Специална събеседничка в днешното издание на рубриката „Без микрофон с…” на е Петя Дикова.

За някои първата асоциация с името й е: дъщерята на актрисата Аня Пенчева и на журналиста Сашо Диков. Самата Петя осъзнава, че в България „трудно бих била аз, като самостоятелен индивид”.

Ние обаче си правим други асоциации, чувайки името й, и смятаме, че отдавна е излязла от сянката на звездните си родители и е тръгнала по своя собствен път, пишат колегите от . Умна, възпитана, образована, информирана, можеща, открита и очарователна са част от нашите асоциации, а вестник „24 часа”, „Мондиал 2010”, “Арт трафик”, “Меломания”, Народен театър „Иван Вазов” са част от спирките по изминатия от Петя път до момента.

Има и театър, има и журналистика, но и няма как иначе да бъде, защото „кръвта вода не става”. В един приятен разговор Петя си каза всичко. „От малка винаги съм си казвала всичко, защото смятам, че другото е лицемерие”…

В ПРОФЕСИОНАЛЕН ПЛАН МЕЧТАЯ ЗА СВОБОДА, А В ЛИЧЕН - ДА СЪМ ТЪРПЕЛИВА

- Петя, в момента пишеш за вестник “24 часа”. Как се чувстваш там?

- С “24 часа” случаят е много ласкателен за мен. Лично г-жа Венелина Гочева ми предложи да пращам текстове, които ако редакторите одобрят, да бъдат отпечатвани. Това е една наистина рядка възможност. Имам огромната свобода да пиша на теми, които са ми интересни, което е огромно щастие и привилегия.

- Пишеш за известни личности, за различни културни събития, за политика... В коя сфера се чувстваш най-силна и ти е най-интересно?

- Както някои други хора в моето семейство, така и аз не можах да се огранича само в една сфера. Според мен, водещо в журналистиката трябва да бъде любопитството. Така казват и Дейвид Летърман, и Лари Кинг. Всички тези статии, колкото и различна тематика да имат, са провокирани от моето любопитство. За мен журналистиката е позиция. Не е конкретна сфера, в която трябва да се развиваш - само спортна журналистика или само политическа и точка. За много хора това може би е грешен възглед и слава Богу, защото ако всички бяхме еднакви, пази Боже.

- Липсва ли ти телевизията?

- И да, и не. Не ми липсва, защото от малка виждах какво е да си под светлините на прожекторите и за мен славата не е самоцел. Прави ми впечатление, че много мои връстнички са водени от това да се покажат. Като се задържат на екран за по-дълго време обаче, което им го пожелавам, ще видят, че самото показване не води до нищо кой знае какво. На мен телевизията ми липсва дотолкова, доколкото ми липсва адреналинът на живото предаване, който е незаменин.

- Обръщайки се назад, каква е равносметката ти от натрупания опит в телевизията - музика, култура, спорт...?

- “Меломания”, “Арт трафик” и световното са любими мои проекти, но всеки носи отпечатъка на етапа от живота, в който съм била. “Арт трафик” има най-специално място в телевизионния ми опит, защото бях на 24 години, когато ми предложиха да имам собствено, ежедневно, едночасово предаване, което е сериозна отговорност. Най-хубаво беше, че и Живка Гичева, бог да я прости, и Елин Рахнев, който пое всичко след това, ми имаха голямо доверие и ми даваха пълна свобода. В “Меломания” всички водещи бяхме деца и, слава Богу, трябваше да се придържаме към сценария, защото предаването беше изключително гледано. Нямаше аутокю, учехме си текстовете наизуст, понякога ни гримираха, понякога не... правенето на телевизия нямаше нищо общо с начина, по който се случват нещата сега. За мен обаче този опит беше изключително полезен. Колкото до световното по футбол, това беше голяма хапка и поредното доказателство, че зрителят често се води от предварително оформеното мнение за даден водещ, а не от конкретното му представяне.

- Именно като водеща на студията по време на Мондиал 2010 получи критики, че спортната журналистика не е твоята сфера. Почувства ли се засегната?

- Не, защото аз нямах намерение да се оправдавам или да се обяснявам какво се е искало от мен, когато са ме поканили. Разбирате, че и господин Манченко, и г-н Алипиев са достатъчно досетливи и умни, че ако са им трябвали момичета, които да са футболни спецове, те щяха да си намерят такива. Очевидно и Ели Гигова, и аз трябваше да изпълняваме други роли. Ние не трябваше да бъдем футболно компетентните коментатори, а да сме другото лице на футбола. Трябваше да представляваме съпругата, която е отегчена, че всяка вечер мъжът й гледа мач, тази, която ще сбърка името на футболиста или на съдията. В целия свят има такава формула. Навсякъде има куклата, не визирам себе си, която не е толкова важно какво ще каже, а е важно това да хармонизира участниците, декора, да олекоти малко тежката спортна артилерия. Който разбрал, разбрал...

- Би ли се занимавала отново със спортна журналистика?

- Зависи от предложението и от спорта.

- Към кои спортове е насочен интересът ти?

- Към баскетбола. Аз съм изключително предан фен, включително и на български отбор, и ако има спорт, в който бих се чувствала по-комфортно, това е баскетболът. Оставам настрана супермото, където се изявява брат ми Ангел Караньотов, защото там субективизмът би ми изиграл лоша шега. