Васил Найденов: Не мога да бъда сам

- Васко, и на 61 си все такъв енергичен, прескачаш пейки и огради. Гледам те и се питам: Не се ли умори?

- И майка ми, и баба ми казваха: Луд умора няма! Професията ни е такава - непрекъснато сме в движение, непрекъснато сме закъснели, все бързаме за някъде. Темпото, в което живеем, не ни позволява много-много да се замисляме за годините. Е, поостарели сме! (Смее се) Не, не - помъдрели сме!

- Преди десетина години се видяхме пак около твоя рожден ден и, правейки си равносметка, ти ми призна тогава с нескрито съжаление: "Бях прекалено добронамерен с хората". Продължаваш ли да мислиш така?

- Е, човек винаги има за какво да съжалява. Като казваш добронамереност - скоро мои познати ме съветваха да си прочета досието. Чудих се, чудих се и прецених, че е по-добре да не го разлиствам. Представяш ли си колко още неща ще науча, които биха ме наранили? Нищо няма да мога да върна в живота, но колко ли горчилка бих преглътнал още! Като че ли по-хубаво е човек да отмине и да не знае някои неща в живота си. Понякога ми става тъжно, защото не съм убеден, че живях в необходимото време и в необходимата държава. Не се самосъжалявам. Тъгувам за това, че съм изразходвал излишно много нерви за глупости. Колкото повече време минава, виждам, че онзи, наивният, добрият човек в мен, който може да прощава, изчезна. Загубих го... Този добронамерен човек изпя "Адаптация", хората повярваха в него, защото имаха нужда от него - дали съм бил аз, не знам. Но този човек вече го няма, приземи се, започна да мисли какво са му отнели. А когато нещата се сложат на везната: вземане-даване, става страшно!

- Взе ли всичко от славата, от ореола на звездата?

- Аз не съм най-добрият медиен герой. През годините непрекъснато ме хулеха, какво ли не се случваше с мен на сцената и извън нея. Отначало се ядосвах, после започна да ми става все тая. Но има баланс в природата, Господ забавя, но не забравя, сигурен съм в това. Колкото повече медиите говореха какво ли не за мен, обикновено лошо, толкова повече драгият зрител и слушател започваше да ме обича. Майка ми, Бог да я прости, ако чуе какви работи се говорят и се пишат, ще се обърне в гроба. Преди време един циганин, който продаваше вестници около блока ни, ме спря и ми каза: "Господине, трябва да ви почерпя, защото продадох най-бързо вестника, на който на първа страница пишеше, че сте били в затвора седем години". Е, този, който е написал тази лъжа, помислил ли е какво ми причинява?

- Моменти на депресия имал ли си?

- О, много! Първата ми депресия беше след 89-а, когато изведнъж разбрах, че нямам никакъв трудов стаж и че от 19-ата ми годишнина до 40-ата, че и отгоре нямам никакви пенсионни права. Никакви осигуровки, застраховки - просто живота ми го няма! Това породи злоба в мен. Не можех да работя. Като че ли изживях закъснял пубертет между 39 и 42 години. Станах 55-56 кг и не допусках никого до себе си. Разочаровах се от приятели, не получих подкрепа от хората, които ни представляваха в парламента. Стана ми ясно, че в момента, в който те влязоха в НС, забравиха безплатните ни концерти за тях. Трябваше ми много време да надскоча себе си. Не се оплаквам, но се чувствам ограбен за тези години.

- Как излезе от това състояние?

- Първият човек, който ми помогна, беше Силвия Кацарова. Дойде вкъщи и тогава с нея направихме песента "Огън от любов", която стана хит. Човек винаги трябва да намери равновесието, трябва да забрави, трябва да се движи, да се вижда с приятели, да не мисли за лошото, да не остава сам.

- Страх ли те е от самотата?

- Да, да! Аз съм човек, който може без много неща, но не мога да бъда сам. Свикнал съм да живея с много хора около себе си. Вкъщи винаги така е било. Ние бяхме една голяма фамилия, живеехме много хора в един апартамент на площад "Славейков". И баба ми, и дядо ми, и майка ми, и леля ми - много народ, а аз единствено дете. Оттогава съм свикнал да споделям живота си с много хора. И когато изведнъж ме напуснаха и майка ми, и други роднини, се почувствах сам, много сам. Болезнено го преживях.

- Коя песен ти е пяла майка ти?

- Майка ми беше оперна певица и много песни ми е пяла. Тя обаче не искаше да се занимавам с пеене, не искаше да ставам оперен певец. Искаше да науча един инструмент, да бъда пианист. В трети клас ме заведе в школата на бившето читалище "Славянска беседа" и там за първи път започнах да свиря. Много хора започват кариерата си, пеейки в кухнята, в тоалетната или под душа, което не е лошо, но това не е достатъчно, за да станеш един ден пълноценен творец. Мама винаги ми казваше: "Гледай си пианото и не се занимавай с глупости!" Е, завърших пиано в консерваторията, но не станах добър пианист. Винаги съм съжалявал, че нямам достатъчно хубав глас, аз изобщо не си харесвам тембъра. Аз съм добър импровизатор. С това превъзхождам моите колеги.

- А баба ти накъде те дърпаше?

- Баба ми беше по-демократична. Вкъщи никога не са ме заставяли да се прибера в еди-колко си часа, да не пуша или да не пия. Даже майка ми казваше: "Ето ти цигари, вземи и пуши! Само че трябва да знаеш до какво води това". Никаква сметка не са ми държали, не са се интересували дали съм си научил уроците, с кого дружа и т.н. Тази свобода ми даваше възможност да се чувствам както по-самостоятелен, така и по-отговорен към това, което правя.
Отначало бях приличен пианист, но прецених, че няма да стана Иван Дреников, който свиреше денонощно. Бях съученик с Андрей Дреников, той беше бохем, с него ходехме денонощно по купони, докато Иван непрекъснато беше над клавишите. Не съм човек, който спазва стриктно това, което му се казва, но не прекрачвам и закона.

- Пропиля ли за нещо живота си?

- Единственото, за което съм съжалявал, е, че не опитах да остана да работя в чужбина. Бил съм къде ли не по концерти в цял свят, 13 вечери съм пял с Алла Пугачова пред 18 000 зрители, невероятно изживяване... но винаги се завръщах у дома. Вместо Норвегия, Финландия, Швеция аз предпочитах публиката в Никопол, Карлово и Шумен. Може би това е нож с две остриета, защото ако не бях останал в България, тук щяха да ме забравят. И сега ще ти споделя - винаги съм мечтал да пея като Арета Франклин и като Стиви Уондър. Той е Бог, той не е певец. С него реанимирам за секунди. Преди концерт си пускам четвърт песен от него и се зареждам с благодарност, човещина, надживяване на време и пространство. Жестоко ми действа!

- Кого си приемал за твоя най-сериозна конкуренция?

- О, конкурентите ми са много здрави! Преди години сериозна конкуренция ми беше ФСБ, никак не беше лесно да се явиш с тях в "Мелодия на годината" и да печелиш награда. Конкуренция ми беше и бившата "Тоника", те имаха страшно много хитове, които и до ден днешен се пеят. По-късно се появи Георги Христов, един великолепен изпълнител, появи се и Орлин Горанов, и двамата са по-млади от мен, блестящи певци. На сцената излезе Камелия Тодорова, а да не говорим каква конкуренция ми бяха Богдана Карадочева, Марги Хранова... не мога да изброя всички. Хубаво е, че след толкова години техните песни се пеят. И то при толкова нелоялна днес конкуренция, при толкова оплювания, при толкова непочтеност към нас. Защото ние не сме от това поколение, което виси по билбордовете. Ние не ходим по червени килимчета, не благодарим на партията, правителството, любовниците от парламента и на други чичковци, които са зад нас. Поканите към нас идват от любовта на публиката. За съжаление попфолкът стана индустрия и измества поп музиката. Нас все повече и повече ни изтикват на заден план. И това е много тъжно! Нашето поколение не стана бизнес поколение.

- Научил ли си се да чакаш плода от успеха си?

- Може би да. Аз не съм човек, който веднага, на всяка цена иска да победи, да се наложи. Не съм борбеният тип, който с лакти си прокарва пътя. Не съм достатъчно амбициозен, не мога да се предлагам в търговски аспект. Затова не съм се явявал и на големи конкурси. Когато за първи път се появих на Евровизия, насила ме накараха. Хем ме принудиха да се явя с Орлин Горанов, хем отнесох всички негативи за това в пресата: "Как съм си позволявал на тази възраст да се качвам на сцената на Евровизия!" Никога не съм се стремял към награди. Но с мен е Господ, който ми помага. Първия път, когато от Министерство на културата ме накараха да участвам в "Златният Орфей", нямах никакви надежди за приз. Но още в самолета, никога няма да забравя как една стюардеса - мое бивше гадже, по това време вече гадже на виден наш партиен деятел - ми каза: "Ти получаваш първа награда!" Учудих се много. Наистина след няколко дни аз получих първа награда, като само стотни ме деляха от Голямата награда. Тогава, спомням си как Йорданка Христова се разплака, че не успях за взема златната статуетка. А аз изобщо не го преживях толкова болезнено... При мен признанието идва бавно, спокойно.

