Люси Дяковска: Няма да се женя

- Люси, защо станахте жури в "Музикална академия"?

- Говорихме с колегите ми в журито, че е интересно, когато се обадят Иван или Андрей и кажат: "Подготвям нещо музикално. Имаш ли желание и да ти разкажа повече?".

Първото чувство е: супер. То е свързано с тяхната работа покрай "Мюзик айдъл", където показаха позитивно отношение към музиката, към начина на правене на подобно шоу, към подбора на хора. С тези мисли човек бързо казва да.

Аз късно разбрах, както всички останали, цялостната концепция. Тя до последно се пазеше в тайна, за да не изпусне някой към медиите важна информация. Най-интересното за мен беше, че изпълнителите, известни или неизвестни, ще могат за първи път да покажат какви са техните желания в един тв формат. Не телевизията да им наложи сцена, балет, а изпълнителят сам да покаже себе си, идеите си, начина, по който се вижда и по който иска да бъде възприет от публиката. В шоуто, ако не съм се представил добре на концерта миналата седмица и имам 400-500 лв., ще ми е трудно да имам уникално представяне на сцената. Но в същия момент мога с емоция да докосна хората повече, отколкото най-богатия човек за тази седмица.

До края на формта няма да мога да кажа колко съм щастлива и горда с това да съм на една маса с Георги Христов - един от моите идоли не само като човек и изпълнител, но и като чисто технически певец. От друга страна, Здравко заедно с Катя. Колкото повече ги опознавам, повече се влюбвам в тях, защото ми става ясно колко са допринесли за музиката. За Фънки няма нужда да говоря.

- Трудно ли е да оценявате изпълнители като Кичка Бодурова и Етиен Леви?

- Трудно е. Аз не мога да си позволя да бъда така дръзка като Фънки например. Нямам тази история с легендите, която имат Георги Христов и Здравко. На всички тези хора съм била фен от дете. Още на откриването на "Музикална академия" в първия концерт аз се разплаках три пъти по време на репетиция и веднъж по време на истинското изпълнение. Докато бях на сцената, Георги Христов изпя "Черно и бяло". Тази песен е била основна музикална част от живота ми. Мои съученици са ме карали да я пея във влака или в училище още 10-годишна. Винаги съм имала много силен глас и ми казваха: "Люска, я дай "Черно и бяло". Когато Георги Христов се появи на концерта и тръгна да слиза по стълбите към сцената, само си казвах - Боже мили, виж къде попаднах. В такъв момент омаловажавам всичко, което ми се е случвало като изпълнител. Ставам малкото 12-13-годишно момиче, което отваря двойната плоча на Георги Христов, пуска я в грамофона и се отнася в изцяло различен свят. Аз не изпитвам такова уважение към немските изпълнители, може би защото съм се запознала с тях в друг момент. Вече бях толкова известна в Германия, че беше нормално да си подадем ръка и да поемем наравни начала. А тук съм малката Люси.

- За постоянно ли се установихте в България?

- Няма как да направя това. То не е поради липса на желание, може би не е дошъл моментът да се замисля за нещо музикално тук, в България.

- Предлагали ли са ви?

- У нас няма кой да го предложи. Изпълнителите тук сами са си продуценти - сами си издават албуми. В България системата на работа е много по-различна от тази в Германия. Там имаш големи звукозаписни компании, които са най-силни като дистрибуция, маркетингово представяне.

От една страна, досега не съм имала времето и психическата нагласа за музикална дейност тук. Може би трябва, защото прекалено много надувам главата на Камелия с пеене и ми е нужен този музикален отдушник. В Германия имам такъв - там правя рок програма с трима музиканти, която е час и половина.

- Къде пеете?

- Канят ме на участия. Обаждат се на моя мениджмънт за различни събития - корпоративни участия или за големи мероприятия като фестивали.

- Имате ли жилище и в Германия?

- Да, имам и в Берлин, и тук. Но като цяло сме доста по-установени в София и заради това местенце (показва кафенето, с което се занимава).

- Кога си направихте кафенето?

- В края на февруари.

- Наистина ли сама сте го построили?

- Да. Е, без дограмата. Бавно започнах, защото зимата ми беше много студено. Трудно се работеше и като шпакловане, и замазка. Правила съм всичко, което виждате - под, баня.

- Откъде тези умения?

