Ваня Цветкова: Сбих се на Женския пазар

Неповторимата Ваня Цветкова, която 30 години след ролята си в “Бариерата” продължава да изглежда като момиче, твърди, че никога не е мислила за себе си като желана жена.

Страхувала се е, че не я харесват, заявява в интервю пред главния редактор на сп. L’ Europeo Любен Дилов-син, пише blitz.bg.

От доста години актрисата живее със сина си Павел в Лас Вегас, където работи в казино “Луксор”. Заради прелюбопитното звучене на текста, публикуваме част от интервюто, илязло първо в L` Europeo.

- Как я караш в София, Ваня?
- Как... Вчера на Женския пазар се сбих.

Честно! Представяш ли си?! Една продавачка ми изкрещя да не й пипам доматите и аз хвърлих по нея един домат. Най-странното беше моето ужасяващо хладнокръвие в тази ситуация.

За миг не ме беше страх... Някакви хора хвърляха щайги по мен, други ме дърпаха, а аз - като екшън герой - сякаш по цял ден участвам в батални сцени. Невъзможно е да направя това в Америка. Не че просто не би ми хрумнало, но няма как и да бъда поставена в подобна ситуация...

- Ти, най-разпознаваемото и обичано лице на българското кино през 80-те, мечта на стотици хиляди мъже, напусна България заради един мъж, а 30 години по-късно се връщаш, за да се биеш на опашка за домати?!
- Нищо нелогично не виждам. Първо никога не съм мислила себе си като желана жена. Мислех, че не ме харесват. Бях доста неуверена... Има огромно разминаване между това, което бях като публичен образ в България, и начина, по който се усещах. Всичко беше фалшиво.

Мъжете, които ме харесваха, просто искаха да ме колекционират, а така нареченото ми истинско гадже ми изневеряваше. Аз това не мога да си го представя. Не мога да приема, че си с някого, искаш да имате общ живот, а в същото време си и с друг. Това е просто лъжа...

Все чаках истинския принц, рицаря, който да ме спаси от мрежата от лъжи, която славата създава. Бях млада, глупава и беззащитна. И когато се появи един - сьвсе-е-е-м мъничко приличащ на рицар, бях готова да отида накрай света с него.

- Е, спаси ли те?
- Спаси ме. От илюзиите. В момента, в който забременях и му бях в кърпа вързана, той престана да ме забелязва. Разбрах, че се оженил за мен не защото държи на мен, защото ме обича, а защото съм някоя. Сигурно си е мислил, че като се ожени за “някоя”, и той става “някой”... но ме спаси. Научи ме сама да се оправям, сама да отгледам сина си, да съм независима...

- Научи се сама да се спасяваш?
- Не. Научих се, че човек е свободен с нещата, от които няма нужда, а не с нещата, от които желае и притежава. Имам нужда само от сина си, от любовта ми към него и неговата към мен, от малко приятели. От нищо друго. Наскоро купихме къща във Вегас и аз останах за близо два месеца в стария си апартамент. Махнах всичко.

Спях на пода, имах два комплекта дрехи за работа, два анцуга, няколко фланелки. И бях неизказано щастлива... Единственото нещо, което ми трябва, е чисти дрехи, една чиния, една купа, два прибора... а, и меко юрганче, което да обичаш. Даже когато трябваше да се изчистя мокета, защото исках да дам под наем този апартамент, продължих да си спя върху него. Постлах само найлони, за да не ми е влажно... Пълен минимализъм!

- Живееш в пълен минимализъм между два свята, между България и Америка? Къде си повече ти - тук или там?
- Не съм цяла нито тук, нито там. Просто съм два различни човека. Тук ми е купон, тук искам отново да играя в театъра, да снимам, да сменям лица и роли, там съм прибрана, строга, суперсъвестна и лоялна към работодателите си. Знаеш ли, че за 15 години никога не съм ги изоставяла - каквото и да се случи. А и те мен.

Когато паднаха небостъргачите, 80 на сто от персонала в хазарта загуби работата си. Но не и аз - заради лоялността към „Луксор". Вегас е град на самолетите - два дни да няма самолети и една четвърт от работещите във Вегас са на улицата. Седмица да няма - половината са уволнени. А след 11 септември десет дни нямаше полети... Вегас беше призрачен град - нямаше никой. Краят на света! Тогава, точно в този призрачен момент, имах много смешен епизод. Един екип правеше филм за Вегас след 11 септември. Нещо ги консултирах. И режисьорът ме зяпа отблизо и казва:

„Леле... как ставаш за снимане?! Абе, човек! Ти знаеш ли колко фотогенично лице имаш?!", а аз му отговарям: „Наисти-и-на-а-а-а ли-и-и?! Колко мило, че го казвате!"

- Какво е хазартът за теб, за хората?
- За мен е работа. Строги правила, от които не просто няма мърдане, а и не си помисляш да мръднеш. За повечето посетители е друго - медитация, религия, пълен релакс. Те си спестяват пари, идват и щом се затъркалят заровете, завърти се топчето или почнат да излизат картите - край! Престават да виждат, престават да чуват, пълна отдаденост на шанса. Магия.

Имам усещането, че американците си почиват наистина страхотно във Вегас. Не само заради това, че тук са най-невероятните шоута, най-големите изпълнители на света, страхотен, изумяващ луксхотели, сгради и технически съоръжения. Магията на отдадеността на хазарта. Едни сиви, работещи като луди хора, идват във Вегас, за да се почувстват принцове и принцеси. Да забравят себе си. Или да открият себе си. То понякога е едно и също...

- И как си между киното и работата в Лас Вегас? Мислиш ли често за друг възможен живот?
- Не. По-често ми се случва да се загубя между там и тук. В един и същи ден да се почувствам 20-годишно момиче, което тепърва покорява света, и мъдра старица, преживяла всички страсти и огорчения, преживяла дори себе си. Това загубване на личността го има не само в киното - има го и в уж реалния живот. Много е странно, понякога плашещо, друг път хубаво. Вероятно се случва не само на мен... Аз се спасявам с планината. Тук изобщо не знаем какво имаме. Витоша - на една крачка от нас, българските планини. Какво равновесие са, каква прелест. Във Вегас ходя до едни - Ред Рокс се наричат - скали. И те са красиви, пустинни, червеникави с много кактуси. През пролетта кактусите цъфтят и е вълшебно, но няма как да се сравни с Витоша... Няма как! Зареждащата сила на планината е огромна!

- Кой от двата свята е по-фалшив, може ли да се каже - по-картонен?
- Америка. Определено Америка... Америка е по-картонена - казвам го със съжаление, защото сигурно ще ми се разсърди моята приятелка Милена (Милена Фучеджиева, писател и драматург, близка приятелка на Ваня, която наскоро се завърна да живее в България след 20 години в Лос Анджелис - б. авт.). Мисля си защо е така... В Америка хората живеят толкова лесен живот, толкова затворен в собствения им прогнозируем свят. От една страна, са най-голямата световна империя, от друга, ходенето до Ню Йорк за 90 на сто от тях е невъобразимо приключение, излизането от малката им уредена общност, от родното им градче...

Американците сякаш напоследък нямат битка, нямат борба. Нямат мускул за живот, наистина са хартиени хора. Мнозинството са такива. И другото, което ги прави картонени, е страхът да проявят емоциите си. В Америка да си емоционален означава да си лабилен, да не вдъхваш доверие. Имах случай - идваше една колежка от корпорацията при нас в казиното - мисля, че е от немски произход. Изключителна жена, с европейско излъчване, с финес, харизматична.

Много ме впечатляваше и няколко пъти й го показах съвсем искрено: че се радвам да я видя, че я харесвам! А тя - след време - стиснала устни, ми казва: „Ваня, аз не съм гей..." Направо ме изуми! Изуми ме не това, че ме мисли за гей, а за това, че е объркана от искреността на моите чувства, че я харесвам просто като човек. Това ги смущава, вади ги от равновесие, все едно си ги докоснал...

Представяш ли си да хвърлиш домат по американец?! Човече... Нашият свят не е картонен, истински е, защото няма да падне, като хвърлиш домат по него.