Изповедта на Кеворк Кеворкян: Ванга каза, че ще умра при жена си.
Още крият истината за края й, гневи се легендарният водещ на „Всяка неделя".

На 14 януари се навършиха две години от смъртта на известната тв журналистка Надежда Дженева - Джени, съпруга на Кеворк Кеворкян. И до днес водещият на „Всяка неделя" е убеден, че жена му си е отишла след груба лекарска грешка във Военна болница. Той не е престанал да издирва виновниците и да търси мъчителни отговори за фаталния край на Джени.

Само пред нас Кеворкян се изповяда за живота си след раздялата с Дженева.

- Г-н Кеворкян, изминаха две години от смъртта на втората ви съпруга Надежда Дженева. Какво се промени за това време при вас?

- Външно почти нищо, а практически всичко. Беше невъзможно да избегнем това - толкова внезапно попаднахме в окото на бурята. В нещо, от което няма измъкване. Всички очакваме смъртта, и най-безразсъдните, и дори глупаците също, и тя все ни изненадва. Неприятностите, между които и тя, смъртта - Главният разпоредител - ни очакват зад най-близкия ъгъл, но все се правим, че не знаем това. Сега например с усилие поглеждам и очаквам въпросите ти, страх ме е какво ще оживят те отново в съзнанието ми. Излиза, че съм си един путьо. Около Нова година внезапно станах фен на латиното, и аз не знам защо, и сега съм си пуснал един диск. Обаче не ми действа особено...

- Скъсахте ли си някой навици, родиха ли се други?

- Опитах се да променя някои неща. Да избягвам заведенията, в които сме ходили заедно - обаче свестните в София са четири - пет, и пак започнах да се мъкна в тях. Избягвам, като последния страхливец, да ходя в градските ни жилища, където живееше тя, практически изобщо не стъпвам там. Сякаш нещо ще ми се случи, какво би могло да е то? Наши приятели са някои от най-забележителните днешни българи. Отначало ги избягвах, сетне се примирих, че Джени неизбежно е с нас. В нашия кръг изглежда тя е имала дори по-важно място от моето.

-Защо така?

- Мен бързо ме обикват, понеже и аз се сприятелявам светкавично. Дори Джени все ми казваше: „Ти си се виждал два часа с този човек, и вече го смяташ и наричаш приятел!" Е, да, така е, но не съм се подвеждал кой знае колко пъти. Макар че съм доста груб, пълен съм и с мании и това сигурно не е лесно за изтърпяване от околните. А тя беше точно обратното - много артистична, но и някак въздържана. Виждал съм немалко хора, които лежат като купчина парцали на пода след някоя нейна фраза, изречена без излишни крясъци. И на мен ми се е случвало два - три пъти. Още ме е яд. Тъй че покойниците ни, особено ония, които много са ни обичали, си вървят непрекъснато с нас. И това в доста случаи никак не е удобно за нас. И след панихидата сега пак се събрахме старите приятели - знаменити хора, от рядка порода, няма вече такива. И скоро съвсем няма да ги има. Абсолютните шампиони в литературата и изкуствата, в журналистиката, правото и медицината, дори в спорта.

- Какво ви казваха през тези две години приятелите ви?

- Те са особено чувствителни хора, но също тъй и откровени. Например проф. Чирков, с когото сме приятели от дълги години, веднъж рече: „Ако се случи нещо с Мариане - това е жена му - ще умра!" Сигурно се изпусна, но аз не се почувствах успокоен. Добре, че и някои нови приятелства ми помогнаха да изляза от кризата, временно ще е. Любо Левчев пък има навика все да отлива по една капка от питието си за Джени. Тия неща са неизбежни, обаче ме притесняват. Дълго време избягвах да ходя в дома му - макар че почти цяло десетилетие се събирахме там след „Всяка неделя". Както казваше Левчев - да си разгримирам душата с уиски. Едва преди два - три месеца отидох пак, извиних се, че там всичко ми напомня за Джени. А Любо изтърси: „Много хубаво, все едно, че е тук, с нас!". Обаче не е - рекох мрачно. Там, все пак, сме се чувствали чудесно, не си спомням да е хвърляла чаши по мен.

