Нашумял с дебютния си сборник с разкази „Не беше тук и си отиде” и с романа „Докато дишам” Георги Томов представя „Всичките дни” (ИК „Сиела”) – 13 майсторски написани истории, които носят в себе си едновременно хумор и тъга, носталгия и надежда.

Между прекрасните корици на „Всичките дни” (дело на художника Дамян Дамянов) писателят Георги Томов поднася литературни произведения „рендосани, изшкурени и лакирани” от негови приятели – известни писатели, журналисти, преводачи и издатели. „Експериментът, всеки разказ да е с различен редактор, се оказа чудесна идея за разноликите като тематика, емоция и ритъм истории, вдъхновени от живота. Благодарен съм на всеки от тях за взаимното удоволствие от съвместната работа, което – надявам се – ще усети и читателят”, казва Томов.

Верен на своя кинематографичен стил на писане, авторът пленява вниманието ни още с първите редове на поредния разказ, раздрусва ни порядъчно и ни оставя замислени след края му. Сприятелява ни с героите си и ги оставя да ни водят на всевъзможни места - от суровия Трънски край, през сгорещената Атина, та до дебрите на собствените им спомени. Заедно с тях преминаваме граници и трошим бариери и, някак, съвсем естествено, започваме да чувстваме света с техните кожи.

Захари Карабашлиев: „Георги Томов е едновременно писател, който умее да разказва и разказвач, който умее да пише. Колкото и странно да е, тези две дарби рядко се срещат на едно място. А когато към тях се прибави и фактът, че е интелигентен и страстен читател – това го прави не просто автор, а добър приятел, на когото можете да се доверите.”

Томов е добре познат на българската публика със сборника разкази „Не беше тук и си отиде”, с романа „Докато дишам” (в съавторство с Дейна Бренченс), както и с разказа „Фосили” в наскоро излязлата антология с посветени на любовта истории от съвременни български автори „Обича ме, не те обича” (ИК „Сиела). Пише и за „Жената днес”.

„Всичките дни” гарантирано ще ви разсмее и разплаче, ще ви размечтае, обнадежди и размисли. И най-важното – ще ви накара да повярвате в силата на новата българска литература.

Откъс от разказа „Без тия” (редактиран от Капка Тодорова), из сборника „Всичките дни” на Георги Томов

Това жените са голяма беля, само ядове. Като хванаха жегите миналото лято и мойта започна да ме врънка – на море, та на море, трета година пропускаме. Чакай, бе, викам й, нали преди да замина за Мъгливия Албион, редовно ходехме на Ки¬тен, и к’во – само трабълс. По-натам ще те заведа в Гърция, хем море, хем култура да глътнеш. Обещавам й колкото да ми се разкара от главата, обаче тя като скокна да ме целува и разбрах – ще си го навие на пръста и няма отърване. Кога? – пита и аз си спомням старата истина, че жените искат всичко, но за сметка на това – веднага. Нека да се пооправят братята гърци, казвам, то там сега е страшно – криза, размирици...
Не щеш ли, на другия ден идва у дома комшийката и се хвали, че нейният пътувал редовно до Атина и носел „ама страхотен прах за пране“, желаем ли да си купим. Чакай, бе, там нали са стачки – викам, – всички са по улиците. Е, какво – смее се тя, – да не мислиш, че са си спрели децата от училище...
Мойта мълчи и ме гледа подканващо, но аз се правя, че не разбирам. Като останахме сами и се почна – аман-заман, ти обеща да идем до Гърция, нали чу, животът си върви... Обещал съм аз, ма то паундите от две години ягоди вече заминаха. Обаче, правя си сметка, може тънко да излезе, щото онзи главанак кара служебен бус – знам, щото спира баш пред входа и отдавна се каня да му спадна гумите, – та колко му е да ни вземе.
На другата вечер го приклещвам аз на домашна ракия. Подпитвам го за работата, доволен бил. Шефовете как са, френд, тормозят ли те? Кой, бе, мене? Само да ми кажат нещо напреки и ше ми видат гърба! Аз Европата я знам като мазето си, колко фирми ми се молят... Браво, казвам, френд – я да арейнджнем нещо с тебе. И аз Европата я знам като мазето ти, ама виж, до Гърция не съм ходил. Та да ни тейкнеш с жената до Атина. Той почна да го усуква – много път било, да ни оставел в Солун. Абе, аланкоолу, аз до Солун и с мойта кола мога д’ида, мисля си. Драйвни ни до Атина, викам му, щом така и така ще ходиш. Ще почерпя, подмятам, хора сме. Пък и сина ще вземем, бус е това, място – бол. На връщане стока щял да кара... Ще се по¬свием, нямаш трабълс – обяснявам му. Мерси значи, ще съм ти задължен, тупам го по рамото – страхотна идея, френд, да ни поканиш, апришиейшън. Наздраве!
След няколко дни тръгваме по тъмно и пак по тъмно стигаме гръцката столица. Остави ни човекът пред евтинко хотелче в центъра и замина към някакво пристанище, утре привечер – среща на площада. Ама само един ден ли, вика мойта. Колкото – толкова. На харизан хорс к’во му плащаш?! Взимаме стая с две легла (синчето чака отвън, после някак си ще го вкараме), оставяме багажа и хайде на зей пазар. Отгоре се облещила една луна, някакви камънаци на баира – и те светят. Красота, култура. Ама като почна сега пък малкият: „Тате, гладен съм, гладен съм...“. Какво да го прайш, тинейжър – плющи като разпран. Как не фаща менингит – у дома главата му постоянно завряна в хладилника. Влизаме в една кръчмица, видя ми се така... по-скромничка. Вътре само мъже, гърчоля. Мойта малко се попритесни и вика:
– Стояне, ма да знаеш хич не съм гладна, имам у чантата сандвич, да седна отвън да ви изчакам.
Обаче в тоя момент нахлува компания руснаци барабар с жените и децата. Е, нема да се излагаме пред братушките.
– Като бел човек се дръж – карам й се на мойта. – Аз мъж ли съм или на петел гребена?
– Защо да харчим грешни пари, като имам сандвич? До утре ще изсъхне.
Права е, ама не тръгва да излиза, а стърчи посред заведението и работата е наникъде. Сконфуз. То от една жена какво друго да чакаш – срам и ядове. Придърпвам ги със сина, сядаме, едно засмяно момче в тъмни дрехи и бяла престилка притичва до руснаците, пътьом ни хвърля две менюта. Ония половин час поръчват и само: „Панимайш, панимайш...“ – аслъ като на наш’то море.
– Е-е-ех, жена – веднъж се живее, ма! – извисявам глас. – Гърцията ти как ще разбереш, ако сандвич домашен, като мишчица сива, гризеш ли гризеш? Я душичка отпусни, узо по едно, ше цунем аз и ти. С грик салад, ама рима за салад не знам.
– Тате, к’ва е тая грик салад? – пита синчето. Той понеже чете на английски и се е запулил в менюто.
– Като се чудиш к’во да ядеш, ти менюто недей да четеш. Гледай по другите маси.
– Тате, гледам аз... ма то салатите им – баш са си шопски, само дето требва сам да си натрошиш сиренето.
– Недей да говориш глупости – скастрих го. – Къде ще ми сравняваш ти грик салад с шопска?!