На двудневно заседание на Политбюро първият вицепремиер Живко Живков се обявил против строителството на металургичния гигант

Кризата около бъдещето на металургичния мастодонт „Кремиковци" не е от днес. Половин век преди индийският милиардер (и собственик на комбината) Прамод Митал да стъпи в софийското поле, в най-високите етажи на властта пак е имало противоречиви мнения за строежа на скандалното предприятие. И през социализма по темата „Кремиковци" не всичко е вървяло по мед и масло. Сега след десетилетия документи и спомени доказват, че и през тоталитарното време е имало разногласия и спорове по въпроса да се издигнат ли металургичните пещи и комини край столицата. Често кавгите са стигали до най-високия властови връх - всемогъщото Политбюро на партията. Гигантският комбинат разделил мненията в Политбюро на две. В строителството на първенеца на черната металургия  било заложено много - внос от руда от СССР (понеже местната е с доста ниско качество),  осигуряването на чугун и стомана за българската икономика и в крайна сметка - създаването на стратегически отрасъл за България. По това време за втори човек в държавата се броял Живко Живков, първи заместник председател на Министерския съвет, който фактически управлявал икономиката на страната. Тодор Живков като шеф на правителството, по свидетелствата на съвременници, предпочитал повече своя кабинет в Партийния дом и рядко стъпвал в Министерския съвет. Тато не участвал много често и в заседанията на правителството - дал правото на своя еднофамилец Живко Живков за взема решения, разбира се, след съгласуване с партийното ръководство. С висше юридическо образование, израстнал като младежки ръководител Живко Живков, станал вицепремиер на 45 години. Всички работили с него казват, че бил разумен и умеел да се заобикаля  с компетентни хора. По негово време във властта влизат няколко известни учени - проф. Евгени Матеев, проф. Иван Попов, проф. Иван Илиев и др. Както често се получаваше по Татово време, звездата на Живко Живков бързо угаснала и той по-късно слязъл доста ниско в йерархията на власта. Но това станало чак през 70-те години, когато Тодор Живков имал вече други фаворити. През 1963 г. двамата известни учени проф. Иван Попов (председетал на Комитета за технически прогрес) и проф. Иван Илиев (негов заместник) подготвили и внесли в Политбюро свой експертен доклад, който поставил под категорично съмнение ползата от строящия се металургичен гигант край столицата. Скептичен към започнатото дело останал и Живко Живков. Експертният доклад на професорите еднозначно твърдял - рудата край Кремиковци е бедна на метал, технологичното оборудване на бъдещия комбинат (изцяло съветско) е остаряло, металургичната база се строи далече от пристанища и това ще оскъпи много продукцията. По това време тон желязна руда можело да се купи за 8-10 долара от Индия или Бразилия и с евтин морски транспорт да се докара до България. Железопътният транспорт обаче на тон руда от Бургас или Варна до София струвал 60 лева. Високата цена на бъдещия чугун, стомана и прокат получавала и от ниската производителност на близо 20 000 работници, които щели да бъдат ангажирани в металургичния гигант. Така, че при всички случаи сметката на българските металурзи трудно щяла да излезе на печалба. Отначало Живков повярвал на изводите на учените, но след това се изметнал на 180 градуса. Из коридорите на партийния дом тръгнали слухове, че първият зам-премиер Живко Живков е против строежа на "Кремиковци" и с това се противопоставя на Съветския съюз като стратегически икономически партньор на България. С една дума: работата станала дебела. На двудневно заседание на Политбюро били разбити противниците за строителството на "Кремиковци". Никой не обърнал внимание на доклада на професорите-експерти. Почти без никакви аргументи Тато и няколко члена на Политбюро наложили волята си -  пещите на "Кремиковци" да се издигнат на всяка цена край София. Така столицата се сдобила с най-големия металургичен завод на Балканите и с основния замърсител на софийския въздух десетилетия наред. А на Живко Живков му излязло име, че е основен противник на комбината „Кремиковци". Много добра почва за тази интрига, пусната в Партийния дом, се намерила в посолството на СССР  в София. Съветските дипломати говорели без да се крият, че първият вицепремиер е „враг на строителството на завода". До края на политическата се кариера (през 1990 г.) Живко Живков остана цели 14 години на скромната длъжност член на Държавния съвет на НРБ. Вече като пенсионер си отиде от този свят на 15 април 2000 година.  

Преди 45 години, на 11 октомври 1963 г. се състояла тържествената церемония по откриването на комбината. Тържеството било организирано без да се пести помпозност. Били поканени посланиците на всички страни. Официалните лица стоели на специално построена естрада, докато се произнасяли безкрайните речи и приветствия. После всички начело с Тодор Живков отишли да видят как ще потече първият кремиковски чугун. Огнената лава отначало тръгнала несигурно, но веднага след това потекъл буен поток. Цехът се изпълнил с хвърчащи искри и огнени късчета метал. Всички официални лица се разбягали настрани. За лош късмет пострадала най-неподходящата персона от дипломатическия корпус в София. От искрите се запалил шлиферът на тогавашната американска посланичка у нас Юджийн Андерсън. Както си спомнят очевидците на ужасната сцена, всъщност шлиферът на амбасадорката представлявал елегантна пелерина, с която г-жа Андерсън обичала да се появява на официални места. Конфузът за домакините - партийни и държавни ръководители и кремиковски началници бил голям. Наложило се българската държава да възмезди посланичката за изгорялото й на церемонията наметало. Юджийн Андерсън, всъщност ръководела американската мисия в София като пълномощен министър, защото тя още била на статуса на легация. Г-жа Андерсън била известен лидер на Демократическата партия на САЩ, работила е в администрацията на президента Хари Труман. През 1949 г. тя станала първата жена-посланик на САЩ - първо в Дания, а после в България.