"Златната" българска младеж, отгледана в семействата на висшата партийна и държавна номенклатура преди 20 години, в повечето случаи се сблъсквала с реалностите на живота, когато попадала в родната казарма. Това обаче не се е случвало толкова често.
През 70-те години по някакъв мистериозен начин синът на Борис Велчев - оргсекретарят на ЦК на БКП и член на Политбюро Иля Велчев, успял да отърве казармата. Младият Велчев вече тръгвал по пътя на своята популярност като режисьор и поет и за скатавката му от военната служба се разчуло из страната.
Най-много от номера се раздразнил министърът на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров. Принципен и суров, военачалникът лично направил забележка на колегата си в Политбюро Велчев, че синът му Иля не дава добър пример за българските младежи. Никой не можел копче да каже на Джуров, на когото и двамата му синове избрали военната кариера и се ползвали с името на достойни офицери.
Подобно на своя министър, и останалите генерали от министерството и Генералния щаб мърморели недоволно, когато някой синковец от квартала около Докторската градина заобикалял задължителната военна служба.
С възможността да държи автомата „Калашников" една - две години се разминал и младият Георги Пирински. Роденият в Ню Йорк младеж дълго време си запазил американското гражданство и никой не можел да му изпрати повиквателна. Куриозното е, че живелият повече от 30 години в САЩ Георги Пирински - старши, бащата на днешния шеф на парламента, никога не станал притежател на американски паспорт.
По същата причина не облякъл униформата и днешният български премиер. Роденият на 5 май 1966 година в град Херсон, Украйна, Сергей Станишев според закона за всеобщата военна служба трябвало да влезе с набора си в казармата след навършването на 18-годишна възраст - т.е. през 1984 година. По това време той обаче бил студент в Историческия факултет на Московския държавен университет. Затова законът допускал да отложи изпълнението на воинския си дълг. Но след дипломирането му с отличие в университета „Ломоносов" през 1989 г. казармата пак останала далечен мираж за Сергей. Причината била същата като при Георги Пирински - още няколко години след московското си учение днешният премиер живял със съветския си паспорт. И нито една донаборна и наборна комисия не можела да го призове в строя. Затова Станишев наблегнал на учението. През 1994 г. той защитил докторат по история на тема „Система за издигане на висшите държавни сановници в Русия и нейната трансформация през втората половина на XIX век". Последвала и кратката му кариера като журналист през 1994-1995 г. За година и нещо Сергей станал автор на многобройни публикации по външнополитически теми в български всекидневници и седмичници, както и в чуждестранни медии. През следващите години (1999-2000 г.) казармата пак се отдалечила от министър - председателя - той специализирал международни отношения в Москва, както и в Лондонската школа за икономика и политически науки. Последвала шеметната му политическа кариера, когато Сергей - вече с български паспорт, навършил възрастта, когато не подлежал на военна служба. Така майка му и Елена Йончева никога не успели да го видят в камуфлажната войнишка униформа.
Понеже това измъкване от родната казарма станало често явление за момчетата от жълтите павета, през 1973 година Тодор Живков решил да даде личен пример като мъжки баща. Тогава тъкмо дошъл ред наборът на Владимир Живков да си отслужи воинския дълг. Заедно с него зад казармените дувари трябвало да влезе и един от наследниците на члена на Политбюро и министър - председател тогава Станко Тодоров - Андрей Тодоров. Така се случило, че двамата - Владко и Андрей, били определени да служат в плевенската Школа за запасни офицери „Христо Ботев".  Наричали ШЗО-то край Кайлъка „плевенската фазанария" (школниците пък наричали „фазани"). Учебното заведение минавало за елитно школо за запасни младши офицери, с ранг на дивизия, която се командвала от покрития със слава през 1968 г. в Чехославакия генерал - майор Чавдаров.
Владимир Живков и Андрей Тодоров с още няколко синове на видни функционери били пратени да служат като свързочници в елитния Първи район на школата. Това поделение се намирало в днешния плевенски исторически музей. Заради школниците от знатно потекло плевенчани бързо нарекли казармата, разположена в абсолютния градски център, „малкото Политбюро".
Старите жители на града още си спомнят войнишката клетва на Владимир Живков. Наследникът на Тато бил спретнат, с румени бузи и напето извикал на плаца „Заклех се!", след което целунал знамето. По време на службата със сина на Станко Тодоров се случило премеждие. Един ден той се обадил на майка си от плевенската болница: „Болен съм от пфайферова треска!". Съпругата на министър - председателя, известната журналистка Соня Бакиш, изтръпнала. Бащата и майката на болния школник Андрей Тодоров решили да отидат до Плевен да го видят. Г-жа Бакиш - Тодорова приготвила цяла тенджера с кюфтета за войника, а Станко Тодоров се шегувал, че това е храна за цяла рота. Отишли родители до Плевен да се видят със сина си. Лошото вече било минало - след няколко дни Андрей се оправил съвсем. Школникът се похвалил, че си е уредил да дослужи втората година във воената редакция на телевизията. Станко Тодоров се намръщил: „Как така в телевизията, нали се разбрахме, че няма да служиш в София!". Колкото и да е чудно на някого, строгите и принципни родители на Андрей Тодоров се наложили. Малкият син на българия премиер заминал да си дослужи в малък провинциален град. След години Соня и Станко Тодорови се шегували често, че така телевизията загубила ценен кадър.
Синът им Андрей днес е архитект. Владимир Живков пък изкарал втората си воинска година в редакцията на всекидневника „Народна армия", под командата на главния редактор полковник Александър Николов, голям чешит във военните среди от онова време. Новоизпеченият старшина - школник Живков работил като военен журналист в отдел „Партийно - политическа работа" на вестника. Работел в една от стаите на днешната сграда на Военното издателство на ул. „Иван Вазов" 12, която гледала към вътрешния двор. Военни журналисти от онова време разказват, че отначало бил кротък и изпълнителен. Обличал си униформата, когато пристигал в редакцията, 15 минути преди началото на работното време. Вечер си спял вкъщи. Случил се и един пиянски скандал с него в Пловдив. Тогава редакторът от вестника подполковник Миков, който бил с Владо Живков в командировка, го изпуснал от контрол. В едно от пловдивските заведения станало пиянско сбиване - Владко бил цивилен и от милицията го задържали. Докато стане ясно кой стоял пред сержантите, от София зазвънели тревожни телефони. От УБО бързо пристигнала кола, която откарала Владимир Живков вкъщи. На подполковник Миков му дърпали ушите от министерството и Главно политическо управление на армията, понеже не успял да спре сина на Първия човек от пиенето и скандалите.
Нещата се успокоили чак когато Миков се оплакал на Людмила Живкова, че ще си загуби службата. Сестрата на старшина - школник Живков с няколко телефонни обаждания спасила пагоните на офицера.