Едва ли има българин, който не познава Гълъбина от „Столичани в повече". Актрисата Албена Павлова обаче е много повече от екранната половинка на героя на Любо Нейков - Рангел Чеканов. На сцената е от 25 години, през които е изиграла десетки роли.

Със съпруга си Емил Марков често работят в тандем. Той е сред сценаристите на „Столичаните", режисьор е на спектакъла „Любов в облаците", в който Албена играе заедно с Ненчо Илчев. Дъщеря им Мина Маркова също играе в култовата комедия на Би Ти Ви в ролята на Яна Лютова.

- Албена, семейството ви е артистично, вечно сте по репетиции, представления, снимки. Успявате ли да се засечете вкъщи?

- Все по-рядко се случва да се виждаме, защото двете с дъщеря ми Мина снимаме, съпругът ми Емил също снима, а когато не снима, пише. Графиците ни са натоварени, аз доста пътувам с представления. Мина се оформя като най-голямата домошарка, прекарва най-много време вкъщи. Но това не ни притеснява. Ние сме с много стабилни връзки помежду си и това, че физически не присъстваме един до друг, не означава, че сърцата ни не са едно до друго винаги.



- Много жени биха се запитали кой готви, като ви няма вкъщи.

- Готвенето е изцяло мое задължение, досега никой не ме е отменил. Другите се включват, като дойде време за ядене. Но не ми тежи, аз живея с изключително непретенциозни хора. Те проявяват голямо разбиране към това, че в момента съм много заета. Често хапваме навън. Когато си бил на представление в Бургас, върнал си се вечерта, сутринта имаш запис, а следобед тръгваш за Добрич, пак за представление, нямаш как да вместиш и готвенето в графика си.

- Дъщеря ви Мина вижда колко сте натоварени със съпруга ви, но изглежда, тя също ще се насочи към вашата професия.

- Ще ви изненадам. Тя не е избрала това. Имаше известни колебания, но нашата професия е изключително черноработническа. Сериалът е видимата част на айсберга. Под него стои един невероятно всеотдаен, незаплатен и непрестижен труд. Щастливци са тези, които могат да се издържат с нашата професия, но те са единици. Всеки е принуден да прави и нещо друго, за да скалъпва някакъв приличен доход, да си гледа децата и да ходи с някакво самочувствие по улиците. И тя, след като е дете на актьори, вижда това от първа ръка и не живее в илюзорния свят на захаросаните представи за нашата професия. Тя е много тежка, много трудна, случва се да репетираш 2-3 месеца, да отдадеш цялата си енергия, време, любов, добри намерения и накрая представлението се играе 5 пъти. Аз никога не съм съжалила, че съм станала актриса, но се радвам, че моето дете не избра този път. Тя завършва гимназия догодина и много й се излиза да учи в чужбина. Лично аз не смятам, че езиковата бариера в нашата професия е преодолима. Колкото и добре да владееш един език, винаги ще имаш акцент. По този начин, ако си актьор, се обричаш да играеш малки или характерни роли. Имам една близка позната, замина да учи в Щатите като малка. Много талантливо дете! Пее, танцува професионално, върти огньове, много добра актриса, завърши много престижна актьорска школа там... много й е трудно.



- Това означава ли, че според вас няма как българин да стане световна звезда в киното?

- Лично аз не виждам такава възможност. И не го казвам с горчивина. Винаги съм си знаела мястото и не съм живяла с илюзии, че ще получа Оскар. Вижте например испаноговорящите актьори. Имаше невероятен бум - Пенелопе Крус, Антонио Бандерас и т.н. В холивудските продукции те винаги са играли роли на чужденци и няма как иначе. Не смятам, че тази индустрия, която в световен мащаб е англоговоряща, ще допусне до най-високите си нива чужденец. Аз се надявам на друго. Надявам се в българското кино да има произведения, които да се мерят със световните, а не ние да търсим реализация чрез чужди продукции. Смятам, че този инкубационен период, в който живяхме толкова много години, трябва най-после да даде своята пъстра птица, да се прероди българското кино.

- И все пак каква е решила да става дъщеря ви?

- Самата тя не може да даде отговор на този въпрос. На децата в днешно време им е много трудно. Навремето, когато ние избирахме, се интересувахме само какво обичаме. В момента те избират между това, което обичат, и това, което ще им донесе пари. Ако си актьор, знаеш, че ще получаваш заплата между 500 и 700 лева срещу това да си зает всяка вечер. Имаме колеги, които играя по 22 - 25 представления на месец и не могат да се захванат с нищо друго, но си получават пак същите пари.



