Ранен следобед е. Чакаме Радина Кърджилова да завърши репетициите на „Кой се страхува от Вирджиния Улф?” пред Театъра на армията.

Младата актриса предлага да използваме последните топли дни и да седнем на открито. Пресичаме булевард „Руски” и навлизаме в градинката пред „Кристал”.

Докато търсим свободна пейка, погледите на насядалите по пейките хора се забиват в нас.

Радина не дава вид, че ги забелязва, но разговорът ни с нея тръгва точно оттам. За да стигне до новите роли, за новата й трупа, за онова, което я вдъхновява и натъжава.

- Радина, как се справяте с толкова втренчени във вас погледи?

- Гледам да не обръщам внимание. А и сега съм толкова уморена след репетиции, че не ми е до това.

- Как преживяхте славата, която изведнъж се стовари върху вас след „Стъклен дом”? Бяхте ли подготвена за нея?

- Не бях подготвена. Знаех, че ще стигне дотам, защото се очакваше „Стъклен дом” да стане голям проект. Зрителският интерес бе огромен. Знаех, че доста често ще си чета името в жълтата преса. Как се справям ли? Събираш се вътре в себе си, концентрираш се. Наистина е адски трудно. Първата половин година ми беше много гадно. Много трудно преживявах всичките неща, които се изписваха за мен. Най-гадно е всъщност за близките ти – непрекъснато да обясняваш, че това не е вярно. Настина ли си се напила, наистина ли си паднала, срязала ли си си вените и т.н. Много говорих на тази тема, но колкото и да говоря, нещата няма да се променят. Самият Слави Трифонов, когато бяхме на гости в неговото предаване, ме пита какво си пожелавам. Казах му, че искам тези неща да спрат. Той каза: „Моето момиче, това нещо никога няма да спре. Винаги ще го има.” Така че колкото и да разсъждавам, да го мисля и да хуля този тип книжни плъхове, няма как да ги спра.

- Репетирате в пиесата на Едуард Олби „Кой се страхува от Вирджиния Улф?”. Как виждате героинята си Хъни?

- Хъни е дете. Момиче на 26 години. Наивно, отворено към света. Истинска, непринудена. Не мога да говоря конкретно за Хъни, защото четирите персонажа в пиесата са свързани. „Кой се страхува от Вирджиния Улф?”е психологическа пиеса. Доста силно е засегната темата за войната между половете, за властването между мъжа и жената, за любовта и омразата. Пиесата все едно започва на шега. Нямаш представа, че ще се стигне до такива саморазрушителни действия. Персонажите страдат от мазохистичен ексхибиционизъм. Има война между млади и стари. Че младите стават все повече креативни и интелигентни и с лека ръка и размах отстраняват по-възрастните от тях, за да им заемат местата. Това поражда адски много дразнения, омраза у по-възрастните, които са с положение в обществото. Пиесата е сложна, текстът на моменти е много тежък. Общото между двете двойки е, че не могат да имат деца. Проблемът с продължаването на рода е дълбоко закодиран в пиесата.
Хъни ми е интересна, защото е различна от мен. И тя е крайно емоционална и чувствителна. Но тази първичност, детското в нея аз вече го нямам. Мога да кажа, че съм млада жена, вече отиваща към зрелостта. Ролята на Хъни ме връща доста назад във времето, дава ми повод да размишлявам. И ми става мъчно за нея.

- Защо?

- Защото е толкова болезнено наивно малко дете. На моменти чак става смешна, но като се замислиш, е адски тъжно. В нейното пиянство има нещо, заради което не си казваш „Господи, как можа това момиче така да се напие?”, а по-скоро я съжаляваш, отколкото ти става неприятно. Пиесата е напоена с доста алкохол. Героите през цялото време пият. А знаете, че като се пие повече от 3-4 часа и се стигне до малките часове, даже рано сутрин, хората започват да придобиват нечовешки облик. Падат всякакви задръжки. В третото действие става абсолютна касапница. Абсолютно разкриване, разголване, и то до рани.

- Това е вашата първа пиеса в Театъра на армията. Как се чувствате в трупата, в която сте отскоро?

- На 1 октомври си подписах договора. Чувствам се много добре. Притеснена съм. Въпреки че съм поканена, тук има много актьори, които са прекарали много години и това е тяхно свещено място. Надявам се един ден да стане и мое свещено място. Да съм с много и хубави спомени от този театър. Притеснително ми е, но самата трупа на Театъра на армията е изключително отворена, актьорите са великолепни, посрещнаха ме топло и се чувствам добре. Хората, с които репетирам в момента, са изключителни и ми помагат. Започвам да ги чувствам все по-близки и по-близки.

- В коя гримьорна ви настаниха?

- Пожелах да съм при Анастасия Ингилизова.

