- Завърнахте се отново на музикалната сцена след раждането на дъщеря си Маргарита и с “Мастило” сте готови с ново парче. Разкажете за представянето, което ще направите тази вечер.

- Все още публиката не е чувала новата ни песен “Въглехидрати”, за първи път ще я представим днес по време на концерта. След това ще снимаме видео и ще я пуснем за всички хора, които харесват нашата музика. Решихме да направим нещо по-специално тази вечер. Концертът ще бъде един от тези, които през последната година и половина се опитваме да наложим с нашата банда. Малко по-мащабни, по-големи, с много музиканти на сцената. На пианото е Краси Тодоров, на барабаните е Васето Вутов. Трите страхотни момичета от “ЛаТиДа” са винаги с нас като беквокалистки. Направихме много хубава мултимедия за всяка една от песните. Така че изпълненията, които са на живо, са с аудио-визуални ефекти.

- “Въглехидрати” звучи странно за име на песен, защо я кръстихте така?

- Това е метафора за всички потребности, които ние, хората имаме. Много от тях не са толкова полезни, но всекидневно ги употребяваме. Музиката и текстът са мои и това е едно намигване към всички нас, да се замислим кои са важните неща. Струва ми се, че в последно време хората станахме прекалено дребни, в първичния смисъл. Иска ми се да станем по-големи, да имаме по-големи сърца.

- Защо станахме толкова дребни?

- Самото време се промени, всичко е много различно, няма нищо общо с годините, в които аз израснах и бях в пубертета. Сега, като гледам децата и младите хора - днешното време им дава неща, които ние не сме получавали, но едновременно с това им отнема много. Отнема им една нормална комуникация лице в лице. Всичко е прекалено дигитализирано.Едно време кръстосвахме поляните до 22-23 часа вечерта и никой не ни търсеше. Бабите ни пускаха да играем, докогато искаме. Сега е много по-различно, всичко е цифрово.



- Със сигурност и вие не можете да избягате от технологиите, как се опитвате да запазите баланса?

- Човек не може да се изолира от всичко това. Скоро си говорехме с един приятел, че най-хубавото нещо, което може да се направи в момента, е да се пази баланс. Да запазиш твоята лична територия и в същото време да успяваш да се впишеш във всичко ново, което се случва. Балансът се постига трудно. Колкото по-малко се използват телефони и всякакви видове устройства, които ограничават прекия контакт с хората, толкова по-добре.

- Имате и бебе, остава ли ви време да се виждате с приятели?

- Да е жива и здрава, на 28 април ще стане на една годинка. Не ми остава много време, прекарвам огромна част от времето с дъщеря си. Аз си я гледам заедно със съпруга ми Петър, той много ми помага. Това беше нашият избор, искахме да имаме дете и сами да си го гледаме, а не да го хвърлим на някой друг. Има една жена, която ни помага, но тя идва от време на време, за да мога понякога и аз да изляза. И аз съм човек, да отида на някакви участия, да си свърша ангажиментите, да имам дори минимален социален живот. Няма как това да се случи без човек, който понякога да ти помага. Много съм ѝ благодарна, че се отзовава винаги, когато е нужно.

- Кога започнахте да работите отново след раждането?

- Не съм спирала да творя някакви неща, но по-активно започнах 7-8 месеца след като се роди дъщеря ми, след като спрях да я кърмя. Кърменето не ми се вписваше много в работния процес. (Смее се.) След като приключи този период, реших, че мога да продължа да правя нещо за себе си и за групата.

- Последното парче, което направихте, докато бяхте бременна, посветихте на съпруга си, как реагира той?

- Беше малко сконфузен в началото. Каза, че никой досега не му е правил такъв подарък и е щастлив. Винаги когато го пеем и той го слуша, виждам, че свети. Така че предполагам, че е страхотен подарък за него. Трябва да си призная, че за първи път правим такава песен, посветена категорично на някого. Необяснимо е като емоция, когато на човек за кратко време му се случат толкова хубави неща, особено за един артист, и иска да го изрази по някакъв начин. В моя случай това беше Петър и написах тази песен за него.



- Как ви направи предложението за брак?

- Съпругът ми е много романтичен човек, той е изключителен кавалер - от тези изчезващите мъже, които отварят вратата, които са кавалери с всички дами в едно помещение, да речем. Аз съм късметлийка. Предполагам, че всеки, който е получавал предложение за брак, го приема като нещо романтично. Моето беше много романтично, вече всички разбраха, че беше на остров Капри. Но нека да си запазя най-романтичната част само за мен.

- Ще пускате ли скоро албум?

- Не знам, може би. Имаме много песни, които не са издадени в албум. Засега не мислим за това, по-скоро за лятото, за хубави концерти. Виждам, че хората се зареждат емоционално, когато виждат добър екип на сцената. Ние им даваме емоция и те ни я връщат многократно, след всеки наш концерт се чуствам изключително щастлива. Предпочитам върху това да се съсредоточим в момента, да имаме колкото се може повече контакт с хората. Наесен ще видим.