- Интерес и от чувството да си полезен с нещо друго. Винаги ми се е удавало да закача етажерка, да наредя под. В къщата ми в Германия до Кьолн имах много голямо помещение, в което направих репетиционна. Трябваше да му сложа под, за да се уплътни заради звука. Започна да ми е интересно и да имам чувството, че правя и нещо друго в този живот.

- Приятелката ви Камелия как помогна за кафенето?

- С правенето на нещата, които изискват силова работа - с нищо. По-добре вкъщи да си седи, защото ми пречи. (Смее се.) Шегувам се. Тя нарисува картините по стените и направи декорацията. Искахме нещо по-различно. Работихме и през лятото. Аз пътувах до Германия за ангажименти, но решихме човек, като направи нещо, да не се отказва веднага и да ходи по почивки, а да си го избута. Затова до ден днешен сме бели като краве сирене.

- Съвсем наскоро сте участвали в германския "Биг Брадър", защо го направихте?

- Беше спонтанно решение. Участвах, но много за кратко - за една седмица.

- По-различно ли е от българския формат?

- Да, изключително скучно. Те си знаят, аз им го казах и на тях. Най-голямото ми предизвикателство беше една задача - в 20 куб. метра сено да се намери игла. Тя беше наистина малка игла и беше невъзможно за намиране. За тази задача имахме 48 часа. Взех го много присърце и като предизвикателство за моя дух и физика. За 16 часа прерових цялото сено. Започнах в 6 ч вечерта и приключих в 11 ч сутринта. Не я намерих.

- Там специален гост ли бяхте?

- Не, цялото предаване продължи 2 седмици. Аз започнах най-официално да ги моля да ме номинират, защото исках да се върна за първия концерт в "Музикална академия". Много трябваше да им се моля - два дни никой не се съгласи. Започнах да си измислям други причини. А те там се караха, ставаха големи циркове. Казах им: Хора, моля ви. А те ми отговориха - кой тук ще ни пере прането, кой ще се грижи за нас. За голяма радост успях да си го уредя. Успях да уредя и водещите да апелират публиката да си ме вземе, защото е хубаво да се случи по нормалната процедура. Така успях да се върна за големия концерт в четвъртък, защото финалът на "Биг Брадър" беше в петък. Казах на германските продуценти: "Ако решите да го правите пак, викнете продуцента от България да ви разясни някои неща."

- Някога срамували ли сте се, че сте българка?

- Не, никога. Не съм крила, а дори съм го афиширала. Винаги съм се чувствала доста по-специална по този начин. Още в ученическите ми години в Германия това беше много оценявано. Бях давана за пример на германчета, на които обучението им е платено от мама и тате, а те не вкарваха много емоция и труд в него. Музикално-танцовото обучение всъщност е тежка работа - имаш между 4 и 6 астрономически часа танци на ден. Имаш програма от 9 ч сутринта до 6 ч вечерта, която е плътна и е само с една малка обедна почивка. И така 5 дни в седмицата. Аз се бях мобилизирала и амбицирала, защото това беше възможност да направя нещо и то да се случи. Виждаха го по същия начин като мен. Моята директорка Ким Мок ме даваше за пример, като им разказваше за моя бекграунд. Казваше - Вижте момичето от България колко е амбицирано, защо не можете да сте като него. Винаги с момичето от България вървеше желанието за труд, дисциплина. Това беше като символ и някак си успях да го запазя, защото в момента, в който заминах за чужбина, трябваше да стана дисциплинирана. По друг начин нямаше да успея да се справя там, да науча нещата в училище и да си пробия този път. Там без дисциплина не можеш да сполучиш.

- Защо решихте да заминете точно за Германия?

- Така се случи, никога не съм мислила, че ще отида в Германия. Аз завърших и се бях подготвила за Консерваторията. В последния момент си казах: "Не, няма да е Консерваторията." Бях работила вече със Слави Трифонов два пъти и с "Ку-ку бенд" и знаех, че искам нещо друго.

- По какво сте работили с тях?

- Бях пяла с тях на концерт в София. Слави ми даде много надежда чисто като изпълнител буквално като дете.

- Как се срещнахте?

