search icon

Съдби

Камен Донев: Липсва ни възпитание

В България винаги има повече говорене, отколкото работа. А аз мисля, че пътят е обратният

- Аз имам малък проблем да категоризирам постановката. Дали ще съм в правилна посока, ако кажа, че това е сюрреалистичен абсурдизъм, сварен в сарказъм?


- Не зная, умишлено бягам от дефиниции и категоризации, защото това ме ограничава. Последното нещо, за което мисля, е кое какво е. За мен най-важното е това, което правя, да вълнува хората. Дали ще е смешно, дали ще е драматично, за мен най-важното е да го има вълнението. Защото самото излизане на сцена и заставане пред хората е някаква претенция, че ти можеш по някакъв начин да осмислиш известно време от техния живот.

Те са си платили и са си казали, ето аз ще заделя два часа от моя живот, който не е много дълъг в крайна сметка, за да гледам нещо. Много е важно това време, което ти е посветено като изпълнител, да не остане загубено. Затова не се увличам по модерното и не правя така наречените авангардни представления или неща, които бих определил като твърде егоистични. Гледам да съм прям с хората, максимално откровен, за да мога да ги развълнувам.

- А когато се развълнува, българинът умее ли да се надсмее над себе си?



- Да, за радост умее! Има доста случаи, когато хора идват и ми казват как не спират на пешеходна пътека, споделяли са ми как докато гледат, си казват "Да бе, и аз съм такъв!", а след спектакъла са се променили. Това е много радостно, защото виждаш, че има някаква надежда. Че българинът, каквото и да говорят за него, е много сетивен, дълбок човек. Просто трябва друг подход към него.

- И все пак има много българи, които живеят като безсмъртни, сякаш могат да вземат всичко материално със себе си в гроба...


- Нека напомним, че не са само те. Обикалял съм много по света, има такива и германци, и французи, и италианци. Простакът навсякъде е простак. Примитивния, материалния, този, който гледа да е обграден от вещи, него го има навсякъде. Българите, като малък народ, винаги сме под някакво влияние, от години то е американско. Хората се опитват да живеят, подражавайки на "онези от филмите", да се обличат като тях, да имат същите вещи. Това е комплексът на малкия народ, неизбежно е. Не зная как се преборва това, но определено става бавно.

Каквото зависи от мен по този въпрос, мисля, че го правя. Моето оръжие е да иронизирам всички тези явления. Така, че хората да могат да се видят в друга светлина. Имаме много трески за дялане, но по-важното е за това да може да се говори, да се дискутира, а не само да се вдигат рамене. Хората в България все чакат някой да им свърши работата, но бавно започват да виждат, че всъщност няма кой да им свърши работата, няма кой да им направи шосетата, да ги образова, те трябва сами да работят.

- Когато имате подобни гастроли, вие се срещате с българи, които, ще използвам клишето, "са решили да избягат". Какво виждате?


- Срещите ми с тези хора са много кратки. Понякога се случва да се заприказваме, да прекараме една вечер в компания. Това, което виждам, е, че на всички им е мъчно. Голямата част от тях гледат български телевизии, следят какво се случва. Виждам и много променени хора, особено от младите. Мога да кажа, изцяло в положителен аспект.

В напредналите страни човек се култивира и ако е умен, интелигентен и работлив, взима само хубавото. Това ме радва, защото рано или късно тези хора ще се върнат в България, няма начин. Разбира, се има и такива, които остават, но много мои връстници се върнаха и носят със себе си една друга култура, с която ще възпитат и децата си. Приятни са ми срещите с българи в чужбина, естествено, те са моя публика - хора, които са интелигентни. Не са сводници, дилъри и проститутки, зная, че има много такива, но те надали ще дойдат на театър.

- Въпреки това голям проблем е именно, че мнозина избират да останат на Запад. Вие казвате, че се чувствате добре единствено в България и сте избрали от всички възможни сценарии да живеете точно в България.


- Нямам за какво да живея другаде. В България съм щастлив, работя това, което искам, имам публика, нямам, слава Богу, проблеми в материално отношение. Не виждам смисъл да живея другаде. Моята професия е много специфична, чувството ми за хумор, светогледът ми, генът ми са толкова свързани с България, че няма как да се чувствам добре другаде. Един приятел казваше навремето, че чужбина не е само хубавите колбаси, хлябът и колата, човек се нуждае и от нещо друго. Ще дойдеш в чужбина, всичко ще ти е наред, но ще изкукуригаш, защото няма с кого една нормална приказка да си кажеш. За мен идеалният вариант е пътуване и прибиране вкъщи, това е на дневен ред при мен. Аз обичам да пътувам и да се срещам с хора. Не желая да оставам никъде.

- Много често младите хора, които решат да се върнат в България, се сблъскват с една стена, която спира всякакво въодушевление, всякакво вдъхновение. Сякаш за талантливия човек няма място в България. А вие сте пример за това, че има.



- Това е много дълга тема. Все пак аз съм на 40 години, този спектакъл го играя от 4. Докато стигна дотук, бях много време на щат в Театъра на армията. Играл съм много роли по разпределение, някои от тях хубави, други - не толкова. Борбата в България е много сериозна и иска много време. При младите хора има един момент на нетърпение, желание всичко да се случва бързо.

Присъщо на младостта е това да искаш веднага да станеш номер едно. Но това хич не става бързо. Зависи от това, с какво се занимава човек, но съм сигурен, че във всяка област е така. Успехът няма как да стане бързо. Сигурен съм, че ако отидеш в Австрия, в Германия или в Щатите и се захванеш с някаква професия, ти трябват минимум 10 години да се наложиш, да израснеш и едва тогава да се развиваш по-независимо. Мисля, че има шанс за младите в България, има бизнес, има много сериозни фирми.

- Значи за младия човек, който иска да бъде в България, изборът е да бъде по-търпелив и да подхожда с повече ирония и самоирония?



- Да. По-търпелив и по-вярващ! По-вярващ в себе си, защото няма по-хубаво нещо от това човек да вярва на интуицията си и да е сигурен, че това, което иска да направи, е негово, собствено, че ще му донесе удовлетворение. Човек не трябва да чака някой друг да го одобри, да му даде съвет. В България има едно масово колебание да направя ли нещо, да не го ли направя, ама ще стане ли, няма ли да стане... Чакай бе, човек! Направи го! Какво ще загубиш?! Бизнес искал да направи, ами започни по малко.

Всички искат да станат милионери за една седмица. Не може така! В България винаги има повече говорене, отколкото работа. А аз мисля, че пътят е обратният: действай, опитвай, троши си главата, няма начин да не стане, когато човек има желание, идва и другото. Когато чакаш, разсъждаваш и си намираш причина да не действаш - че климатът бил лош, че държавата не се грижела - никой не печели от това! Гледам по новините от време на време кметът на някое село бил много навитак, борбен пич.

Пускат кадри - селото по конец, всичко опънато, алейки, цветя, чисто, дупки по улиците няма. Някакво селце, кметът мераклия, хората го обичат. Какво пречи навсякъде да стане така? Просто всеки чака другия да свърши работата, няма как да стане така! Докато си хвърляш фаса през прозореца на колата, докато си мяташ чашката от кафе на улицата. Това са елементарното възпитание и култура, те най-много ни липсват. Но аз вярвам, че нещата ще се оправят. Просто сме по-чепат народ.

Източник: в. "Новинар"

 

Свързани новини