- Обсъждали ли сте идеята да направите концерт в голяма зала? Неотдавна Графа, първи от вашето поколение, напълни “Арена Армеец”. Това показва, че публиката има отношение към българската музика, а тя от своя страна очевидно е във възход.

- Влади наистина направи нещо страхотно. Направи първата крачка, един млад български изпълнител да поеме ангажимента и отговорността, а това е огромна отговорност, да изпълни своето творчество пред толкова голяма публика. Познавам го много отдавна, той се бори с цялото си сърце нещата да се случват по правилния начин. Надявам се след него този път да бъде по-утъпкан. Няма как да бъде по-лесен, но след това, което той направи, хората вече знаят, че и ние можем. Съжалявам, че не успях да отида на концерта, но следях цялата подготовка, гледах нещата, които непрекъснато пускаха и в мрежата. Но той пак ще направи такъв концерт и ще отида.

- Той направи шоу на изключително високо ниво, но преди събитието типично по нашенски имаше и хора, които проявяваха скептицизъм, че млад изпълнител ще успее да напълни тази зала. Защо го има това недоверие към българските артисти?

- Аз не съм се съмнявала, че ще напълни залата и че ще направи страхотен концерт. Истината е, че българите са 100% скептични до доказване на противното. Дори и да изразяват позитивно мнение, в него има нотка съмнение. Никога не можем да приемем нещо просто защото е хубаво, трябва да има доказателство, че това нещо е хубаво. Може би е някаква народопсихология. Българинът не е много доверчив, не може да отпусне душата си и да каже: “Да, ето това момче прави нещо страхотно! Ще го подкрепим, трябва да стане!”. Така е във всички сфери, не само в музиката. Навсякъде има хора, които непрекъснато са недоволни, непрекъснато хейтят. Това е положението, затова ги приемаш и продължаваш напред.



- Цял живот се занимавате с музика, а образованието ви е в съвсем различна сфера, защо?

- След като завърших музикална школа “Илия Бърнев” в Разград, имам някаква база, която ми помага да пиша музика, да помагам в работата в групата, и прецених, че е хубаво да разширя кръгозора си и да имам поглед и върху други сфери. Така реших да кандидатствам журналистика, после право и завърших и двете специалности. Сега това ми помага, имам доста по-широк поглед върху различен вид материя.

- Не ви ли се е искало да се реализирате в някоя от тези две професии, да видите докъде може да стигнете?

- Била съм в телевизията доста дълго време. А правото е професия, на която или се отдаваш изцяло, или изобщо не се занимаваш с нея. В същото време неизбежно ти помага в областта, в която си избрал да се развиваш. Във всяка сфера малко или много се сблъскваш с правото, със закона, с всички правни норми, които уреждат дадената материя. За съжаление,нямам време да се отдам на тази професия, но и през годините не съм имала такъв импулс. Аз съм артист и когато импулсът ме завладее, му се отдавам изцяло. Ако ме беше завладял, щях да стана юрист. А иначе интересни са ми медийното и авторското право, всичко, което по някакъв начин се застъпва с музиката.

- Когато се записвате да учите, вече сте популярно лице. Преподавателите ви проявяваха ли някаква толерантност на изпитите например?

- Докато бях в Юридическия факултет, никой от преподавателите не ме е толерирал по някакъв начин. Напротив, дори бяха по-изискващи и критични към мен. Но пък това ми помогна да съм по-усърдна и прецизна. Искам да кажа на всички млади хора, че ако си мислят, че там не се учи, това не е така. Мислех, че ще уча само за да вляза. А след това започна едно непрекъснато четене. Но самата професия е цял живот седене над книгите и обновяване на знанията.

Имах забавна случка на изпита за придобиване на юридическа правоспособност. След 6-месечния стаж се явяваш пред трима действащи съдии, които те разпитват по цялата материя, изучавана през петте години в университета. Още като седнах, един от тях си вдигна очите и възкликна: “Ама вие сте Вики от “Мастило”!”. Стана ми приятно, а той ме хвана за ръката и ме попита дали познавам Орлин Павлов и коя зодия е. Отговорих, че е Телец, след което той ме попита аз коя съм. Отвърнах, че съм Телец, а той продължи: “Тук малко се разминавате, но иначе като ви гледам, сте един за друг.” (Смее се.) Целият изпит мина в една много духовита обстановка. Взех го с отличен и бях суперщастлива. Така по някакъв начин музиката и правото се свързаха в моята глава. Разказвала съм тази история на Орлин Павлов поне 10 пъти и всеки път като ме види, ми казва: “О, вие да не би да сте Вики от “Мастило”?”

- С какво ви се наложи да се справяте във времето, за да започнат да ви познават хората, и кога си дадохте сметка, че вече сте популярни лица?

