Филип Аврамов: Женен съм за театъра

- На героя ви в „Кецове” му омръзва всичко, зарязва София и отива на морето. На вас нещо омръзнало ли ви е?

- Омръзна ми това движение в София. Задръстванията са досадна работа и ако решиш да ходиш някъде, става страшно. Затова ходя пеша. Без колело.

- Виждам баща ви на премиерите, той ли ви е най-верният фен?

- Да. Идва на всички премиери, понякога води и гости на представленията. Казва ми какво мисли за спектакъла, обаче повечето време е щастлив.

- Той ли или майка ви беше причината да се захванете с актьорство?

- И двамата са артистични, лека й пръст. Майка ми Дора също бе много запозната с изкуството. В нея имаше много артистизъм. Брат ми също е такъв, той е художник. Всички сме големи артисти. Баща ми е най-добрият художник между физиците и най-добрият физик между художниците, както обича да се представя самият той.

- Вярно ли е, че не сте искали да ставате актьор?

- Исках да пея. Стана една грешка. Влязох в детския радиотеатър вместо в детския радиохор. И това обуслови моето начало за артистичния свят.

- Склонен ли сте към колебания дали дадена роля е подходяща за вас?

- Не е въпрос до роля. А до хора. Защото това е колективно изкуство. Ако аз завися от 10 души на сцената, това не е малко. Когато има много хора на едно място с различни интереси, желания и възгледи, става манджа с грозде.

- Тогава трябва здрава ръка. Да речем - на режисьора.

- По-скоро моя здрава ръка. В проекти, в които участвам напоследък, много викам. Дисциплина трябва да има. Няма такива - мен ме боли, пък сега така, или онака. Такива работи просто няма. Няма.

- Значи вие сте фелдфебелът в „Зад канала”.

- Не съм фелдфебел. Това е много тежка роля. Но има представления като „Демонът от Скопие” с повече хора, с много стегната организация, в които играем почти анимационно. Като човек, който е нонстоп на сцената, си позволявам да правя забележки, което е по-различно от фелдфебел. Когато има толкова много хора, по някое време някой трябва да викне. И този някой е човекът, който стои най-много на сцената. В случая съм аз. И само аз викам, защото другите могат да ходят да си починат, да правят други работи, а ти като си на килимчето, няма смисъл да се правиш на хрисим. Когато е работа, може да се псуваме. След като представлението свърши, може вече се хилим, да ставаме простаци. А не – малко работа, малко удоволствия. Не става.

- По същия начин ли командвате вкъщи, или жена ви командва?

- Това е деликатен въпрос. Тя командва в кухнята. Не искам да се правя на мъжкар, но си имаме взаимното уважение. До момента, когато кажа: „Не”. Един мъж трябва да може да казва „не” на някои неща. И е полезно.

- На някои неща или на жена?

- На някои неща, които много иска жена. Защото все пак аз се грижа за финансите. Ако това е така, винаги имам право на вето. Въпреки че това вето се преследва с месеци и накрая става смешна история.

- На жена може ли да откажете?

- Аз съм женен човек. В смисъл, че на жена ми никога не отказвам. Не се впускам в никакви авантюри засега. Има нещо друго по-ценно. Жените са си жени.

- Кое е другото по-ценно?

- Аз държа на семейството. Възпитан съм в такъв дух в моето семейство. Така че за мен семейството е на първо място.

- Питам ви заради ролята на Кошчето в „Кецове”, където имате кратка забежка.

- Прекалено съм положителен във филма и трябваше да се изцапам малко като образ, както каза Валери Йорданов. Реално погледнато Коцето не е зает с друг човек. Нормално е да се случи нещо такова, пък макар и с цената на някакво убождане. Но такъв е животът. Там, където има харесване, бликат искри и се случват някои неща. Но ако става дума за продължение, не мисля, че след тази случка героят ми се събира с това момиче. Има нещо, то се случва и всичко се изчиства. Хората разбират, че не трябва да го правят и толкоз. Това е така. Но ако не му се подчиниш или не му се поддадеш, как да разбереш?

