Световнопризнатият руски фантаст Дмитрий Глуховски се завръща с „Метро 2035” (ИК „Сиела”). Третата книга от поредицата „Метро” продължава историята на добре познатия ни Артьом (чиято надежда за живот на повърхността все още не е умряла), по основната храна под земята – гъбите, вече е тръгнала някаква странна болест (която вещае глад), а комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови всеки момент да разпалят война по всички спирки в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си.

Откакто през 2005 г. Дмитрий Глуховски дебютира на литературната сцена с антиутопията „Метро 2033”, за която печели престижната литературна награда Eurocon през 2007 г. в Копенхаген, руснакът не спира да ни радва с все по-заплетени истории и все по-мрачни сюжети. Същата година излиза трилърът „Здрач”, а две години по-късно и продължението на бестселъра „Метро 2033” – „Метро 2034” (2009). Докато държеше в напрежение хилядите фенове на поредицата „Метро”, които чакаха следващото „Метро 2035”, Глуховски убедително засвидетелства таланта си с романа „Бъдеще” (2013), който направи истински фурор у нас миналата година. За разлика от пренаселения от милиарди безсмъртни хора свят, с който ни запознава в „Бъдеще”, в трилогията „Метро” руският фантаст ни показва другата гледна точка – целият свят е в радиация и руини, а малката част от човечеството, която е останала жива, е принудена да се крие от мутирали създания под земята – в тунелите на московското метро. Тази малка част оцелели представители на Homo sapiens е разделена на общества, които живеят на различни спирки на московското метро, търгуват, а често и воюват помежду си, но не се отказват от надеждата да си върнат господството на повърхността. Преди това обаче трябва да се справят с вечния ламтеж на човека за власт – комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови да разпалят война по всички спирки, в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си. А на всичкото отгоре и оскъдната храна е напът да изчезне – по гъбите е тръгнала странна болест, която вещае гадна смърт.

Сталкерът Артьом още е преследван от кошмари. Той излиза редовно на повърхността, излагайки се на радиацията, за да претърсва радиочестотите. Но те все така мълчат. Докато един ден не се появява Омир – чудат старец, който твърди, че на една далечна спирка някой е чул по радиото чужди гласове. В отчаянието си Артьом се отправя да търси този човек. И се оказва забъркан във война, от която зависи съдбата на последните останки на човечеството.

Макар да продължава и завършва историята на Артьом от първата книга на култовата трилогия, „Метро 2035” може да се чете и като самостоятелен роман.

Дмитрий Глуховски е роден през 1979 г. в Москва, Русия. Изучавал е усилено френски език в началното си училище в руската столица, а образованието си по международна журналистика получава в Израел. Работил е като журналист (и кореспондент) в различни медии – „Радио России“, „Дойче Веле“, „Евронюз“ и „Russia Today“. Бил е член на Кремълския пул. Глуховски започва да пише фантастични истории още на 10-годишна възраст, но големият му дебют идва, когато е на 26 годни – с „Метро 2033” през 2005 г.