- При нас се случи много интересно. За разлика от сегашните младежи, които тръгват с мисълта, че искат да станат известни, за нас тогава известността не беше тема на размисъл. Събирахме се в една репетиционна в “Захарна фабрика”, спомням си, че за да стигна до нея, трябваше да сменям пет тролея. Свирехме за удоволствие. По това време, за наше щастие, медиите се обърнаха към българската музика и започнаха да я пускат. При нас не е съществувала идеята: “Хайде, сега ще станем известни, ще пуснем едно парче и ще ни въртят по радиото”. Ние просто правехме музика, записвахме си парчета. И в един момент, бяхме пуснали “Моите кафеви очи”, вървях си по “Витошка” и чух тази песен да звучи в 4-5 магазина, където звучаха различни радиостанции. Тогава си казах, че може би сме станали популярни. Вероятно при нас се случи по-лесно, защото не ни беше самоцел да станем някакви звезди. В България звезда е една малко измислена категория.

- Борите ли се със зъби и нокти, за да постигате целите си, или вярвате, че нещата се случват, защото така е трябвало?

- По-скоро съм от втория тип. Ако трябва нещо да стане, ще стане. Има една страхотна мисъл на Джаки Кенеди: “Нямам сили да се боря с нещата, които не мога да променя”. Не смятам, че влагам някакви излишни усилия. Тъй като съм Телец и съм изключително голям инат, ако нещо много ме е завладяло, съм се борила да го осъществя. Но не правя нещата на всяка цена. Понякога парчетата от пъзела се подреждат, понякога не.

- Какво е нужно, за да седнете да напишете текст за песен?

- Не може да седнеш с идеята, че сега трябва да напишеш нещо. Повечето текстове съм ги правила ей така, за две-три минути. Нещо става и ми хрумват на момента. Имам една тетрадка, изписана с хиляди текстове, някои смешни, други тъжни. Едва ли всички ще видят бял свят, но обичам да си записвам разни неща. Всъщност имам много изписани тефтери.

- Мислили ли сте да ги съберете в книга?

- Не. Нямам такива амбиции, предпочитам да си останат за мен, а тези, които решаваме да обгърнем с музика, превръщаме в песни. Така се появи и “Въглехидрати”. Текстът стана много набързо, същото беше и с “Моите кафеви очи”. Няма такова нещо като “сега сядам да напиша един страшен хит”. Какво значи хит? Има песни, за които изобщо не сме предполагали, че хората ще харесат, а те стават наистина много любими. Има други, които ние много харесваме, но те не достигат до публиката. Хората определят какво ще стане хит. За съжаление, вече в радиата се въртят 30 песни и това е.

- Сега по-трудно ли е да се пробие в радиоефира?

- Категорично да. Да си млад изпълнител, без никаква история, и да нямаш продуцент, който да те лансира, тогава е много трудно да те въртят по радиата. Иначе онлайн пространството е друга възможност, която ти дава необятност и простор да правиш каквото искаш. Вече радиата не са това, което бяха, отдавна образователната им функция я няма. Едно време имаше страхотни радиотеатри, в Разград се събирахме по къщите да ги слушаме с огромен интерес.

- Освен музиката, какво друго привличаше детското ви любопитство навремето?

- Бях голяма активистка. Списвахме една притурка към местния вестник “Екип 7”, която се казваше “Тарикат”. Бяхме репортери, вземахме интервюта от всички знаменитости, които идваха в Разград. Измисляхме анекдоти, бяхме много готина компания. Иначе ходех по конкурси, участвах във всички видове концерти в града.

- Чия беше идеята да започнете да пеете?

- Единствено моя. Истината е, че и двамата ми родители са юристи и никога не съм получавала каквато и да било подкрепа от тях по отношение на музиката освен потупване по рамото - “Браво, супер си! Продължавай!”. Това, че завърших право, беше вследствие на техния дълъг и постоянен натиск, който те упражняваха върху мен във времето (смее се). Но смятам, че тези знания в никакъв случай не са ми излишни. Но ми даваха свободата да правя това, което искам, а това е повече от достатъчно.

- А когато видяха, че имате успехи на музикалната сцена, какво ви казаха?

- Бяха много горди. И досега майка ми много се гордее с нещата, които правя, и все казва: “Аз съм майката на Вики”. За една майка най-важното нещо е нейното дете да е щастливо, всичко останало е на заден план. Когато ме вижда щастлива, със светнали очи, това за нея е най-хубавият момент.

- Как се промени животът ви, когато се появи бебето?

- Като на всяка жена. Личното ми време е на -5, ако го вкараме в точкова система. Но в никакъв случай не се оплаквам, напротив. Чакала съм я толково дълго време и с огромен трепет си гледам дъщерята и се радвам на израстването ѝ. За всяко нещо си има подходящо време и съм щастлива, че ми се случва сега.

- С нея ли пътувате?

- Да, навсякъде е с нас. Само на последното пътуване бяхме на Сейшелите и не я взехме. Празнувахме година от сватбата ни и решихме да я оставим при баба ѝ.

Източник: в. "24 часа"

Снимки: в. "24 часа"