- Г-жо Ганчева, честит рожден ден. Какво си пожелахте? Споменахте, че имате четворен юбилей - много поводи за празник.

- Да, така е - 65-годишна възраст, 40 години телевизионна дейност, 10 години тв критика, 5 години авторско предаване "Вкусът на живота". Здрава съм, какво повече да си пожелая? Повярвайте ми - чувствам се като на 30 години. По едно време бях се поуплашила, но лекарите ме увериха - всичко ви е наред!

- Кой от тези поводи за празник ви е най-скъп?

- 40-те години в телевизията. Вградила съм си сянката в нея. Бяха много щастливи години. Чувствах се като целуната от бога. Аз и моите колеги от това поколение имахме невероятния шанс да преживеем преминаването от филм на видео, от черно-бяло - на цветно, от аналогово към дигитално, от пишещата машина до лаптопа, от ръчен монтаж до компютърен, от една телевизия та до 150... Обаче когато сънувам, сънувам не как работя на компютър, а усещам филмовата лента между пръстите си, режа и лепя катов първите години. Започнах в БНТ на 1 април 1971 г. Само в скоби - надживяла съм 19 генерални директори, 4 пъти съм уволнявана, един път от Хачо Бояджиев, но пък за това време нямам нито един професионален гаф.

Работех като асистент-режисьор при Методи Андонов и мислех да се посветя на киното. Тогава ни извикаха в прохождащата телевизия. Генерален директор беше Павел Писарев, а Иван Славков - главен редактор на новосъздадената редакция "Съвременник". Бяха събрали водещи журналисти от вестниците. Аз бях единственото момиче. Предложиха ни работа. Това си беше истински интелектуален пуч. Пръснаха ни по редакциите и работата тръгна. Започнах като асистент-режисьор. Разнасях кутиите с лентите. Имахме амбицията да знаем всичко, да познаваме тв кухнята - чак до последното болтче на техниката. Младите, да са живи и здрави, сега им е по-лесно, има подходящи специалности.

- Да разбирам ли, че според вас времето на Иван Славков е било най-славно за телевизията.

- Не крия, че съм негова сподвижница от 50 години - моята сестра кумува на първата му сватба. Бохем! Човекът, вкарал БНТ в първата десетка на европейските телевизии. Дори сегашното некъдърноръководство не може да унищожи направеното от него. Иинженер, и журналист, мислеше много напред - не само за кадровото, но и за техническоно оборудване. Негово дело за регионалните центрове, дори тв кулата. Ослепителен като интелект и като мъж, наистина тв легенда. Много лесно е да се подведе човек по демонстрираното му свободно от задръжки поведение, но само на него народът вика Батето. Според мен той превърна този образ с свой щит.

- Слагате професионалния си живот пред личния?

- Много ми е дала телевизията, но и много ми е отнела - главно в личния живот. Според мен в живота има две писти (не пишете магистрали - да не се обиди Бойко Борисов) - работата и семейството. Аз избрах работата - от ученичка съм си работлива и любознателна.

Търся предизвикателството, авантюрата. Но основата е семейството. Имах и този шанс - да израсна във висококултурно и образовано семейство на журналисти. Баща ми Лалю Ганчев беше земеделски лидер, огнен оратор. Майка ми е основател и дългогодишен издател на сп. "Лада". Сестра ми е Вера е професор, преводач, издател, писател. Изпращането на татко като посланик в скандинавските страни беше за него вид изолация, но за нас с Вера - истински шанс. Докоснахме се до висока култура и изкуство, научихме скандинавски езици.

- Имате слава на бохемка...

- Животът ми, който минава все в работа, е щастлив, макар да не е бил милостив. Нямам деца. Не се научих да шофирам, да плета или да шия, но знам да готвя. И знам как да посрещам приятели. Зодия Телец съм, а Телецът е амбициозен в хедонистичен план. Хората не могат да разберат, че бохемският начин на живот не е разгул, а житейска философия. Бохемът влиза в открита битка, в лют спор, а всичко това не е удавено в алкохол и плюскане. Но, уви, едни от истинските столични бохеми вече ги няма, други животът ги преобърна. Това бяха предимно писатели, художници, музиканти, журналисти, по-малко актьори. Много бяхме. Кои си спомням? Дончо Цончев - истински бохем, Вежди Рашидов - истински бохем, Ценко Минкин, Виктор Пасков, Христо Калчев, Хачо Бояджиев, Иван Славков, Джагаров, Левчев...

