Сано зарязал Иван и Андрей след жестока критика

Едни от най-успешните телевизионни продуценти Иван Христов и Андрей Арнаудов започнали в професията от несъществуващата вече кабеларка „Демо“, където за предаване им плащали по 30 лева. В начинанието им помагал Александър Сано, който гледаме всеки понеделник в „Като две капки вода“. Споменът за началото двамата разказват с много хумор в автобиографичната си книга „Братя по сърце”. Тя разкрива неизвестни факти за телевизионерите, а по тяхна преценка 80% от съдържанието ѝ засяга теми, които двамата досега не са обсъждали в публичното пространство. Иван и Адрей разказват живота си всеки поотделно, а Woman.bg избра да публикува един откъс за старта им в ефира.

Първо даваме думата на Андрей Арнаудов:"Леля ми, която работеше като журналистка в БНР, беше приятелка с Нина Селвелиева, сериозно име от златните години на националната телевизия. Нина вече се беше преместила, работеше като програмна директорка на една избушена кабеларка, която се казваше „Демо” и се поместваше в една сграда на входа на „Дружба”, по пътя към летището. Имаше доста кабеларки тогава, всеки можеше да си направи. Студиото беше голямо колкото стая, цялата техника на телевизията сигурно е струвала 50 000 лева. И Нина Селвелиева ни се довери, защото вече бяхме работили като стажанти в предавания. Взе ни за работа, от която нищо не разбирахме.

Ние ѝ предложихме концепция. Предаването се казваше „Кому е нужно?”. Никому не беше нужно, наистина. Беше нещо като евтин ученическо-студентски вариант на „Ку-Ку”, със скечове. Отвратителна история. Снимахме си ги сами, сами си пишехме сценария, двамата с Иван. И от време на време викахме Александър Сано, той беше в класа на Иван в НАТФИЗ. Плащаха ни по 30 лева на брой, много яко – 120 лева на месец след деноминацията за нас беше жестоко добра сума, тогава средната заплата беше около 200 лева, а ние инвестирахме единствено в себе си. Офисът ни беше в моята детска стая на „Графа”. Там работехме през деня, пишехме на компютър, купен от майка ми. Изкарахме около половин година.

Сашо се оттегли, защото в предаването на живо, по телефона, се обади Иванка Бенчева – преподавателка в НАТФИЗ, която каза, че правим ужасна простотия и се излагаме много. "Кому е нужно?" наистина беше ужасна простотия, но не беше права, защото професия се учи в жива среда, докато работиш. И така Нина Селвелиева беше първият човек, който ни даде шанс! Благодарни сме ѝ!
Чел съм всякакви глупости от хейтъри как майката на Иван и баща ми са ни набутали в телевизията. Истината е, че баща ми отдавна беше починал, а майката на Иван, като асистент-режисьор, нямаше чак такива връзки, бореше се да си отгледа децата. Тя е страхотен, много готин и позитивен човек“.

Ето какво си спомня Иван Христов за началото в „Демо“: Аз започнах да пораствам чак когато бях в трети курс в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Откакто заработих с Андрей, му станах равностоен по визия за бъдещето, дотогава той беше човекът, който виждаше по-прозорливо и по-надалеч, а аз исках да се наслаждавам на това колко готин може да бъде животът.

Така, живеейки за мига, докато колабирах на някакъв диван по време на купон и повръщах в ъгъла, Андрей дойде при мен и ми каза, че Нина Селвелиева, изключителен български журналист и телевизионер, е тяхна семейна приятелка. Тогава тя беше програмна директорка на кабелна телевизия „Демо”. Андрей ме попита дали искам да направим предаване там, „тъй като сме идеални – той е журналист, а аз артист"... и трябваше да е готино. Аз, естествено, поисках, след което припаднах отново.

На следващия ден Андрей ме попита дали си спомням за разговора ни. Бях категоричен, че ще го направим. Андрей вече имаше по-добри контакти, тъй като се беше доказал на ниво редакция в БНТ, а аз знаех, че имам потенциал. Освен това майка ми работеше в телевизията и ние имахме всички шансове, както и множество покани, да станем част от екипите на предавания, които се излъчваха в националния ефир. Още тогава обаче осъзнавахме, че където и да отидем, ще бъдем външен кръг, който работи за някого.

Знаехме също, че ако отидем в „Демо”, ще бъдем смотани, но ще създадем нещо, което ние ще задвижваме и в което ще привличаме хора. Не знаехме дали ще се получи, дали ще се разраснем, но искахме да опитаме ние да сме тези, които задават посоката. Това не беше егоцентризъм – искахме предаването ни да бъде такова, каквото ние си го представяме, а не според представите на някой друг.
Съвсем съзнателно с Андрей взехме решението да отидем в много малка кабелна телевизия, където ще се ошлайфаме, ще се тестваме и ще си бъдем център“.