Преди появата на Lord of the Chefs рекламите ни показваха готвача като червенобузесто старче с тлъст мустак, липса на талия и перманентно изострено либидо, пише "Стандарт".

Стои подпрян на точилката си и подсвирква след фустите по улицата, а чираците вършат основната работа. Специализираните предавания пък ни облъчват с рецептите на актьор, който с годините се научи да жонглира с тенджерите пред камера и в движение. Конкурира го малокалибрен цирков акробат, миксиращ подправки в ефир директно от домашната си кухня.

Макар и в конкурентни медии, двамата герои имат общ подход към представянето на кулинарията. Започват с „пиперче” и „кюфтенце”, диктор монотонно изброява необходимите продукти, а на финала ни пращат да пазаруваме в поредния хипермаркет, „кихнал” кеш за имиджова реклама. В кулинарното състезание на bTV обаче се срещнахме с Борис Петров. Откъдето и да го погледнеш, не носи излъчването на предозирал със сладкишите чичко. Изказът му не включва умалителни, когато говори за храната. Защото в нея открива страст, изкуство и история.

Лекият му шопски диалект и фамилиарният подход към хората са за заблуда на противника. Шефът на журито в Lord of the Chefs е изкусен оратор със солиден бекграунд от гурмето по света и у нас. Решава да се включи във формата на „Седем осми”, за да развенчае погрешното схващане, че готвачът е „черпак”, който се топли край печката, мислейки как да прецака клиента с грамажа.

„Никъде досега не се говореше за душата и философията на занаята. Нашата професия е като лекарската или адвокатската – ежедневно абсорбираш невероятен обем информация и се усъвършенстваш. Но ако лекарят се грижи за човек при свършен факт, то готвачът може да го разболее, ако не е достатъчно компетентен.”, разказва Петров.

Екипът на Слави Трифонов дълго време издирвал адекватни на световната кулинарна реалност персонажи, които да шлифоват потенциала на състезателите. Жоро Иванов от асоциация „Евро Ток”, понастоящем консултант на предаването, споменава на Дългия за бившия си възпитаник. Шоуменът моментално отива на вечеря в столичния ресторант Te Quiero, където Борис налага иберийските блюда.

Остава впечатлен от уменията му и след продължителни преговори го привлича за каузата. „А тя е да създадем критерии за вкус. Вкусът е единственото нещо, което се възпитава у човек до дълбока старост. Навън това се случва в първите седем години, а тук тепърва започва. Само в готварството необходимостта върви ръка за ръка с удоволствието, а то – с изкуството.”

С развитието на надпреварата Боби бетонира имиджа си на лошото ченге сред оценителите. Безпардонният му изказ вече изкара от равновесие част от ентусиастите с бели престилки. Оправдава прямотата си с образователна цел. „Когато видя човек с капацитет, който вместо да върви в правия път, се е забил в боровата гора, та чак към блатото, какво да правя? Хващам го за якичката и слагам на място.

Но никой не се сърди, защото правя забележки за добро.” Оказва се, че резкият му подход мотивира отборите да покажат най-доброто от себе си на тезгяха. „Боже, какви неща ще сътворят впоследствие! Има още 17 епизода, в които ще покажат феноменални ястия. И за мен ще е чест, ако всеки от тях днес влезе в моята кухня. До финала те се превръщат в артисти, чиито прибори произвеждат музика.” Добавя, че острите критики принципно не са му специалност в живота. Нито в собственото му ателие за вкусове и аромати. „Като съм си излял кръвта 25 години в кухнята, не мога да мачкам хора, които са тръгнали да правят същата саможертва. Ние сме като гладиаторите. Ако влязат в битка, ще се борят, но иначе са повече от братя.”

Самият Петров също не попада от раз във висините на кулинарното изкуство. Интересът му към бранша не е наследствен въпреки че дядо му е държал кръчма. Първата манджа, която забърква, е боб. Сложил лука и червения пипер в началото и знаел, че вече трябва да долива само водица. Не след дълго целият блок разбрал за експеримента, защото тенджерката загоряла.

Боби често оставал сам вкъщи и се ориентирал към по-безопасния начин за зареждане на стомаха -сандвичите. Липсата на интернет и съвременни технологии пък го изкарвала да се забавлява с връстници навън. Купонът се случвал край огън на открито, от който излизали чудни картофки на жар.

Първата си работа намира 15-годишен. Уплътнява част от лятната си ваканция на бензиностанция, но бързо емигрира като чирак в кварталния ресторант „Лебедово езеро”. Надницата от цяла петолевка го стимулира да чете рецептурника и да запише Техникум по обществено хранене. Завършва го вечерно и до пълнолетие вече има три години стаж зад гърба си. Кандидатства за Японския хотел, но го отхвърлят.

Чист късмет и симпатиите на главния готвач Жоро Иванов го отвеждат в появилия се през 1987 г. „Шератон”. Системата на соца филтрира притока на информация и вкусовата армия се учи от книги, внесени и подарени от чужди дипломати. Малко преди промените Петров и менторът му отварят първия частен ресторант у нас „КООП 35” в „Драгалевци”. Един ден обаче Иванов получава примамливо предложение от посолството ни в САЩ и ученикът му осъмва с отговорността на главен едва на 19. „Дете, дете, ама имах солидна основа, вече бях разбил рецептурника.

Патици с портокали, зайци с ананаси, миди и соев сос тогава бяха екзотични екстри са България.” До 1992 г. обиграният тийнейджър радва с уменията си небцето на шейха на Кувейт - Ал Сабах, администрацията на Роналд Рейгън и дузина политически светила от демократичния свят. До 2000 г. в портфолиото му се изнизват вериги с петзвездни хотели, култово вариете в Слънчев бряг, разработката на популярен бранд салати и откриването на първия bar & dinner в подлеза на ЦУМ. „Взимах много сериозна заплата, но исках да се докосна до най-добрите.

Имах честта Хавиер Саньол, който е завършил при великия Феран Адрия, да ме покани в ресторанта си. Така потеглих за Испания само с малко кеш, лаптоп и куфарче с ножове. Знаеха, че идва добър готвач, но ме бутнаха на най-ниското стъпало. Хвърлиха ми едни кашони с риби и следващите пет месеца ги чистих като луд с ножици. В България бях велик, а там клекнах до чирак, но това се отрази здравословно на философията ми за занаята. После станах втори в йерархията, а собствениците отвориха втори ресторант и ме поканиха за главен. Три години не ми се връщаше, но се сетих, че тръгнах с идеята да се обучавам, а не да емигрирам”.

Днес chef Петров инвестира познания и в сина си Веско. Той е на 21 и се е обрекъл доброволно на енергоемкото изкуство. Първоначално бил резервиран към ентусиазма му да върти сатъра в братството на Белите шапки. Причината – пазарната действителност у нас, която обрича младите таланти на безкраен кърски труд в пицарии и закусвални, докато някой ги забележи. Вкъщи готви, ако е в настроение.

„Но не творя. Художникът не може да създава шедьоври на пейката в парка.” Виртуозният артист в кухнята си има и философия за пълноценното живеене – да не планираш дългосрочно. „Жените винаги страдат от спомени в миналото, а мъжете стават ку-ку, защото страдат от бъдещето. Все мислят кое, как и защо ще стане. Правя каквото трябва, пък да става каквото ще. Изпадал съм в ситуацията да страдам от спомени в бъдещето и не съм се чувствал окей, губил съм настоящето. За това живея тук и сега.”