- Кой създаде този елитарен кръг?

- Клубната култура. Всяка гилдия си имаше клуб. Така контролът беше по-лесен. Ние си знаехме ченгетата и си ги черпехме. Не смятам, че у нас е имало десидентско движение като това в една Полша, в една Чехия, при тази клубна култура на маса. Нямаше открояващи се антидържавни движения.

Бохемите дразнеха властта, но тя беше йезуитска и ги ухажваше. Нямаше безработен интелектуалец. Те бяха буквално всмуквани от системата. При демокрацията изпаднаха от каруцата поради липса на служба. А интелектуалният труд у нас е един от най-слабо платените. И когато мизерията ги обиди, творците се свиха. От интелектуалец не може да се очаква да поведе хората към площадите. Той е народен будител, а не народен водач.

- Платихте си обаче цената да бъдете сред такива хора...

- Много съм атакувана. Като не можеха да ми кажат нищо за работата, нападаха личния ми живот. Каква ли не ме изкараха. Алкохоличка. Някой да ме е виждал пияна? Като отида на коктейл, какво да държа в ръка - саксия ли да държа? Ту съм мъжемразка дори завивам наляво, ту съм мъжемелачка. Обичала съм и съм била обичана от хубави и умни мъже. Все още очаквам слънчевите изживявания на любовта!

- Знам, че пишете книга...

- Ще бъде весела книга. Шегувам се, че съм разтворена книга с непрочетени и от мен страници. Започва така - стоя си аз на балкона, в чашата с водка подрънкват кубчета лед, чува се шумът на първите камиони на чистотата и си спомням един стих на Левчев: "Боклукчиите, моите нощни приятели..." Аз съм човек оптимист. Сутрин, като се събудя, веднага си казвам - нещо хубаво ще се случи, сега ще звънне телефонът и ще чуя добра новина. Пиша я бавно. Тръгнах от детството, но нахлуват други спомени. Да се пише такава книга трябва настроение, а какво настроение, когато вечер едва заспивам, с глава, препълнена с тв плявата, която гледам по задължение, за да я коментирам.

- Е, вероятно някой хубав спомен ви връща настроението за писане...

- Не крия, че има такива. Беше студена и снежна зима в Копенхаген. Духаше вятър и аз вървях приведена по тротоара. Внезапно се блъснах в един мъж, облечен в палто от вълчи кожи. Като вдигнах очи, погледът ми срещна прекрасните синьо-зелени очи на Ричард Бъртън (актьора - бел.ред.). Той внезапно ме бутна настрани и се оказа, че сме пред вратата на едно кафене. Влязохме. Бъртън поръча кафе. И тогава забелязах, че е мъртвопиян. Побързах да намеря предлог веднага да си тръгна - все пак бях дъщеря на дипломат. Само светски скандал липсваше.

- Надявам се Елизабет Тейлър да не е научила тази история...

- Изобщо през живота си срещнах невероятни хора,често и при невероятни обстоятелства. И не само в чужбина. Не знам защо, обичат да ме питат защо навремето не съм останала в Скандинавието, хубаво, ефектно момиче, от сой, дето се вика, ухажвана от аристократи, богаташи и светски персони. Страстно обичам България и народа си. Тук си обичам кьошетата, паветата, приятелите, работата, а и усещането за полезност ме тласка напред. Всеки в своята скромна траншея трябва да воюва за българското в името на духа и ценностите на този народ. Затова може би ненавиждам самооплюването, ербаплъка по кръчми и кафенета, комплексите и бездарието, издаващи слаба воля."

- Какво ви струва да гледате българските тв продукти? Понякога сте доста крайна, не ви ли заплашват или пък подкупват?

- Досега не са ме заплашвали за моята тв критика, но и подкуп не са ми предлагали. Само веднъж намерих пред вратата чувалче с котешка храна. Оказа се, че моят медиен партньор Хохо е рушветчия. Моята камбанария е камбанарията на тв професионализма. За съжаление не греша - и в хубавото, и в лошото. А как обичам да хваля, боже, как обичам да хваля! Господ е казал да нямаме кумири, но аз имам един кумир - професионализма.

