, които много знаят къде и колко е пътят. Но тяхното освобождаване или пенсиониране няма да спаси положението. Още повече че актьорите са само една трета от съставите. Сривът е толкова възможен и ще бъде толкова фатален, че не ми се мисли!

- Ако това се случи, пистата за чалгата и простотията ще бъде окончателно освободена...

- Оттук нататък стой, та гледай!

- Все така ли учите студентите си да бачкат денонощно и да не се взимат насериозно?

- Промяна няма. Важното е да ги мотивираш. Който има талант, ще го открият. Не всички обаче са Ромеовци и Жулиети. Няма как да им гарантирам масово светло бъдеше. Ще ги изведа на пазара. Защото все пак няма да се докараме до там, че да останем без театър. В академията също се приемат антикризисни мерки. За някакъв период от учебната година може би ще се увеличи таксата, макар че училището е държавно. Но децата се притеснени!

- Е, тогава има ли смисъл да гонят вашата кариера?

- Някога бяхме елит, а днес ни казват, че няма нужда да разбираме от икономика или математика. Така не може да се разсъждава. Няма държава, която да не инвестира 100 процента поне в националните си културни институти. Общите проценти на съкращения не бива да се отнасят към изкуството. Ще бъде фатално. През последните четири години инвестирахме в много сериозен сграден фонд. Абсурд е салоните да се превърнат в бинго зали.

- Внуците ви Александра и Виктор искат ли да стават актьори?

- Не! Той се е хванал с китарата, девойката си има свои виждания за живота! Забиха се с този немски! Ходят по частни уроци.

- Е, няма ли да се възползват от дядо си да ги подготви за кандидатстване в НАТФИЗ? Вече са в десети клас.


- Въобще не става и дума. Нямат отношение. Грам изречение не пускат по темата. За какво им е да стават актьори, нали виждат какво става! А и така говорят, че не мога да им разбера. Скоропоговорки! Даже им казвам: "Я по-добре си общувайте на английски, че да не ме ядосвате на български!"

Източник: в. "Стандарт"