Николета обрала семейната каса

„Още от ученичка се стараех да изглеждам добре. Това си беше моя лична потребност – да изглеждам красиво, а не просто да съм в крак с модата. Имах свой вътрешен усет, който просто неизменно следвах. Нито майка ми ми е давала съвети, нито пък пък сме купували модни списания. Спестявах си парите от закуска, но само те не стигаха за всички дънки, които исках да си купя. И в един момент намерих начин да имам всички дрехи, които си харесвах. Това е история, когато съм била в седми или осми клас, но е осмислила целия ми живот.

Родителите ми имаха доста голяма касичка, в която събираха пари, както монети, така и банкноти. Събрах смелост и просто започнах с една пинсета да си изваждам през отворчето. В онези години имаше много пазари и на сергии се предлагаха всякакви стоки. На улица „Капитан Райчо” се продаваха и модерните за онова време дънки с брокат, по-скъпите бяха по 42 лева, а по-евтините по 36 лева. Тези цени ги помня и до днес, защото аз всяка седмица си купувах нови дънки. Спестявах, а остатъка си набавях от касичката с парите. Родителите ми не забелязваха, че колекцията ми набъбва, защото аз си ги криех.

И понеже с приятелките ми често си разменяхме дрехите, казвах, че са на някое момиче, когато ги видят на мен. В един момент обаче касичката доста олекна. Дадох си сметка, че ще ме усетят. Баща ми я беше облепил цялата с тиксо, нямаше отваряне. Мислех си как един ден ще я вдигнат и ще разберат, че парите липсват. Започнах да я пълня със стари монети, имахме доста излезли от обращение, пуснах и няколко стари часовника.

В един слънчев ден се прибрах вкъщи и още в коридора погледнах в огледалото... В него се отразяваше част от хола ни. А на масата беше касичката – отворена! И всичко, което бях пъхала в нея, беше извадено. Подкосиха ми се краката, защото в този момент изживях най-големия си кошмар наяве. От мен се очакваха обяснения, а аз мълчах. Баща ми каза, супер строго, да се приближа. И тогава, за първи и единствен път, не се сдържа... не ме удари, но ме хвана за блузата и я скъса. Аз умирах от срам и чувство за вина и само мълчах. Дума не пророних, а те не спираха да ме разпитват къде са парите… Когато ми признаха, че са се притеснили да не съм се забъркала с наркотици, им обясних всичко. За да ми повярват напълно, заведох майка ми на пазара, а там от всяка сергия продавачките ми махаха и ме поздравяваха.

Тогава осъзнах, с още детския си мозък, че лъжите не носят полза, те са истинска мъка за този, който си служи с тях. Бях се изтощила от цялото криене, от постоянното мислене какво ще кажа, ако ме усетят, от угризенията на съвестта. Дадох си сметка и за отговорността на възрастните – продавачките не трябваше да се радват, че всяка седмица пазарувам при тях, а да ме попитат откъде взимам парите. Но нямаше как да поправя станалото, можех само да си науча урока. След този случай никога не съм прибягвала до хитрост или манипулации, за да получа нещо материално. Ако си спечеля парите, ще си купя каквото искам, ако нямам възможност, просто ще се откажа.