- Боли ли ви, че години наред сте играли в театъра, а станахте популярна едва когато ви видяха на малкия екран?

- Бих била неблагодарна, ако кажа, че ме боли, защото в крайна сметка съм от щастливците, които са дочакали своя миг, работейки упорито през цялото време. За мен годините в театъра, в които не съм била популярна, не са загубени. Аз споделям мнението, че сцената е мястото, където актьорът се създава и развива, а телевизията и киното са мястото, където се популяризира. Вярвам, че този път е логичен и последователен.

- Казахте, че освен да сте актьори, трябва да правите и нещо друго, за да живеете нормално. Вие с какво още се занимавате?

- На щат съм в Сатиричния театър от 1992 г. и 10 години бях режисьор на дублаж в Би Ти Ви. Сега, освен в сериала и в Сатирата, съм актриса в дублажа, играя в едно представление в Пловдивския театър като гост и в едно частно, в което си партнирам с Ненчо Илчев. Наесен започваме да го играем поне 2 пъти месечно в камерната зала на „Сълза и смях" - „Любов в лудницата". Където сме го играли, публиката винаги си е тръгвала много развълнувана. Ние самите с Ненчо подсмърчаме половин час след спектакъла, макар че е смешно представление.



- В Би Ти Ви ли се запознахте с Любо Нейков?

- Не. Любо ме е гледал в театъра. Той е бил студент, когато аз играех с Иван Бърнев в едно великолепно представление на режисьора Николай Калчев - „Предложение" на Чехов. Това е роля, която Любо много харесва.

- Два пъти играете съпруга на Любо Нейков - в „Столичани в повече" и „Скакалци" в Сатирата. Какво е отношението ви към тази роля?

- Много съм привързана към нея. Аз много обичам амплоато си на съпруга на Любо Нейков, защото много обичам Любо. Той е въплъщение на очарованието, на умението да забавляваш другите и себе си и Любо Нейков е един от най-верните приятели. Това е човек, на когото посред нощ да звъннеш, няма да се замисли, пали колата и идва да те види как си, дали всичко е наред, дали може да ти помогне. Това толкова дълбоко ме вълнува, че докато ви го разказвам, мога да се разплача. Любо ми е давал толкова прекрасни доказателства за истинското си приятелство, че аз изпитвам огромно удовлетворение и радост да съм близо до него. Това е много близък мой човек, много близък! Горещо каня хората в салона да видят „Скакалци" на Ст. Л. Костов, за да видят колко различни съпрузи сме там от тези в сериала. Има сцени, в които буквално сме се хванали за гушите, работата отива на бой.



- Каква съпруга сте в живота?

- В личния си живот съм една изключително щастлива съпруга. С мъжа ми сме от хората, които доказват правотата на теорията за двете половинки. Никога няма да спра да благодаря на Господ, че ме дари с изключителното щастие на срещна човека за себе си и да го срещна навреме, да създадем в много любов две прекрасни деца, да им покажем какво означава любовта между мъжа и жената. Не казвам, че живеем в розови облаци. Ние сме бурно семейство, при нас целувките много скоростно се редуват с големи разправии и все за глупости. Но за съществените неща ние никога не сме имали противоречия.

- Ако сега трябваше да избирате професията си?

- Избягвала съм и да мисля по тази тема. Бих била много неблагодарна, ако се оплача от съдбата си. Аз съм актьор, който много играе и няма да е честно да кажа, че съм разочарована. Не съм разочарована от професията си. Продължавам все така силно да я обичам и да съм респектирана от нея. Но съм неудовлетворена от отношението към моята професия, от неуважението. Неудовлетворението ми е от държавната политика спрямо изкуствата и в частност спрямо театъра. Смятам, че има умисъл в това. Мисля, че в унищожаването на духовността има цел, има конспирация, която вече дори не е дълбока. Не може на никого да не му е светнало, че културата и духовността запазват нацията и нейното самочувствие. Това са важни неща. Изкуството дава стимул, дава заряд, дава причини да продължиш напред. Не може една книга да струва 30 лева, когато заплатата е 300...

Източник: ''Всеки ден'', сн.: Личен архив, Столичани в повече, бтв