Откъс от „Метро 2035”, Дмитрий Глуховски
По желязото на каската потропваше дъжд; потропваше звънко сякаш в самата глава на Артьом. Гумените ботуши затъваха в калта, ръждиви ручеи се спускаха някъде отгоре и се оттичаха някъде надолу, на небето се бяха струпали облаци – никаква пролука – и наоколо се издигаха пусти сгради, всичките измършавели с времето. В този град нямаше жива душа. Вече от двайсет и пет години нямаше жива душа.
През алеята, образувана от влажни гладки дънери, се виждаше грамадната арка на входа на ВДНХ. Ето я кунсткамерата: върху имитациите на антични храмове са насадени зародишите на надежди за бъдещо величие. Величието е трябвало да настъпи скоро – утре. Само дето утре не е настъпило.
ВДНХ е опасно място.
Преди някакви си две години тук все още живееха всякакви гадости, а сега дори те не са останали. Обещаваха, че всеки момент радиацията ще спадне и полека-лека може да започне връщането на повърхността – ето, горе гъмжи от мутанти, а те също са живи твари, макар и изродени...
Стана обратното: ледената кора се стопи, земята задиша и се запоти, фонът скочи. А мутантите се вкопчиха в живота със зъби и нокти – и който не избяга, той издъхна. А човекът си седеше под земята, живееше в станциите на метрото и изобщо не възнамеряваше да умира. На човек не му трябва много. Всеки един плъх му е от полза.
Броячът цъкаше и начисляваше дозата на Артьом. Няма да го взимам повече със себе си, мислеше си Артьом, само ме вбесява. Какво значение има колко там нацъква? Какво променя това? Докато работата не бъде свършена, ако ще даже да се пръсне.
– Нека говорят, Жен. Нека смятат, че съм превъртял. Те нали не бяха там тогава. Откъде да знаят, а? Превъртял... Да вървят всичките на... Обяснявам им: точно в момента, в който Улман разгърна антената на покрива... Докато я настройваше... Имаше нещо. Чух го! И не, мамка му, не ми се е счуло. Не вярват!
Пътният възел се издигаше над главата му, асфалтовите ленти бяха прелели и застинали, изсипвайки колите; те бяха нападали, както дойде – някои на четири гуми, други преобър-нати – и бяха застинали в тези пози.
Артьом бързо се огледа и тръгна нагоре по грапавия изплезен език на отбивката към естакадата. Не му предстоеше да измине много – километър, може би километър и половина. При следващия език се извисяваха блоковете на комплекса „Триколор“, по-рано боядисани тържествено в бяло, синьо и червено. След това времето беше пребоядисало всичко по свой начин – в сиво.
– А защо не вярват? Просто не вярват и това е. Е, да, никой не е чул позивните. Но откъде слушат те тези позивни? Изпод земята. Никой няма да вземе да ходи горе само заради това... Нали така? Но помисли сам: нима е възможно никой освен нас да не е оцелял? В целия свят – никой? А? Безумие! Не е ли безумие?
Не му се искаше да гледа кулата в Останкино, но нямаше и как да не я види; независимо дали се извръщаш от нея, или не, тя винаги се мярка отстрани като драскотина на противогазното стъкло. Черна, влажна, пречупена през панорамната площадка, като нечия ръка със стиснат юмрук, подала се изпод земята, сякаш някакъв гигант е искал да се измъкне на повърхността. Но е потънал в червеникавата московска глина, гъстата влажна почва го е затиснала и го е задушила.
– Когато онзи път бях в кулата... – Артьом сковано кимна в нейна посока – когато те слушаха ефира, опитваха се да хванат позивните на Мелник... Там, през това шумолене... Готов съм да се закълна в каквото искаш... Имаше! Имаше нещо!
Над голата гора плуваха два колоса – Работникът и Колхозничката, хванали се един за друг в странната си поза – или плъзгащи се върху лед, или танцуващи танго – но без да се поглеждат, като безполови. А накъде гледат тогава? Интересно дали от тяхната височина се вижда какво има отвъд хоризонта?
Отляво остана дяволското колело на ВДНХ – огромно като зъбатото колело на онзи механизъм, който по-рано е въртял Земята. И заедно с целия механизъм колелото вече от двайсет години беше застинало и сега ръждясваше тихо. Пружината се беше развила напълно.