- Как така?

- Е, аз съм невъзможна драка, понякога направо нетърпима, ако не с друг - започвам да се разправям със себе си. Но Джени имаше също богат репертоар от хватки, та рядко стигахме до нещо по-крайно. Но крайностите, макар и от време на време, също говорят за крайност, може би дори неосъзната, на чувствата. Аз предпочитам това. Сега то става все по-рядко. Момиченцата, които едва местят силиконовите си усти, всъщност с удоволствие изтърпяват всякакви гнусотии. Те нямат стандарт - кое е клозетно отношение, и кое не е. А мъжагите? Виж какви боклуци се кичат по сергиите. Колкото по-як и мутрест, толкова по-добре. Умът си тия говеда са го оставили у дома, ако изобщо са го притежавали. Карат мерцедеси, а пък са си каруцари всъщност. Има ги и по най-високите камбанарии. А днешните „любовни афери" са нещо като попска яхния, при това постна.

- В дома ви нещо промени ли се - изхвърлихте ли мебели, купихте ли нови?

- И този страх едва преодолях. По начало през последните години Джени предимно живееше в градското ни жилище, за да е по-близо до майка си. А аз - извън града.
Доста се колебах, но накрая взех някои мебели оттам. Е, има и един диван, на който и досега не съм сядал. Понеже десетина дни преди смъртта й, в новогодишната нощ стояхме на него. И гледахме филма... Все пак, това са си само вещи. Човекът по друг начин живее в теб. Джени пък, като ярка пакостница, съвсем по друг. Едно от малкото неща, които вече със сигурност знам е, че някои хора, само малцина, остават непрекъснато с нас. Повечето, за жалост,  се оказват нещо временно...

- Какво стана с атрактивната награда от 30 хиляди лева, която щяхте да дарите на човек, събрал информация за смъртта на Дженева? Взе ли я някой?

- Детективите набързо се отказаха, понеже ги сплашиха. Един журналистически екип, може би най-добрата проникваща двойка у нас /Мартин К. и Мария Й./ също не успяха. Мария дори учтиво я предупредиха от ВКР /Военното контраразузнаване/. А аз чак тогава си дадох сметка защо България не е печелила досега нито една война, ако не броим днешната в Ирак, понеже нашите юнаци са там като победители, нали. 30-те хиляди лева вече отидоха за други неща, свързани пак с Джени. Но наградата е на разположение, ако някой успее да си превърти езика. И въобще не става дума само за този случай - а и за всеки друг.
Впрочем, и досега не съм събрал кураж да отговоря на един SMS, според който авторът му знаел истината. Но го пазя.

- Защо не се обадите?

- Нещо ме кара да не го правя, не знам какво точно. Може би понеже познавам отлично следственото дело с всичките му противоречия и очевидни лъжи. И лекотата, с която са изречени тези лъжи. Кой да се зарови - военните следователи и прокурори ли? Та нали и те се лекуват в тази болница!  Някои днешни посерковци, които се изживяват като началници - а всъщност само прислужват на по-известните хора - поне едно десетилетие са ме зяпали как воювам за българското здравеопазване. През 1988 година три месеца правих студио „Бумеранг" за българското здравеопазване, докато спряха рубриката. Бяха казани революционни неща от най-добрите лекари, а здравеопазването и досега си е в блатото. Джени почина на 14 януари в 19 часа и 55 минути. Според смъртния акт - от инфаркт на миокардата. Два часа тя стоя на един стол, в една мрачна приемна на Военна болница, с палто и шапка на глава! Докато се съветваха какво да правят с нея. Само този факт е напълно достатъчен! Навсякъде в документите пише, че е прехвърлена от Правителствена болница във Военна в 18,30 часа - а тя бе там в 16,30. Така печелят войните военните. Военните прокурори обаче нямат очи за подобни дреболии. И за двайсетина още несъответствия. Фактът, че някой има много тежки, внезапно появили се усложнения, че фаталният край е може би неизбежен, не означава - поне в моята представа - че не трябва да се бориш за всяка минута от живота. Знаеш ли колко неща могат да бъдат сторени, казани, чути, променени, обикнати за една минута! Докато хората, дори тъй наречения елит, продължава да търси за съдействие директорите на болниците, това само означава, че у нас никога няма да има смислено здравеопазване.

