В Западна Европа ни гледат с лошо око, защото много манекенки вършат и други дейности, огорчена е бившата моделка, сега дизайнерка

– Приключи ли вече с моделството?

– Все още се подвизавам на подиума, ако някой ме покани за ревю. Ако съм свободна, с удоволствие ще се съглася, защото при мен това е една тръпка, която никога няма да отмине. Работата ми като модел толкова дълги години – 17 – беше по-скоро хоби, а не задължение. Започнах на 13, сега, на 17 март, направих 31. За мен числото 17 е специално, късметлийско, затова и марката ми се казва Purple 17 by Vicky Jumparova. Лилавото е любимият ми цвят, в него се чувствам най-добре. А и кученцето ми, йоркширски териер на година и четири месеца, се казва Пърпъл. Тя също участва на ревюто.

– Опиши ни твоята колекция, с която се яви на софийската седмица на модата.

– Дамска и кучешка мода. Интересното е, че според модела и плата на дамската дреха може да се поръча и съответният тоалет за кученцето, за да бъдат в тон. На подиума дефилираха 6 кучета на фона на 17 модела и беше интересно шоу, прави се за първи път на Sofia Fashion Week. Това е моя трета колекция. Започнах миналото лято, но за първи път участвах на ревю. Дрехите продавам засега само онлайн, но съм замислила да направя и магазин, защото хората са недоверчиви към онлайн пазаруването, искат да видят и да пипнат дрехата, макар че винаги, когато я получат чрез куриер, могат да я върнат.



– Как попадна на модния подиум толкова малка, само на 13 години?

– Беше случайно. Във фитнес залата на училището имаше едно момиче, което беше моден скаут и тогавашен модел на агенция „Визаж“. Тя всеки ден ми казваше: „Моля те, ела да те заведа, много ще те харесат“. Всъщност работата й беше да набира нови лица. Аз тогава нямах никакви амбиции, никога не съм мечтаела като дете да ставам от Пепеляшка – принцеса. Винаги съм искала да бъда ветеринар, защото имам уникална любов към животните. Но тогава не знаех, че да си ветеринар означава и да ги режеш, да гледаш кървища – неща, които не понасям. Затова се отказах от тази професия. Та след многократни покани, най-после отидох на шега в агенцията. Харесаха ме и понеже бях под 16 години, извикаха баща ми, за да подпишем договор. Наистина беше на шега, но след първата ми фотосесия, след първото ревю това се превърна за мене в хоби, ежедневие. Бях дори на ръба да стана частна ученичка, защото не смогвах да ходя на училище – имах адски много ангажименти.

– Родителите ти не се ли възпротивиха да зарежеш училището?

– В никакъв случай, защото бях отличничка. Аз съм отгледана само от баща ми и от по-голямата ми сестра, тъй като майка ми почина, когато бях на 4 години. Но баща ми винаги е заставал зад мене. Когато виждаше, че двете неща вървят ръка за ръка, че това не ми пречи и ме прави щастлива, като всеки родител не би забранил на детето си нещо, което му се отдава.

– С какво се занимават сестра ти и баща ти? Откъде идва тази странна фамилия?

– Сестра ми в момента си гледа детенцето, което е на 3 години. Баща ми дълги години се занимаваше със строителство, вече е пенсионер. Много пъти са ме питали откъде идва фамилията ни, която е единствена в България – сигурна съм, проверила съм го. Като ученичка даже ме беше срам от нея, защото децата ме гледаха много странно и бързах да стана, преди учителката да прочете цялото ми име. Сега много се гордея с фамилията си, тя е различна, запомняща се. Доколкото знам, дядо ми навремето е пътувал по работа в Испания и оттам е донесъл някакви ударни инструменти, наречени джумпарети. Оттам е тръгнал прякорът Джумпара. Даже съм решила, когато един ден се омъжа, да запазя фамилията си под някаква форма, защото много хора ме разпознават чрез нея.

– Значи още нямаш планове за женитба?

– Не мога сама да си правя планове, чакам предложението все пак… Едва ли аз ще направя предложение на някого!

– А има ли някой наоколо?

– Има, естествено, той е един и същ вече пета година, така че…

– Как реши от модел да станеш дизайнер?