- Спешно трябваше да влезете на мястото на Христо Мутафчиев в „Канкун”.

- Да, за 20 дена трябваше да вляза в неговата роля. Но аз харесвам такива срокове, така че не са ми проблем. Освен това ролята е много благодарна. Казал съм, че ще участвам, докато Христо не се оправи.
Обичам форсмажорните влизания. Обадиха ми се 10 дни преди премиерата на „Дон Жуан”. Трябваше да вляза в представлението – освен да науча текста, пея песни, ходя на кокили. Какво ли не. По цял ден репетирахме. На закритото представление в София голям смях падна. Щях да се пребия, беше страшно. Влязох с кокилите в един крачол. Тръгнах да правя стъпчици и... Скоро изиграхме 108-ото представление на „Дон Жуан”
Изработил съм си моя много хубава система набързо да влизам в представление. Не искам да си губя времето два-три месеца, за да стигна до един и същ резултат.

- Кои режисьори са оказали най-голямо влияние върху вас?

- Много са. По едно време всеки режисьор, който работеше с мен, си мислеше, че ме е открил. Минчо Събев беше първият режисьор, който като бях малък, ме отвори за театъра. После минах в детската школа на Венцислав Кисьов в „Сълза и смях” и при проф. Енчо Халачев във ВИТИЗ. Александър Морфов, Теди Москов, Димитър Гочев (в Германия), Кръстю Лафазанов и Мария Сапунджиева са от поколението, възпитано от Юлия Огнянова. Моят преподавател Енчо Халачев също като нея не излизаше от театъра. Във ВИТИЗ така се работеше.

- Преди „Тапетите на времето” работили ли сте с проф. Юлия Огнянова?

- Това щеше да се случи, но влязох в казармата. Искаше да правим „Дългият път от деня към нощта” от Юджийн О'Нийл, но Асен Блатечки ме замести. Много е полезно за един актьор да се види точно с този човек - каквото откраднеш от него, това е. От Енчо Халачев много съм научил, въпреки че никой не го харесваше във ВИТИЗ. Той пък ме научи, че театърът не е проститутка, на която може да й платиш, да станеш и да си заминеш. Тя е повече от законна съпруга.

- Театърът пред съпругата?

- Повече от законна съпруга, защото все пак съм женен не много отдавна, но за театъра от много време.

- Какви са рисковете на професията, имате ли падания?

- В „Зад канала” играем вече 11-а година „Охранители”. Какво ли не е ставало с това представление по време на всичките ни пътувания в Москва, Виена, два пъти в Полша. Имаше много неприятен инцидент. Излетя палка в публиката и щеше да убие човек. Беше страшно. Жоро си счупи крак. Преди два месеца Съни Снински пък си счупи малкото пръстче. Не искам да говоря за тези неща.

- Какво ви се играе – Хамлет?

- „Хамлет” няма да се играе дълго време, защото не се харчи. Няма кой да понесе тази мъка. Хората искат да се смеят. Не искат да скърбят. Далеч съм от мисълта, че няма нужда от подобни представления. Просто претенцията да направиш нещо сериозно е огромна. Това е компромис още в зародиш. Защото знаеш, че няма кой да го гледа. Може да се опиташ да направиш трагикомедия – та покрай голямото веселие да се чуят сериозните неща. „Демонът от Скопие” е сатирично произведение, не е смешно. То е заявка за черна комедия, но не е направено, за да бъде смешно. В него няма нищо смешно – вътре се колят хора, правят се кюфтета от тях. Но то пък третира друга тема – за справедливостта в така наречената ни капиталистическо-демократична система. Очевидно виновни хора продължават да вилнеят безнаказано. Откъде накъде? И то от зората на демокрацията, от 20 и няколко години. От тях зависи всичко. Европа нищо не може да направи. Затова това представление се гледа.

Източник: в. "Стандарт"