- Канехте се да съдите лекари - отказахте ли се, или не? Ще бъдете ли доволен, ако осъдите някой лекар? Какво би ви донесло утеха в случая?

- Преди доста години татко внезапно почина. Смъртта обича да си прави шегите внезапно. Тъкмо обядвах с проф. Юри Белов и един тогавашен началник от телевизията в Дома на киното. Началникът имаше някакви сърдечни проблеми и аз исках да му помогна. Извикаха ме на телефона, и майка ми, която беше извънредно корава жена, ми каза без никакви предисловия: „Кевчо, татко ти си отиде. Тръгвай за Сливен." Върнах се на масата и казах на професора, той лекуваше татко:" Е, твоят приятел се предаде". Проф. Белов се потресе, старите лекари имаха таланта да са истински емоционални.
Но татко беше прекарал вече два инфаркта - вторият път дори лежа във Военна болница. Веднъж се разхождахме по коридорите и той ми каза на ухо: „Абе, какви са тия полковници, единият имал някаква аритмия и цяла нощ мрънка, каква е тази аритмия. На погребението в Сливен един местен лекар ме дръпна настрани и рече: "Виж, ако имах подходяща тънка игла, за да му намеря вената, можеше да оцелее за още някое време. Каквото искаш си мисли за мен, но това е истината". Гледах го известно време и разбрах колко велик човек е този провинциален лекар. Ето такива хора са ми утехата. А те са хиляди подобни лекари - само че са изкуплението на тарикатите с ремонтите, с генералските звезди, памперс пазачите на големците. Майната им. Трябва да пазим обикновените лекарите и да ги обичаме. Ония, другите са проблемът. И един от тях ще го съдя до край. Но трябва още малко да ми заякне сърцето.

- Търсили ли сте мнението на медиуми или ясновидци?

- Доста съм подозрителен към подобни упражнения. През 50-те години на миналия век една баба съкруши американската национална метеорологическа служба. Бяха се хванали на облог кой от хиляда пъти по-точно ще предскаже времето. И над 830 пъти тя се оказа права. Нашите медиуми разчитат, че предсказанията им се забравят бързо. Има едно момиче в Италия - съберете му последните 10 предсказания и си направете сметката. Пък и кой не е наясно, че Бойко няма да стане премиер.

- Вярвате ли в Господ?    

- Нека да го кажа така - по-скоро вярвам в хората, които вярват в Господ. Цялото ми детство е преминало в арменската църква, родителите ми бяха много силно свързани с нея. Но когато видях как комунистическите вождове се окапват в катедралата „Ал. Невски", дръпнах се настрани. Покрай Джени, която имаше много премерено и точно отношение към религията, за жалост, пак се върнах. Искам да направя нещо за църквицата „Св.Петка" - ето това е представата ми за място за вярващи. Миниатюрно, интимно, „злачно", състрадателно място - то сякаш те свързва с отвъдните. За новите вярващи трябва да им направят катедрала 10 пъти по-голяма от „Ал. Невски". Всъщност, някои благодетели такива ги и правят...

- Ванга, Вера Кочовска - те двете предсказвали ли са ви брак, семейство?