- Кои са вашите кумири?

- По-скоро хората, които ме вдъхновяват и впечатляват, са Светлана Янчева, Снежина Петрова, Маргита Гошева.

- Ходите ли да гледате новите постановки на колегите си?

- В момента не, защото имах премиера и не ходя на театър. След това ще започна. Не е суеверие, но когато съм вече почти на финала, искам да се концентрирам.

- Много актьори са суеверни, имат си ритуали.

- Аз нямам ритуали. Просто се моля, преди да изляза на сцената.

- Религиозна ли сте?

- Религиозна съм. Не ходя всяка неделя на църква, но съм религиозна.
Радина не бърза да отговаря. Но е ясна, кратка и категорична, без увъртания, заобикалки и излишни емоции.  Отговорите й изглеждат доста сигурни, въпреки че сме я виждали преди премиера в доста трескаво състояние. Явно вътре в нея има някакво здраво вътрешно ядро, което някой би нарекъл твърд характер.

- Следващата ви роля в Армията е в „Декамерон”. Какво ще играете?

- Успоредно с „Кой се страхува от Вирджиния Улф?” репетираме и „Декамерон”. Има време и засега не искам още да говоря нищо. Работата върви с пълна сила и ми е изключително интересно. Адски ми е приятно да работя с Диана Добрева и с целия екип, защото такъв тип работа, която прилича повече на физически театър, не съм правила. В процеса на репетиции се раждат много хубави неща. Диана Добрева има голямо доверие на актьорите и на хората, с които работи. Както и режисьорът Красимир Спасов, чиято аура толкова ме успокоява. Когато режисьорът има доверие на актьорите, дори когато те са в най-голяма дупка в процеса на работа, според мен е по-лесно те заедно да излязат от нея. И е респектиращо, защото тогава свободата на актьора е много по-голяма, неговото въображение се изостря. Раждат се неща, които дори сам не подозираш, че ги има в теб.

- След „Декамерон” започвате да репетирате образа на Жулиета в „Ромео и Жулиета”. Това ли е ролята, за която сте си мечтали?

- Това е по-скоро огромно предизвикателство. Никога не съм си представяла, че ще играя Жулиета. Никога. Не съм играла в пиеса с мерена реч и това ми е интересно.

- Друго какво искате да изиграете?

- Не знам. Аз съм благодарен човек и за това, което в момента ми се случва. Не мога да мисля за това, което в момента ми е дадено, пък аз да си мечтая да изиграя друго. Всичко с времето си.

- Ще участвате ли отново в някой сериал?

- Нищо няма да кажа.

- Засега театърът е приоритет, така ли?

- Да. По-хубаво нещо от театъра няма.

- В момента върви Big Brother. Бихте ли влезли в такова риалити?

- Абсурд. Защото това е формат, който в такава степен те разсъблича и те оголва и ти изкарва най-гадните неща от характера. Формат, който те прави на маймуна за някакви си пари. Които ще ги изхарчиш, ще си купиш кола или нещо друго, обаче това, което си правил вътре в къщата...

- ...се запомня?

- Не, въобще не се запомня. Ще минат 2-3 месеца или половин година и никой няма да се сеща за това. Обаче това, което е в теб вътре, чернилката, която си събрал, според мен си остава завинаги. Четох за Big Brother в Европа. Това е пълен разврат, това е най-голямото дъно, което едно човешко същество може да си причини. Не бих участвала, защото с моята лабилност, с моята чувствителност ще ме направят дива и щастлива.

- За никакви пари?

- Колкото повече пари, на толкова по-голяма маймуна ще те направят.

- Баща ви е художник, а вие рисувате ли?

- Рисувах като по-малка. Сега си драскам фигурки по време на репетиции, докато си водя записки. Иначе, ако седна да рисувам, ще го правя с удоволствие, защото това адски ме успокоява. Действа ми добре на нервната система.

- Рано ви е още да говорите за нервната система.

- Нормален, голям човек съм. Напрягам се, изнервям се от всякакви неща, които ме заобикалят. Повече пиша. По едно-две изречения. Не стихове, а нещо се сещам и си го записвам. Имам много такива изписани тефтери.

- Така осмисляте нещата и се разтоварвате?

- Да, освен това напоследък адски много се вглеждам в хората. Това Деян (Донков – бел.ред.) го вбесява. Много се дразни от това, че зяпам. Понякога даже се самозабравям. Сигурно е много дразнещо, но от малка съм такава. Много обичам, като седна някъде – сама или с приятели, просто в един момент не знам какво става с мен, започвам да зяпам, да гледам без никакъв, абсолютно никакъв вътрешен умисъл. На мен това ми е интересно от малка. И в НАТФИЗ Ивайло Христов често казваше: „Вглеждайте се в хората, защото това ще ви помогне на сцената.” Обаче се опитвам да го прибирам в себе си, защото Деян се дразни.