- Малцина знаят, че си завършил строителен техникум и че сам си правиш ремонтите вкъщи. Кога ти остава време и за това или така разтоварваш?

- О, да. Огледалата на тавана съм ги лепил заедно с един мой приятел, художествена самодейност. Сам съм моделирал гипсовите орнаменти по стените в целия апартамент, сам съм ги изработвал и поставял. След 45-ата си годишнина, когато разбрах, че нямам трудов стаж, за да не ходя да гръмна някого с пистолет, почнах ремонта вкъщи. Развъртях се като лудото Ленче наляво и надясно - доста време се занимавах с корнизи, стени и мазилки. Мога да вляза в Гинес за бавно строителство, повече от 15 г. продължи ремонтът вкъщи.

- Каза "мое бивше гадже", защо нито едно от тези "бивши гаджета" не са останали за постоянно при теб?

- При всяко едно гадже беше различно. Някои от тях искаха да бъдат омъжени, или по-скоро техните родители, за син на много важен дипломат, например. Така се омъжи едно от тези гаджета. Друго ме напусна заради друг високопоставен човек. За едно от тези гаджета изпях песента "Адаптация".

- Сега не съжаляваш ли, че си се разминал с тези момичета?

- Може би така е било писано! Може би така е било писано не само за тези момичета, но и за моята баба. Когато бях в осми клас, тя искаше да ме осинови, можех да замина да живея при нея в Детройт и щях да бъда материално подсигурен, защото съпругът й е бил години наред конструктор. Тя никога не е работила и можеше по друг начин да подреди живота ми. Най-много ме е яд, че години по-късно, когато с Богдана Карадочева бяхме на турне в Монреал и аз можех да отида да я видя, беше още жива, не го направих. В самолета един от тези "важни личности", които винаги ни съпровождаха, ми каза: "О, забравих, имахте покана за Детройт!" Аз изтръпнах - да не си помислят, че искам да бягам. Това са нелепостите в живота. Често съм си задавал въпроса какво щеше да стане, ако бях заминал за Детройт.

- Някой ден няма ли да се упрекваш, че си останал сам, че не си подредил живота си по друг начин?

- Все повече Девата започва да говори в мен, защото все повече мисля за дома, за семейството. Макар че, като си направя равносметка, особено от годините на големите концерти и турнета - ами аз почти не се задържах вкъщи. През вечер съм лягал в различни хотелски стаи. От това време знам в цяла България кои са най-хубавите хотели, най-отоплените стаи, мога да направя каталог дори. Бях научил кога къде спират парното, къде и кога има ток, за да знам кога да се обръсна. Може да ти звучи смешно, но това е част от живота ни. Сега Девата проговаря и гледам, когато съм в София, да си остана вкъщи. Избягвам да ходя по коктейли. Предупреждавам приятелите: по-добре не ме канете, защото няма да дойда. Предпочитам вкъщи да слушам папагалите, да погаля котките, да се заровя в цветята и да си кажа: Уф!

- За какво си пръскаш парите? Знам, че си маниак на тема диаманти. Носиш ги на обеци, на пръстени.

- Да, хобито ми е много скъпо! И нещо не ми се урежда въпросът с тези диаманти, които искам да притежавам, за огромно съжаление. Разпознаването на диамантите е истинска наука. Има изключително ценни диаманти, за които мога само да мечтая.

- Лъган ли си в живота?

- О, да! И най-много ме е било яд на тези дребни, еснафски лъжи от хора, на които им даваш сърцето си, държиш се към тях адски приятелски, наистина ги обичаш, а изведнъж се оказва, че е имало само някаква маска. Боляло ме е от навици, от взаимна употреба, от това да седнеш да вечеряш или да обядваш с някого само за да не бъдеш сам. Да пиеш чаша вино от самота и да я споделяш с човек, който не заслужава.

- За какво си плакал?

