- Защо приехте ролята във филма?

- Казвам "да" само когато не мога да кажа "не" и това беше случаят с "Черния лебед", тъй като следя работата на Дарън от самото начало. Винаги съм го намирал за един от най-интересните режисьори на неговото време и в момента, в който той ми се обади, вече бях поласкан. Всички актьори трябва да се чувстват поласкани от време на време.

Проведохме кратък разговор и той ми разказа за героя; бях се занимавал с балет преди и лесно се идентифицирах с ролята. Разбира се, това беше и шанс да работя с Натали, затова като цяло беше лесно.

В рамките на два дни се срещнах с Дарън, прочетох сценария и казах "да". А това е доста кратък срок. След това трябваше да обсъдим договора, което е друга история, обикновено отнема месеци.

- Героят ви базиран ли е на конкретен хореограф?

- Всъщност Лирой съчетава черти на няколко личности и, разбира се, Дарън го е описал именно така в сценария. Наистина си мислех за Баланчин; въпреки че не съм го срещал, четох много за него. А през 80-те години бях близък с човек на име Майкъл Бенет – хореограф, който бе режисирал A Chorus Line, Dream Girls и много други постановки. Добавих малко в героя си и от Майкъл, който за съжаление почина в края на 80-те. Имах щастието да работя с него в тийнейджърските си години, бил съм 17-18-годишен.

Но най-близко до героя ми в "Черен лебед" e хореографът на филма Бенджамин Мийпие. Разбира се, не по отношение на историята. А и той не е маниак на тема контрол, а е модерен, много добър танцьор и велик хореограф.

Имах щастието да работя за половин час, но това беше доста, с Михаил Баришников в Опера Гарние в Париж. И разбира се, с Питър Мартинс. Присъствах на негови репетиции в Нюйоркския градски балет и това беше страхотно.

- Къде се срещнахте с Баришников?

- Доста често се мотаех из опера Гарние само за да бъда там и да събера информация за света на филма. И един ден един млад танцьор от операта помоли Михаил Баришников да му помогне с движение, което Михаил е правил преди години. Поканиха ме да бъда част от сесията. Това беше изумителен момент. Вътрешният ми компютър се зае да копира и записва всичко в мозъка ми. Всъщност беше много полезно.

- Какво друго ви беше от полза за ролята ви?

- В танците има голяма доза нарцисизъм. Предполагам, че това е нормално, защото постоянно трябва да се наблюдаваш, а вече никой не го е грижа за този факт. Един балетист се оглеждаше в огледалото по цял ден. Това е ок, нормално е за хората в тази реалност и аз наистина се опитах да вкарам този елемент в характера си. Но Дарън ме разубеди, защото ставаше прекалено смешно....

- Казахте, че следите Дарън Аронофски от началото на кариерата му. Какво харесвате в работата му?

Първо, и това е нещо, което съм му казвал, смятам, че той е европейски режисьор, макар да е истински нюйоркчанин, роден в Бруклин. Работата с него е тежка, но не е типична – той поема рискове. Харесвам начина, по който се придържа към героите си – наистина ги развива. И това е усещане, познато на мъжете.

Когато за първи път гледах "ПИ", нямах представа кой е той. Честно казано, дори не си спомням сюжета, но помня филма по начин, по който помним филм на Фелини, който не разбираме добре първия път и искаме да го гледаме отново.

- "Черен лебед" разказва за разпадащата се реалност на Нина. Как играете героя си – като видян през нейните очи ли?

- Мисля, че единствените моменти, в които играя Томас през нейните очи, е когато правя секс с момичето на масата, защото това очевидно не е реалност. В останалата част от времето играя просто Томас, не през нейните очи.

Мислите ли, че Томас е добър учител?

Хм, добър хореограф и режисьор е, но предполагам, че може да е такъв за нормалните хора. А Натали и Бет (Уинона Райдър) очевидно са болни. Имат проблеми и може би той ги харесва именно заради това, че са чувствителни. Това го привлича в тях.

- Споменахте, че сте танцували и преди. На колко години бяхте, когато се заехте с балет?

- Баща ми танцуваше откакто се помня и винаги съм потропвал с крак, докато го гледам. С балет се заех на 16-годишна възраст.

- Колко сериозно беше това?

- Но не съм мислел, че ще стана танцьор. По-скоро исках да уча нови неща, които да са ми от полза в актьорската игра; не знам защо си мислех, че актьорите трябва да могат да правят всичко. Така се научих да жонглирам, учих за акробат, клоун, каскадьор, всичко, за което се сетите; опитвах от всичко.

- Гледали сте на балета като още едно умение в CV-то ви?

- Всъщност балетът е повече от това. Балетът ви дава чувство за пространство и ви учи за това как да се държите, което е много важно. За мен това е нещо лично, защото обичам да променям начина, по който се движа, вървя и по който държа предмети според героите, които играя. Мисля, че танците обогатиха усещането ми за тези неща.

- Колко време сте се занимавал с танци?

- Шест години.

- Танцувал ли сте пред публика?

- Не, никога не съм танцувал пред публика. Но с каквито и танци да се занимава човек, във всички има по малко балет. Основното ми занимание беше степ и балетът ми помогна да съм по-добър в това. В началото можех да завъртя две движения в степа, а след няколко години балет вече можех да изпълня четири или пет. Танцувах с джаз-степ трупи.

-Взимахте ли уроци за ролята във филма?

