Образцовият дом на VIP Brother отвори врати

Всеки, който иска да сподели смешни, абсурдни или пък просто любопитни истории от времето на соца е “добре дошъл” в Образцовия дом на VIP Brother във Facebook.

Не е нужно авторите да са очевидци на соца, за да споделят абсурдите на времето му с VIP Brother. Историите може да са истински или измислени, свидетелски или пък разказани от трети лица – важното е да са интересни.

Най-добрите от тях ще бъдат наградени и използвани като част от сценария на предаването.

Ето какво споделиха първите 5 участници в акцията:

Илиана Раева:
„Аз бях златно момиче /така се наричаха поколението състезателки по художествена гимнастика, които представят България в периода от 1976 до 1999 г./, а мъжът ми – футболна звезда /професия, позната със същото име и до днес/ - това ни правеше много интересни за Държавна сигурност и УБО / Управление безопасност и охрана, част от Държавна сигурност/, които ни следяха по”донос”. Ние бяхме млади, щастливи и влюбени и не искахме неканени “гости” помежду ни, затова всячески се опитвахме да им избягаме, дори минавайки на червено по светофарите . Сега тази история изглежда смешна, но тогава беше тъжна.
Друга забавна, случка, за която се сещам в момента: по онова време всички известни личности и спортисти ставаха членове на БКП. Това включваше задължително присъствие на събрания, които винаги се правеха в 7:30 сутринта. Аз бях млада и се случваше да закъснявам. След едно от закъсненията ми публично ме порицаха и ме заплашиха, че ако още веднъж се случи ще бъда наказана. Аз веднага им отговорих, че нямам нищо против да ме накажат, ако искат, но аз съм млада и обичам да спя. На събранието имаше над 100 човека, половината от които зяпаха онемели от почуда, а другата половина плахо започнаха да се смеят.”

Георги Лозанов:
„Познавах една възрастна професорка, която на младини била партизанка и мечтаела в гората да се занимава с теория на литературата. Затова на 9 септември 1944 година, докато другите завземали казармата, пощата, кметството и пр., тя нахлула в университета с шмайзер в ръка и завзела катедрата по теория на литературата. Тъжната история е за Северна Корея – там не беше кой знае колко по-различно от другите соц страни, но сякаш Оруел си беше сложил очилата. Участвахме в последния Световен младежки фестивал – витрина на комунистическата пропаганда. По този повод в столицата Пхенян бяха построили много нови сгради и нашите домакини се хвалеха колко души са загинали при строежа им. Жертвите в името на Биг Брадър – без значение дали е военно или мирно време, създаваха авторитета на властта. По-късно разбрахме, че смените на работниците нарочно са били достатъчно дълги, за да падат от умора от скелето. Беше април и дърветата в центъра на града бяха цъфнали в чест на рождения ден на великия вожд Ким Ир Сен. Пак по-късно разбрахме, че специално, цвят по цвят, ги вързвали с парцалчета, за да ги развържат, когато му дойде времето. Смешната история, впрочем и тя колко ли е смешна, е за България скоро след 9 септември 1944 година. Един доста по-възрастен и по-разкрепостен познат ми разказваше, че тогава му се е налагало да спи само с миньончета, защото е било забранено след 22 часа жена да пребивава в квартирата на мъж, ако няма регистрация на адреса. И той е трябвало да ги крие в един кош за пране, когато мине проверка. По-едрите просто не се събирали в него.”

Проф. Андрей Пантев:
“Най-смешното дойде непосредствено след края на социализма, когато всички червени преподаватели станаха сини политолози. Най-тъжното - че кацането на Луната беше отразено с пет изречения.”

Коко Каменаров:
„Смешно и тъжно е. Трябва да признаем (поне аз), че живяхме не чак толкова лошо тогава... Имам предвид не богато, но весело, безпаметно, без всякаква мисъл за "утре", полутайно празнувахме Великден и Коледа, полуявно не уважавахме почти нищо и което е най-важно - говорехме си много! Опасявам се, че останалото е по-тъжно: не просто станахме циници, но и произведохме поколения от циници, "много" сме наясно с понятия като враг и вина, като определено свикнахме някой друг да ни е виновен, обичаме да броим чужди пари, умираме от смях, когато някой се пребие, вместо да хукнем да му помогнем...съвсем сигурни сме, че няма друго сирене и море, освен българското! Просто сме тежко комплексирани и е спешно да се научим отново да си говорим със света!”.

Емил Спахийски:
“За мен като дете тъжното от социализма беше, че можехме да опитаме банани и портокали само един път годишно по Коледа. Че не можехме да си купуваме хубава техника, а нея я купуваха от Кореком само партийните лидери и гастарбайтерите. Не можех да живея в София, защото имаше крепостничество в известен смисъл. Страховито беше, че може да има ядрена авария и няма да те предупредят. Комичното беше навсякъде, защото смехът се ражда в трагедията. Можеше да използваш конюнктурата за да живееш прекрасно. Например да създадеш спортен клуб в предприятието и да те командироват по един месец лято и зиме - съответно на морето и в планината, за да обучаваш работниците да карат яхта или да се спускат със ски.”