- Колкото и смешно да звучи, един от големите ми плачове беше за това обединение "Българска музика", което се разпадна, защото се почувствах адски излъган, почувствах се никой. Оказа се, че 30-40 години от живота ми ги няма. Плакал съм и около историята с данъчните. За мен това бе огромен шамар, защото се оказах неподготвен за това, което се случи. Трябва да доказвам неща, които са недоказуеми. В такъв момент човек се чувства в много гадно ситуация, не го пожелавам на никого.

- Помисли ли си, че НАП си направи едва ли не пиар с теб?

- Самият финансов министър, г-н Дянков, каза преди седмица, че от НАП са попрекалили с мен и с Лили. Нямам милиони, нямам имоти, не си падам по купуване на яхти и харчене на пари. И ако не живеех в такава държава, с този труд, който съм положил, сигурно щях да съм милионер.
За огромно съжаление парите, които ни ги търсят, не са у нас. Още по времето на Людмила Живкова се грижеха да не получаваме хонорари. Затова ни направиха щатни служители на обединение "Музика". Това е абсурдът на нашата професия: години наред бяхме като тъкачи и накрая се оказа, че нямаме трудов стаж. Ако работех частно, щях да бъда длъжен да се самоосигуря. Сега, за да докажа трудовия си стаж, трябва да намеря хонорарни листове от преди 30-40 години. Та аз старите си плочи дори не пазя!

- В миговете, когато ти е много тъжно, когато си много разочарован, как лекуваш душата си? Затваряш се сам, или търсиш някого?

- Много пъти говоря неща, които не трябва да се казват, но не съм от хората, който ще ги затваря в себе си. Понякога лесно избухвам, имало е моменти, в които съм ставал агресивен до крайност, мога да скоча върху някого, не се притеснявам да говоря едно към едно с президента, с министър-председателя дори. По-добре да споделиш с някого това, което те мъчи. Винаги си казвам истината.

- Най-добрият ти приятел?

- Леля ми. Тя е на 80 години и до ден днешен ме обича истински. На нея мога да разчитам изцяло. Роднините винаги ги боли за теб. Леля ми помага в домакинството, мен не ме бива.

- Страдаш ли за това, че баща ти те е изоставил?

- Аз не съм живял с него и не съм имал възможност да почувствам какво е това да имаш баща. Чуждо ми е това чувство. И от тази гледна точка, даже е грехота да го кажа, когато той почина, аз нищо не усетих. Отгледали са ме майка, леля и баба и нямам никакво усещане за мъжа вкъщи. Бях вече над 30 години, изнасях цял месец концерти в изгорелия цирк, когато една вечер той дойде и ми се представи. Като ми каза, че е моят баща, приех го много странно, необяснимо, чуждо ми беше. Нищо не почувствах. Много особено е, когато човек не е изпитал това усещане. Имал съм много приятели в училище, които като кажеха: баща ми така, баща ми онака, а аз не разбирах какво влагат в това.

- В този смисъл чувстваш ли се ограбен?

- Може би да. Донякъде. Но щом майка ми е преценила, че не може да живее с него, а тя беше много красив човек, значи е имало защо. Аз съм приел нейното решение и продължавам да я обичам, без да се замислям за техните отношения.

- На кого си дал най-много обич?

- На публиката! Пял съм с 39 градуса температура. Пял съм с дълбок разрез на гърба. Падна ми стъкло, което ме сряза отзад на милиметри от гръбначния стълб, бях разцепен жестоко, шиха ме и същата вечер пях пред публика. Такава болка беше, че не можех крака да си движа, но пях, пях! Какво ли не ми се е случвало, при всякакви ситуации съм работил. И интересно - хората, може да не знаят какво ти се е случило, но имат интуиция, възнаграждават те по някакъв начин. Усещат, когато си всеотдаен и те също ти се раздават. Отношенията с публиката са по-важни дори от личния ти живот. Всички колеги си знаем болежките, дори като се събличаме по гримьорните, не ни прави впечатление, че сме заедно мъже и жени. Бързаме, понякога за минути трябва да си готов. Сцената е най-важната за нас.

- Вярваш ли в Бог, в дома ти има много икони?

- Вярвам и в Бог, и в сили. Вярвам, че има нещо, което ни пази. И до ден днешен в най-трудните ми моменти е имало нещо, което е бдяло над мен, за което благодаря.

- Запей ми една песен, моля те?

- ...Пак говорим с теб по телефона.
- Тази нощ за мен той е икона,
- този път ще чуеш ти, ти, ти
- истини, скрити в първата ми изповед...

Източник: в. "Стандарт"