Страстта, с която пиша критиките, идва от сърцето ми и много тежко преживявам грешките. Чувствам се полезна, защото винаги има нужда от коректив. Но това е самотна битка в медийното блато. Получавам стотици писма, но казвам едно - трябва да се реагира в публичното пространство. Иначе никой няма да си мръдне пръста. Залива ни страшна вълна, вълна, която носи на гребена си зло бъдеще. Трябва да мине поне едно поколение, за да се преживеят вулгарността, атавизмът и българските комплекси, които блъвнаха и от малкия екран.

Никой обаче не мисли и да постави нови основи на културата и възпитанието - това било скучно и непечеливше. Но само културата, и то в най-широк смисъл - поведение, бит, взаимоотношения, е пътят ни към Европа и нашето бъдеще. Всичко това трябва да блика от екрана, а то е унищожено.

- Като споменахте Хохо, как тръгна "творческото ви сътрудничество"?

-Аз съм в сянката на котарака си. Който и да ме спре, не пита как съм, що съм, а веднага се интересува от настроението на Хохо. Той е с мен от 15 години и ми бе пратен от моята прекрасна приятелка Богдана Карадочева за една Коледа. Имахедин разкошен бял персиец. Казваше се Принц. Когато умря, се зарекох, че повече няма да взема друга котка. Един ден ми се обажда Бубето Карадочева и пита: "Васе, твоята котка нали умря?" А аз тъжна казвам: "Как така, бе Бубе? Това не беше котка, а котарак, това беше Принц!" А тя отвръща: "Така де, така, сега идват." Не успях да попитам кой идва. Звъни се на вратата и там виждам актьорите Анани Явашев и Васил Бъчваров. Анани носи нещо под якето - една сива топчица. И казва: "Ние сме родени на 14 октомври, зодия Везни, и сме на 2 месеца." И край. Пленена бях. Умен, хитър и забавен, Хохо е до мен на компютъра и пред тв екрана и е уникален и единствен в света опашат медиен критик.

Обожавам животните, по източните зодии съм "куче" и тази характеристика напълно покрива нрава ми. По Великден малко боязливо поговорих със сестра си Вера да си вземем пак куче за вилата. Много ми се иска да е вълча порода. За моя радост тя се съгласи.

- Не искам да ви развалям настроението точно на рождения ви ден, но защо все пак "Вкусът на живота" не доживя 5-годишнина в БНТ?

- Това бе предшествано от тежък скандал с Уляна Пръмова. Тя ме обвини в нелоялност към телевизията, защото си бях позволила да напиша, че поканата на Горан Брегович за новогодишния концерт срещу толкова много пари, е прахосничество. За тази сума можеха да се ангажират най-добрите български творци. А не да гледаме как един пийнал сърбин, макар и световна звезда, пее сръбски маршове на площада, носещ името на победителя при Сливница. А и не беше довел целия си оркестър, а едва петима музиканти. Тогава водех авторското си предаване "Вкусът на живота" за хора от третата възраст - самата Пръмова ме покани да го правя в БНТ. Подписвах договор за всяко издание. След случката, към него се добави и клауза за лоялност към БНТ. Аз? Нелоялна?

След 33 години в тази телевизия! Севда Шишманова се зачуди къде да го набута в програмната схема. Извика ме и ми предложи половинчасово предаване с мизерен бюджет. Светкавично прецених ситуацията. Не бих могла да се примиря с тази политика, която копае пропаст пред една изключително достойна и достолепна институция. Неяснотата, в която сегашното ръководство хвърля телевизията, е пълна. Корабът потъва, но аз не съм избягала като плъх, не съм предател.

Въпреки че получих много предложения, прецених, че поне до есента няма да започна предаване в друга телевизия. Това е част от моята лична и професионална етика. Не мога да кажа, че не съм страдала. Но БНТ вече не е моята телевизия. Телевизионните кадри се коват изключително трудно, защото тяхната работа изисква симбиоза между информация, изкуство и техника. Просто е престъпление да се отнасяш нихилистично към този потенциал. А БНТ направо подари хората си на нароилите се частни екранни медии. Идват избори, политиците ще си затварят очите пред всичко. Защото БНТ има сателит и пълно покритие на територията на половин Европа. С това е най-ценна. Не с програмата си.

Източник:  в."24 часа"