- Първия път отидохме при Ванга, когато ме бяха спрели от „Всяка неделя". Заведе ни Невена Коканова, те бяха много близки. И тя ми каза още от вратата: „Къде е Иван Славков? И той ще дойде". И набързо рече: "Ти още десет години ще стоиш в телевизията!" Много години по-късно си дадох сметка, че тя позна абсолютно.
После ни покани на обяд, а преди това по някое време, без никаква връзка с останалото каза: "Ти ще умреш при жена си". Обаче Джени обърка тази сметка. Тия дни пак говорихме с Левчев за това, той познаваше отлично Ванга, и ми каза, че не може да проникне зад тази фраза. Ванга се е изразявала пред други хора доста адмиративно за мен, има свидетелства за това, не знам с какво съм го заслужил. Но аз съм ходил само два пъти при нея. Имаше фантастични попадения и в двата случая. Но това с Джени? А с Вера Кочовска сме, мисля, приятели. Те не се познаваха с Джени, макар че тя й изпращаше някои хора, беше много състрадателна. Но Вера й подари едно много красиво настолно украшение, нещо като яйцата на Фаберже, не знам защо. Не съм я и питал. Като стана дума за състрадание, се сетих за нещо друго. Мисля, че качествените хора си отиват по-бързо, не защото Господ по-рано прибира добрите, а защото те се изпепеляват от любовта си към другите. Джени положи невероятни усилия - дълги години -  за да държи баща си жив, дори против волята му. А си отиде мигом, без да успеем да направим нещо за нея. Така се грижеше и за майка си, и беше много щастлива. Дори в болницата „Лозенец" ми каза: "Толкова сме щастливи сега двете, като дете ми е, а аз се мотам тук!" Изобщо не беше така, разбира се, тя си отиде извънредно достойно. Искам да кажа нещо, може би, цинично. Когато даваш много от себе си за другите, ти се самоубиваш по този начин..

- Какво й оставихте на сбогуване, някакъв ценен предмет - важен за вас двамата, вещ, която тя приживе е харесвала? 

- О, изобщо не ми мина подобно нещо през ума. Мисля дори, че предимно само древните египтяни и днешните цигани правят тия неща. Вещи, какви вещи? Тя имаше всичко, от което се нуждаеше, и дори се притесняваше от това. Виж, такава порода жени са вече на изчезване, ако въобще са останали... Какво трябваше да оставя? Молба за опрощение на греховете ми - за това, че не съм достатъчно проницателен за най-близките си, много ги обичам, но понякога не съм досетлив...

- Сънувате ли съпругата си? Какво представляват тези сънища?  

- По начало никога не съм сънувал - или, понеже това не е възможно, не помня сънищата си. Но след смъртта й нещо ставаше в съня ми, може би там бродеше чувството ми за вина, ако това не ви се вижда много мелодраматично...

- Бихте ли разказали за началото на връзката ви с Джени - кой кого свали, къде се запознахте? И какви митове сте чували за тази връзка?

- Кой кого? То е очевидно - винаги мен са ме сваляли, пак поради моята недосетливост. Тя беше много харесвана жена, при това от ония, които ти създават усещането за жена на мига. Така че дори и слепец /както в онзи филм/ би схванал къде потъва. А иначе, за първи път я видях на светофара преди радиото, погледнах я, бях вече прочут, тя се усмихна. И продължи да се усмихва нататък още 25 години. А за митовете - ние сме обрасли с митове. Все пак, за разлика от сегашните дървеници, в продължение на десетина години съм имал над 5 милиона зрители седмично. Нямаше още клюкарски издания, но за нас са писали предостатъчно, за да ни разбият брака. Но не успяха, и аз се чудя и досега.

- Позволявахте ли си да й давате съвети за нейното предаване „Писма за Надежда"? А тя на вас?       

- Непрекъснато давам съвети. Понеже знам американската поговорка, че хората искат съвети, за да не ги изпълняват. А за „Всяка неделя" съм се вслушвал в Джени. Тя имаше много здрав инстинкт за опасностите и изобщо за нещата от живота. Можеше деликатно да те поощри и още по-деликатно да те въздържи от някоя глупост. Когато академик Николай Амосов в телевизионен мост от Киев хвърли невероятната си фраза
от което стана ясно, че комунизмът си отива, в София имаше масово подмокряне. Джени дойде в телевизията, за да ме вземе. И без дори да ме поглежда, сякаш между другото, каза: „Татко се обади". И?  - рекох аз.  Каза: "Твоят този път съвсем се насра".
И мина друга тема.

- Написахте книга за Надежда. Пишете ли й още писма?

- Издадох книгата „Писмо до Джени" - това са писма на известни българи до нея, мои миниатюри и вестникарски публикации. Но тя бе издание за приятели, практически не е разпространявана. Сега обаче ме подсещате да направя ново издание и да го дам на по-широката публика.