Васко Василев: Аз съм едно дете на 40

Когато слушам определения за себе си като "дете чудо" или "гениален цигулар", винаги ги приемам с усмивка.

Истината е, че и сега, и преди 34 години знам, че правя това, което обичам и ми доставя удоволствие. Никога не съм се колебал дали музиката и цигулката ще са част от живота ми.

На децата обикновено им се удават повече неща и има възраст, в която имат различни интереси и родителите им ги записват на школи и кръжоци, за да се развиват многопластово. Аз си имах нормално детство, в което децата от Люлин и Филиповци, махленските ни турнири по бокс, а по-късно и тайните бягства до централна гара, за да пушим недопушени фасове на бързащите пътници, си бяха в естествена хармония със заниманията ми с цигулката и концертите ми пред комунистическите лидери тогава.

Съществува теория, че децата като мен са жертва на амбициозни родители и имат ограбено детство. Мислил съм по този повод много и освен няколко откраднати велосипеда от входа ни пред блока в Люлин за друго ограбено не мога да се сетя.

Най-голямото признание, което мога да направя сега, е, че не съм се променил много. За добро или лошо животът ми продължи по този начин - между големи сцени, големи срещи с хора от най-различни сфери на живота, много пътувания, изкушения и приключения, но аз съм същото любопитно дете, което следва собствените си желания и интуиция.

Помня мокасините на Чаушеску, харесвах Тодор Живков заради спазеното си обещание за кофа сладолед, Горбачов с охраната си, която дойде с мен дори в тоалетната, както и сега харесвам принц Чарлз с неговите големи уши и пословична разсеяност. За мен тези лидери са просто хора като всички останали. Никога не съм имал амбицията да се възползвам от нечии услуги или помощ. Вярвам, че човек трябва да живее семпло.

С годините все повече осъзнавам колко за кратко сме на тази земя и колко сме чупливи като вид ние, хората. Губим се в битови и всекидневни проблеми, потъваме в болни амбиции за пари, успех, просперитет, материални богатства, а забравяме, че всичко смислено е да сме с хората, които обичаме, и да им го казваме.

Моето семейство и приятели са по целия свят - родителите ми с двете по-малки сестри живеят в Германия, най-голямата ми сестра е в Америка, имам близки хора в Япония, Сингапур, Испания, Русия, България и къде ли не. Имам лукса да наричам приятели много смели, талантливи и вдъхновяващи хора - със силни лични истории и с големи сърца. Аз съм щастлив, когато те са здрави и има хармония - всичко друго е на втори план.

След музиката най-много обичам да пътувам. Късмет е, че ми се налага непрекъснато. За някого това би било изтощително, но за мен е необходимост. Еднообразието ми е противопоказно, казва Васко пред в. "24 часа".

Сега например съм в Лондон, у дома, живея в центъра - от прозореца ми се чува асовникът на Биг Бен, а зад ъгъла е Сейнт Джеймс парк, където правя поне по 3 разходки на ден с любимия ми доберман - Руди. Имам голямото предимство да се придвижвам пеша. Обичам да ходя - това е полезен навик от живота ми в Москва, където разстоянията и мащабът помагат след това всичко да ти се струва "много близо".

Графикът ми в "Ковънт Гардън" е доста натоварен - тежки продукции с по 2 репетиции на ден и спектакъл вечер. Сложил съм се на спартански режим - хранителна диета, тренировки пилатес, джогинг в парка. Свиренето на цигулка е доста сериозно физическо упражнение и изисква да съм не само в психическа, но и физическа кондиция. Нагласата ми да приема този график за няколко месеца издържа не защото после ще отида на почивка на Карибите, което сигурно би изглеждало най-логично, а защото ще се върна в България за класическо турне в няколко града. Аз съм откровен работохолик.

Понякога се улавям как по време на спектакъл в операта в главата ми върви паралелна линия за продукцията на турнето, за градовете, в които ще спрем, за публиката.

Искам да предложа нова гледна точка към класическата музика. Уморих се да срещам скептични погледи и клишета, че класическата музика е скучна. "Четирите годишни времена" на Вивалди, с които идвам на турне в България през май, е гениално музикално произведение - реално е първата програмна музика и когато я е писал, той е пресъздал чрез звуци една красива приказка, като красива фотография или картина, моментна снимка на сезоните. Няма нищо трудно за осъзнаване или пък скучно - в тази композиция има звуци от ловци в гора, има конски копита, които препускат, ромолящо поточе, птички, има зимна буря, дори звук от кънки на лед.

За мен музиката винаги е визуална. Всеки, стига да има желание, може да отвори сетивата си и да остави въображението да го води под звуците на музиката. Това е свободата да си създадеш собствен филм - спрямо смелостта, чувствителността и фантазията си.