- Не е ли твърде изтощително двама актьори да живеят заедно? Артистите са емоционални натури.

- Изтощително е. Трудно е, защото и двамата сме характери. Има баланс, но не мога да кажа, че аз съм Мека Мара. Отстъпвам, обаче понякога не мога да отстъпя и от там се пораждат конфликтите. Защото и той е с характер. И то характер. И аз съм с характер. Това обаче е хубаво. Аз си го харесвам такъв, какъвто е.

- Не се ли поражда конкуренция? В един момент някой от вас може да е по-търсен?

- Не. Той много ми помага. Подкрепя ме във всичко. Когато аз се двоумя за нещо, допитвам се до него дали вземам правилното решение. Той е по-самостоятелен. Той е по-голям и по-зрял, но между нас има баланс.

- Той ли ви е най-важният коректив?

- Той ми е най-добрият приятел на първо място.

- Значи на него имате най-голямо доверие? Не на родител или приятелка?

- Да, защото с него прекарвам голямата част от деня си. В останалото време съм на репетиции. Няма как.

- Вие сте хубаво момиче. Кога ви пречи красотата?

- Когато човекът срещу мен ми няма доверие. Красотата ти е даденост и ти си я носиш.

- Някои мъже стават много досадни, като видят хубаво момиче.

- Аз пък съм много лоша. Не обичам да ми се качват на главата, особено непознати, нахални мъже и жени. Етикетът на възпитание е нещо много важно и все по-малко хора го имат.

- Красотата може да бъде и страшно оръжие. Някои жени добре се възползват от нея.

- Не се увивам като змия и не минавам тънко. Никога. Подмолни неща не са ми в кръвта и никога не съм се докосвала до тях. Това е даденост, която се поддържа, като таланта. Аз съм актриса и, разбира се, това е плюс за мен, но за мен е много по-важно какво аз имам вътре в себе си. Красотата е плюс и трябва да се съхрани. Да я оползотвориш по възможно най-правилния начин. Защото ние, актьорите, по принцип сме за продан, продаваме се с лицето и таланта си.

- Като се видяхме с вас, точно бяхте завършили НАТФИЗ, искахте да напуснете България. Сега на какво мнение сте?

- Когато завърших, бях наистина щастлива, че завърших. Защото НАТФИЗ на колкото ме научи, толкова и ме потискаше. Там цари на моменти болна амбиция, която адски много ме напрягаше. Но пък за сметка на това моя професор Пламен Марков, преподавателя ми по сценична реч и Ивайло Христов ги ценя безкрайно много, защото те ми помогнаха да изкарам таланта си по някакъв начин. Като ме приеха, имах страшен проблем с притеснението си. Треперех като лист. Даже проф. Марков ми каза, че щял да ме скъса, но имало нещо у мен, което го карало да мисли, че от мен ще стане актриса.
В момента възможностите ми тук са големи. Заради доверието към мен от хората, които ме взеха в Театъра на армията, и нещата, които направих преди това с „Тилт” и „Стъклен дом”, продължавам да мисля, че тук, в България, можем да се развиваме в добра културна насока. Това е изключително важно. Тази година в сравнение с последните две-три години много хора са кандидатствали в НАТФИЗ и това е обнадеждаващо, че младите хора се интересуват от култура и че въобще имат отношение към изкуството в България.

Перспективите в чужбина са добри. Разбира се, трябва да имаш финанси, да си плащаш стипендията, трябва да владееш добре езика. Но ако го искаш, защо пък не.

- Ще подготвяте ли нещо заедно с Луиза Григорова?

- Зависи от режисьорите. В момента тя репетира във Варна „Вуйчо Ваньо” с проф. Пламен Марков. Луиза е добра актриса, развива се доста добре и ми е приятно да работя с нея.

- Кога сте нещастна, какво ви натъжава?

-Когато знам, че съм права за нещо, а хората около мен ме карат да се чувствам виновна. Когато знам, че съм в правото си да се разсърдя за нещо, а хората да го обръщат срещу мен. Да ме карат да се чувствам виновна за нещо, което не съм направила. Това ме кара да се чувствам адски нещастна. Обичам да казвам „Извинявай”. Много е важно да знаеш кога си сгрешил.
След като правим последна, артистична снимка на актрисата сред дърветата на поизпразнилата се градинка, оставяме Радина пред „Кристал”. Казва, че тук има среща. Явно, както самата тя каза, предпочита да прекарва повече време навън, на открито, преди да влезе отново в театъра и да се изправи под прожекторите, на сцената пред стотиците очи на зрителите.

Източник: в. "Монитор"