- Да, отново започнах да взимам уроци и беше болезнено. Но танците си бяха тежки за мен дори като по-млад – балетът е болезнено занимание по дефиниция. Това е очевидно при вида на някой гол професионален танцьор. Тялото му е красиво, докато се движи, но ако застане на едно място, ще забележите нараняванията, които е трупал през годините. Това просто е много тежка дисциплина.

-Имате ли планове да режисирате филми?

-Не, продуцирам все повече филми и наистина се забавлявам с това, но режисьорската работа е прекалено дълга за мен, отнема минимум две години. Против природата ми е да правя едно и също нещо в продължение на две години. Аз съм една пчела и имам нужда да прелитам от цвете на цвете. Обичам да съм в движение.

- Отговорили на очакванията ви завършеният филм?

- Визуално дори ги надхвърли. Очаквах нещо по-близо до, да речем, "Наемателят" на Полански. А визуално "Черния лебед" е по-богат от него, той е нещо между "Наемателят" и "Междузвездни войни" (смее се). Пълен е с ефекти, наистина.

-Работили сте много тясно с Натали, чиято роля е най-малкото много предизвикателна. Колко трудна беше ролята за нея?

- Ами, беше физически трудна роля. На първо място, бях впечатлен и респектиран, защото когато достигнеш такова високо ниво на тренировки и всичко останало, трябва да си много внимателен. Тя беше там всеки ден и не исках да й се меся, така че проявявах уважение, просто й казвах "Здравей!" и я оставях да изиграе своята част, а когато вече снимахме (пляска с ръце), вече бяхме заети.

Освен това предвид нещата, които трябваше да правим пред камера – цялото целуване и докосване, тези физически неща, мисля, че дистанцията беше добра идея. А и приятелят й беше на снимачната площадка (смее се).

- Светът на балета много ли се различава от този на актьорите?

- Да. Балетът е много по-труден.

- Има ли в актьорската реалност същата ревност, каквато виждаме във филма?

- Разбира се, че има его. Но близостта е различна. Балетните трупи живеят заедно, особено във Франция. Това е държавна работа, нещо като тази на пощальоните. Каквото и да правите, получавате една и съща заплата, работите еднакво количество часове, имате същите празници и това според мен е досадно.

Мисля, че сте привлечени към него, защото за Вас няма друг път. Нещо като да бъдеш боксьор – нямате никакви пари, наранявате се, това води до физически проблеми и сте толкова заети с тренировки, че нямате време да учите други неща. В края на кариерата си не сте прочели много неща! (смее се) Гадно занимание е.

Никога няма да карам дъщерите си да се занимават с балет, наистина. Да, балетът носи удоволствие, но животът на професионалните балетисти е труден.

- Музиката очевидно играе централна роля във филма. Имаше ли музика на терена, докато работехте?

- О, да, разбира се, всъщност музиката беше избрана много преди да започнат снимките, отне ми много време да забравя тази музика (смее се). Беше там постоянно и всъщност вечерта, в която гледах филма, отново влезе в ума ми и цяла вечер си свирех "Лебедово езеро".

На терена ни я пускаха за малко, но имаше моменти, в които трябваше да я спрем, защото не можехме да схванем стъпките и дишането. Така че музиката беше пусната, като я спирахме по време на сериите от танц.

- Пускате ли си Чайковски сега?

- Всъщност не. Сега го познавам малко по-добре, но го нямам сред нещата в IPod-а си (смее се).

- Какъв е следващият ви проект?

- Продуцирам филмите Our Day Will Come и The Monk. Подготвям и романтична комедия със съпругата ми (Моника Белучи), която ще снимаме през 2012. Но снимки по средата на карнавала в Рио отнемат много подготовка. Говори се и за снимки на "Източни обещания 2". Но напоследък заради финансовата криза се случва филмите да се провалят само месец преди началото на снимки.

- Има ли сценарий за "Източни обещания 2"?

- Има сценарий и актьорски състав. Преди това трябва Дейвид (Кроненбърг) да заснеме друг филм, а Виго (Мортенсен) да потвърди, че е готов да започне. Но аз съм готов.

- Какво ви привлича в това?

- Ами, наистина харесах първата част и мисля, че мога да доразвия героя си. А мисълта да работя отново с Виго и Дейвид ми носи тръпка. А да снимам в Русия, каквато е идеята, е нещо, което искам да направя откакто посетих страната. Накратко, това е още един случай, в който не мога да кажа "не".

- Разкажете ни повече за идеята на Our Day Will Come.

- Това е поетична и доста жестока история, метафора за малцинствата и кризата на личността. Но вместо да разказва за араби, евреи или афроамериканци, сюжетът се върти около червенокоси хора. Хората се смеят, когато чуят това, но точно заради това сме избрали рижите хора – проблемът е същият, само дето хората им се смеят. Много е странно. Темата е драматична, защото разказва за отхвърлени хора, който не искат да са потискани, поради което се сближават и формират група, за да се защитават.

-Привличат ли ви истории, които изучават психологията на насилието?

-Да. Те разкриват реалността, това, което се случва постоянно. Учим се как да се държим, как да социализираме и на всичко останало, но ако прекалим малко, хората се променят и правят ужасни неща. Всички имаме скелети в гардеробите си и всички се срамуваме от нещо. Смятам, че е много по-интересно да разказваме за това, отколкото да правим филми от типа "всичко е много готино" и "oбичам те, човече".

Източник: в. "Дневник"