На колелото беше написано „850“; толкова е била възрастта на Москва, когато са го сложили. Артьом си помисли, че няма смисъл да се поправя това число; когато няма кой да измерва времето, то спира.
Непривлекателните и тъжни небостъргачи, някога бяло-синьо-червени, се издигаха съвсем наблизо. Най-високите здания в околността, ако не се брои пречупената кула. Точно това му трябваше. Артьом вирна глава, достигна с поглед върховете им. От това коленете му веднага омекнаха.
– Може би днес... – попита без въпросителен знак Артьом, макар и да помнеше, че небесните уши са запушени с облачен памук.
Там, разбира се, не го чуха.
Входът.
Най-обикновен вход.
Домофонът беше осиротял, желязната врата – лишена от захранване, в аквариума на портиера – умряло куче, пощенските кутии тракат металически от течението, в тях няма нито писма, нито рекламни боклуци. Отдавна са събрали всичко и са го изгорили, за да си стоплят поне ръцете.
Отдолу – три лъскави немски асансьора, отворени и бляскащи с неръждаемите си вътрешности, сякаш можеш и сега да вземеш който искаш от тях и просто така да се качиш на самия връх на тези небостъргачи. Артьом ги мразеше заради това. До тях – вратата на аварийния изход. Той знаеше какво има зад нея. Вече беше броил – четирийсет и шест етажа пеша. На Голгота – винаги пеша.
– Винаги... Пеша...
Раницата сега тежеше цял тон и този тон притискаше Артьом към бетона, пречеше му да върви, нарушаваше ритъма на стъпките му. Но Артьом продължаваше да крачи – като омагьосан, и като омагьосан говореше:
– Е, и какво, като няма противо... ракетна... Въпреки това... Трябва да има... Трябва да има още някъде... хора... Не е възможно само тук... Само в Москва... Само в метрото... Ето – земята... Стои си... Не се е разпаднала... Небето... се разчиства... Та не е възможно такова нещо... Цялата страна... И Америка... И Франция... И Китай... А Тайланд, да речем... Той изобщо на кого е направил нещо... Него изобщо за какво...
Естествено, за своите двайсет и шест години Артьом не беше ходил нито във Франция, нито в Тайланд. Той почти не беше заварил стария свят – беше закъснял с раждането си. А на новия географията му беше по-оскъдна – метростанция ВДНХ, метростанция Лубянка, метростанция Арбатска... Околовръстната линия. Но докато разглеждаше в редките туристически списания филтрирани от плесента снимки на Париж и Ню Йорк, Артьом чувстваше със сърцето си, че тези градове все още ги има някъде, стоят си, не са загинали. Чакат – може би него.
– Защо да е... Защо да е останала само Москва? Не е логично, Жен. Разбираш ли? Не е логично... Значи, просто да уловим... Техните позивни... Не можем... Засега. Трябва просто да продължим. Не бива да отпускаме ръце. Не бива...
Небостъргачът беше пуст, но въпреки това звучеше, живееше – през балконите влиташе вятър, хлопаше дървените капандури, дишаше със свистене през асансьорните шахти, шумолеше нещо в чуждите кухни и спални, преструвайки се на завърналите се домакини. Но Артьом вече не му вярваше, дори не се обръщаше и не се отбиваше на гости.
Известно беше какво има там, зад потропващите неспокойно врати – разграбени апартаменти. Бяха останали само разхвърлени по пода снимки – непотребни никому спомени на чужди мъртъвци – както и огромни мебели, които не можеш да замъкнеш със себе си нито в метрото, нито на оня свят. На другите сгради прозорците се бяха разлетели от взривната вълна, а тук стъклопакетите бяха издържали. Но за двайсет години се бяха покрили целите плътно с прах, ослепели като от катаракта.
По-рано в други апартаменти можеше да се срещне някой бивш стопанин: тикнал противогазния хобот в някаква играчка, плаче гъгниво в хобота и не чува как са се приближили отзад към него. Но вече отдавна не попадаше на никого. Някои бяха останали да лежат с дупка в гърба до тази своя глупава играчка, а други после бяха видели тях и бяха осъзнали – горе вече няма домове и изобщо нищо няма. Бетон, тухли, киша, напукан асфалт, жълти кости, всякакви вехтории, е, и фонът. Така е в Москва – така е и по целия свят. Никъде другаде няма живот – само в метрото. Факт. Общоизвестен.
Известен на всички освен на Артьом.