- Покрай Плевен. Те бяха на баловете, аз пях на тях. Той ме чу, хареса ме и имаше идеята, че могат да ми се случат хубави неща, ако работя върху себе си като изпълнител. Те тогава още нямаха певици - това беше преди Марта Вачкова да влезе в състава им. Аз просто попаднах на сцената в зала 1 на НДК на техния първи голям концерт там. Пях Oye Mi Canto на Глория Естефан и Heal The World на Майкъл Джексън. След това за техния коледен концерт изпях първа песента "Приятели". Същия ден ми донесоха пресен текста - още с поправките. Казах си, че няма да мога да науча текста. Този концерт го излъчиха и по телевизията, тогава беше Канал 1 - в средата на 90-те. Още 12-13-годишна осъзнах, че обожавам оперното пеене, но постоянно да играя роли не искам. Искам да си бъда Люси. Така се случиха нещата със Слави, че много ми отвори очите. Това ми даде най-голямата сцена на България. За съжаление, аз обърнах гръб
на Слави, защото просто заминах.

Дойде възможността да кандидатствам в колежа в Хамбург. Баща ми имаше възможност да ме подкрепи финансово и казах - добре. Дори не знам какво си мислех тогава. Не мога да си представя как се качих сама на самолета с 20 кг свръхбагаж. А той беше от книги за Мадона, дискове, тълковен речник.

- Знаехте ли езика?

- Не, но колежът беше и още е американски, макар че вече има повече германци като учители, отколкото тогава.

- Имаше ли други български ученици?

- Не и не знам досега дали е имало и други.

- На колко бяхте тогава?

- На 18,5 г. Нямах квартира, а живях при жена, позната на баща ми. Тя всъщност му показа кадри за това училище - един репортаж за него. Така отидох да кандидатствам за нещо, което бях видяла само на видео. Най-водещото беше, че беше американски колеж, защото тук, в България, израснахме с мисълта, че трябва да е в Америка. Европа никога не е била референция за младите изпълнители по онова време - края на 80-те и началото на 90-те. Всички искахме да сме като американските звезди. Затова за нас беше логично да търсим бъдещето си в Америка.

- Поддържате ли връзка с колежките си от "Ноу Ейнджълс"?

- Да. Останахме приятелки - постоянно се виждаме. Джесика дори беше идвала в България, за да ме защитава, докато участвам във "ВИП Брадър". В Германия има поговорка, която казва: Ако не ти е вече пред очите, ти е излязло от главата. Това няма как да се случи при нас. По принцип повечето мои приятелства са такива - с хора, които не виждам, но ще останат мои приятели цял живот. Пък и не е казано, че актуалното ни състояние на група в покой ще остане така. Никога не се знае. При нас нещата винаги се променят. Не е нещо, за което мисля и което определя бъдещето ми, но е хубаво в живота човек да остави възможности за спонтанност. Моят живот винаги е бил такъв - спонтанен. Има толкова неща, които бих желала да правя, и съм сигурна, че животът ще ми стигне.

- В личен план?

- Щастлива съм, не си ли личи.

- Писаха по жълтите издания, че обмисляте сватба с Камелия?

- Не, те какви ли неща не пишат. Не обръщам никакво внимание - няма смисъл в това. Човек живее с това, което има, и по начина, по който той си определя. За голяма радост никога влиянието на медиите не е определяло живота ми и бъдещето.

- Бихте ли се оженили някой ден?

- Разбира се, всеки на този свят би трябвало да има правото на избор и възможност да бъде щастлив с този избор.

- Вашите близки биха ли ви подкрепили за такава стъпка и родителите ви казват ли ви, че вече искат внуци?

- Първият внук в семейството се роди преди 4 години - моят прекрасен племенник Крис. Семейството ми винаги е подкрепяло всеки избор, който съм правила в живота, и знам, че това ще остане така и в бъдеще.

- Самата вие бихте ли излезли на гей парад и правили ли сте го?

- В Германия съм била често част от политическия парад начело с кмета на Берлин Клаус Воверайт (първият германски политик, който публично разкрива хомосексуализма си - б.а.) и много други популярни личности.

- С какви предразсъдъци сте се сблъсквали на хората около вас?

- За мое голямо щастие винаги съм се сблъсквала или с изключително толерантни хора, или с хора, които ценят личността Люси Дяковска и всичко останало е на заден план. Напълно оценявам каква привилегия е това да не е нужно да се бориш с предразсъдъци в живота си и се чувствам много щастлива за това.

Източник: в. "24 часа"