Даян Шаер е авторка с българо-сирийски произход, която издаде първия си роман за войната в Сирия.

В него тя разказва на читателите за невъзможното, а именно за любовта по време на война. Идеята за книгата идва от впечатленията й по време на живота й в Сирия.

- Даян, как реши да напишеш роман за войната в Сирия?

- Писането винаги е била моя страст, а идеята за собствен роман - мечта. Връзката, която се създава между автор и читател, докато двамата заедно се разхождат по пътеката на буквите е толкова специална, че ми се прииска и аз да създам такава. Когато войната в Сирия се превърна в дневен ред за моите роднини там, виждах баща ми и неговата мъка по своята земя, по своите корени… Може би някъде там се зароди идеята да напиша роман, посветен на него, на родината му – такава, каквато я помни.

- Разкажи ни малко повече за историята и героите в „Има ли места в Рая?“...

- Историята рисува една любов, родила се по време на война. Най-мъчната и тежка любов от всички. Читателите проследяват съдбата на героите и как от обикновени хора имащи семейства, дом, приятели, те губят всичко и се превръщат в една дума с общ корен: бежанци. Книгата започва в Сирия, но завършва в България. Един билет, съществуващ между две корици… Билет, който в момента се оказва невъзможен, освен във въображението на читателите.



- Какви са спомените ти от Сирия преди войната?

- Има един цитат от романа, който прекрасно описва тази страна.

‘‘Сирия бе толкова приказна, че винаги си я представях като тайнствена жена, която идва само вечер, когато всички спят. Дългите й шалвари се открояват между пясъчните ни цветове. Стъпките й не се чуват, защото е с меки пантофи, но пендарите й леко подрънкват, когато пристъпва, за да загатнат къде крачките й оставят следа. Лицето й не се вижда от забрадката, която е сложила, но силно гримираните й очи опияняват всеки, който се осмели да я погледне. По ръцете си има изобилие от златни накити, а около нея се носи тиха мелодия, която те преспива и пренася в друг свят.‘‘

Разбира се, Сирия вече не е тази жена. Сирия вече е жена с черна забрадка, уморени очи и измъчена душа. Надявам се един ден отново да видя магията в очите й.

- Какви са бъдещите ти планове?

- Книгата лесно пробива път към читателските сърца, затова на дневен ред ми е следващото сбъдване на една още по-голяма за мен мечта – екранизиране на романа. В момента търся продуцент, който желае да се занимае с този проект, защото книгата е доста подходяща за филм – има много сюжетни линии, любов и страхотни преплетени истории с множество обрати, които ще се харесат както на читателите, които обикнаха романа, така и на зрителите.

- Работиш ли по друг роман, с който да зарадваш българските читатели?

- Не съм спирала да работя по следващи проекти. Бях казала, че няма да пиша повече за Сирия, защото чувствах, че съм изчерпала темата и съм дала всичко на ‘‘Има ли места в Рая?‘‘, но се оказа, че не е така… Нови събития и истории ме вдъхновиха и ще напиша още една книга, свързана с нея. Няма да е продължение на първата, но приятно ще изненада читателите.

- Трудно ли е да бъдеш писател в България?

- И да, и не. Читателите, в частност и аз, сякаш по-трудно се доверяват на български автори и все по-често посягат към чуждестранните. Трудно е да се наложиш, но направиш ли го веднъж, ти печелиш любовта на читателя и връзката между вас е вече създадена. От това по-силно и красиво – няма.