Испания ликува заслужено. Много приказки, много теории, много прогнози и накрая много шум за нищо. Испания остана на трона.

Финалът показа, че когато владееш топката с убийствено преимущество, просто няма как да загубиш. Тези, които се опитваха да иронизират испанците, че играели "тики-така", трябва да измислят нещо ново и тогава да се изказват.

Концентрацията, която показа "Ла Фурия" във финала, беше впечатляваща. Най-големият тим в момента не изпусна мига да реши спора, защото беше готов за него. В този отбор не знаеш откъде ще дойде голът. От десния бек до лявото крило всеки е готов да те накаже. Спасение няма.

При 2:0 всичко реално свърши. А когато Италия остана с десет души, имаше само един въпрос - колко гола ще инкасира "скуадрата". Който е играл футбол, знае, че това е най-гадното нещо в играта. Да почувстваш, че си обречен. Да нямаш сили да атакуваш, а трябва да се опиташ да го направиш, за да не станеш смешен.

А като го направиш, рискуваш да станеш още по-смешен с пълна кошница.
В тези моменти ми стана тъжно за моя приятел и феноменален вратар Джиджи Буфон. Но дори и при загубата той се показа голям, много голям.

Както и Фернандо Торес. Много малко нападатели ще тръгнат да подават колегиално топката, когато знаят, че ако вкарат, ще сложат голмайсторската титла на първенството. И заради това също призът за стрелец №1 му е по мярка.

Италия имаше шанс само при гол в първото полувреме или ако беше 0:0 на полувремето. "Адзурите" направиха силно първенство. В прогнозите бяха отписани, а това е опасна работа - да отпишеш италианци на футбол.

Четири години на върха. Всеки се пита: Колко още ще доминират испанците? Ами като нищо - поне още толкова! Никой не може да гледа в бъдещето, но вижте какви футболисти бяха на пейката за финала, в кои клубове играят, на колко оценяват краката им... А и възрастта... В следващите две години световният футбол ще търси отговор на въпроса как да ги спре.