След като спечели “Оскар” за играта си в “Чикаго”, Катрин Зита-Джоунс се завръща на територията на мюзикъла с роля в “Рок времена”.

В този филм тя играе праволинейна политическа съпруга. Действието се развива през 80-те години на миналия век. Самата Катрин има три записани песни през 90-те години - “В ръцете на любовта”, “Не мога да се спра” и дует с Дейвид Есекс - “Пътища на истинската любов”. Първите две парчета дори стават хитове. В края на 90-те години обаче тя става голяма кинозвезда с роли в “Маската на Зоро” и “Клопка”. През 2000 г. Джоунс сключва брак с Майкъл Дъглас. Двамата имат две деца.

- Катрин, в новия си филм играете активистка срещу рок музиката. Базиран ли е вашият образ на някоя истинска личност?

-Толкова много активисти има наоколо, че не искам да споменавам имена (смее се). Моята героиня е квинтесенциалната, спретната, много нахъсана кметска съпруга. Има мнение за всичко и обича да го споделя с обществеността. Тя е първата дама на Лос Анджелис и има възможност да говори и гласът й да се чува. Независимо от това какво казва. Когато прочетох сценария, реакцията ми беше: “О, да, бройте ме и мен. Кога започваме?”.

- Вие сте била в гимназията, когато музиката на 80-те достига своя пик...

- Направо ми се струва, че съм била току-що излязла от утробата. Майка ми ми разказа всичко за тази епоха, когато пораснах.

- Какви са все пак вашите спомени за всичките банди и изпълнители с големи коси. И като цяло за големите коси на 80-те години?

- Аз по принцип съм с голяма коса и сега съм сигурна, че някой ще извади моя смешна снимка от онова време. Тогава бях тийнейджърка и работех в един лондонски театър. Обожавах големите коси. “Дюран Дюран”, “Прическа 101” - бях влюбена в тези банди. Толкова огромна коса имах в ученическите си години, че трябваше да сядам най-отзад, за да не преча на другите деца да виждат дъската. Затова когато отидох на снимачната площадка на “Рок времена”, веднага усетих носталгия.

- Забавлявахте ли се да играете персонаж, който е от другата страна на барикадата и протестира срещу рокаджийския дух на онова време?

- О, да. Моята героиня няма конкуренция в нейния поход срещу рока. Всички останали жени искат да са стриптийзьорки (смее се).

- Коя ви е любимата песен от 80-те години?

- Тук сериозно ме затруднихте. Аз слушах основно радио. Сега се сещам за “Дари ме с най-доброто, на което си способен” на Пат Бенатар. Но има и толкова много други.

- Как беше завръщането към жанра мюзикъл - с пеенето и репетициите?

- Мюзикълите изискват огромна концентрация и отдаденост, защото ако се получат, е супер и изглеждат наистина добре, но когато някой мюзикъл не стане, резултатът може да е просто ужасяващ. А да режисираш такова нещо може би е направо шизофренично. Аз лично се почувствах много комфортно при завръщането си в този толкова труден жанр. Сега обаче моята роля е много различна, така че не е като да повтарям едно и също нещо.

- Трудно ли научихте хореографията?

- Не особено. Аз обичам да танцувам и да съм сред танцьори.

- Защо според вас рокендролът плаши някои хора толкова много. Наистина ли може да се приеме като подривна музика?

- Не знам, но ми харесва агресията на рокендрола и усещането да си на ръба, което тази музика предизвиква.

- Но 80-те години не бяха много забавен период за вас?

- В моя случай бяха скука. Защото бачках...

- Не сте ли ходили по популярните клубове на “Сънсет Стрип”?

- Никога.

- Преживява ли вашата настроена срещу рока героиня някакво просветление относно истината? Изкупва ли греховете си?

- Не казвам. Ще трябва да извадите парите и да дойдете да гледате филма.

- Имате опит в пеенето. Посвещавали ли сте песен на някого?

- Да, пях на съпруга ми по време на сватбата. Но беше в четири часа сутринта. Пеех и свирех на пиано. Така че не съм сигурна дали се брои.

- Как гледате на времето, в което имахте 2 музикални хита през 90-те?

- Оставам в историята. Тази ера също ще заслужи някоя киноекранизация. Този свят беше пленяващ за мен. Но сега предпочитам да правя това, което правя.

- Има ли банда, която следвате по света и не пропускате турнета и участия?

- Помня, че гледах “Ю Ту”, когато бяха още неизвестна ирландска банда. Гледала съм ги толкова пъти, преди да успеят и да постигнат нещо голямо, и винаги ми е странно, когато Боно ми каже: “Здрасти, Катрин, как си?” Та това е Боно. Един път на празника на Вси светии отидохме с децата в къщата му за добрия стар ритуал “номер или лакомство”.

Източник: в. "Труд"