– Не е много далече от едното до другото поприще. Би било странно, ако стана химик например. Нормално е нещо, което ми е било хоби и част от ежедневието ми, да прерасне в нещо друго. Аз съм вече на 31, не си крия годините. Според мен всеки модел трябва да знае кога да се откаже. Не смятам, че съм толкова стара, мога да изкарам още някое и друго ревю, но за активно моделство – вече нещата не са такива, каквито трябва да са.

– Добромире, помниш ли първото си стихотворение и човека, на когото за първи път показа своя поетична творба?

– Да, спомням си много ясно този момент. Бях във втори или трети клас и го показах на покойния ми баща. Разбира се, двустишието беше посветено на децата, тъй като по същото време се провеждаше Асамблея „Знаме на мира“ под егидата на Людмила Живкова.

– В едно свое интервю Илия Буржев казва: „Поетите се раждат поети“. Лично ти кога осъзна, че си се родил такъв?

– Да си поет означава да си сензитивен, да имаш очи за красотата, за любовта. Никога не съм разсъждавал над въпроса защо съм роден с подобна дарба. Вярвам, че висша сила предопределя съдбата ни.

– Призвание поет – съществува ли такова понятие?

– Определено смятам, че да. Професия поет не съществува. Да пишеш поезия е преди всичко самотно занимание. Самодостатъчност, която те кара да изпитваш в пълна степен насладата от живота.

– След 5 стихосбирки наскоро представи новата си книга, но този път проза – „Аз съм в другото такси“. Как би я описал накратко за хората, които все още не са я прочели?

– Любовна книга. Най-любовната ми книга до момента. Затова я определям като книгата за нощното шкафче или като книгата, която носиш в чантата си. В нея няма сюжет. Сборникът съдържа различни кратки истории, които можеш да прочетеш навсякъде, когато имаш време.

– Може ли човек да се размине съдбоносно с някой, който е в другото такси?

– О, да, абсолютно. Често гледаме, без да можем да видим. Понякога любовта може да те избере, а ти самият да не разбереш това. Сред шума на клаксони и звуците е твърде вероятно да не чуеш, когато някой те вика по име.

– Казваш, че вярваш в „нарочността“ на съдбата, откога имаш това усещане?

– Винаги съм го имал. Аз съм твърде чувствителен и от младежките си години съм се научил да следвам своята интуиция. Тя никога не ме е лъгала. Случвало се е да се разочаровам от някого, да, но в повечето случаи наистина вярвам, че нещата не се случват случайно.

– Разбрах, че на премиерата на „Аз съм в другото такси“ са присъствали изключително много хора. Какво е усещането да си обичан автор?

– Това е най-прекрасното нещо на света! Хората да се припознават в думите ти и да те гледат с жадни погледи – за нищо по-хубаво не се сещам. Аз съм общителен човек. Често ми се случва да ме заговарят читатели в трамвая или на улицата. Винаги имам какво да си кажа с тях. Публиката е част от вдъхновението.

– Любовта е основна тема в поезията ти. Извън мерената реч, какво е тя за теб, не е ли любовта най-красивото, но най-кратко чувство на света?

– Любовта е магията на живота. Щастливец е не само този, който я е преживял, но и този, който мечтае за нея. Именно любовта ни дава сили да продължаваме напред въпреки всичко. Тя, разбира се, не познава вечността. Затова обичам да казвам, че всяка голяма любов е предпоследна.

– В едно твое стихотворение четем: „Най-хубавите приказки са тъжни – голямата любов на тях прилича…“ И наистина е така, но защо?!

– Защото в тъгата ние сме истински добри. Защото тъжните истории винаги имат поука. Да не забравяме, обаче, че в тъжните приказки прозира и един голям оптимизъм. Заради него не трябва да се предаваме на отчаянието.

– Дим Дуков те е накарал да публикуваш първата си книга „Еднакво различни“. Доколкото знам, издаваш я сам. Кога и как се случи това?

– Да, благодарение на него се впуснах в дебрите на книгоиздаването. Никога преди това не съм имал намерение да издавам. Но той беше невероятен човек и за него беше важно да оказва приятелска подкрепа на хората, които обича. „Еднакво различни“ излезе през 2011 година и пожъна моментален успех. Това, от своя страна, ме окуражи да продължавам.

Източник: в. "Труд"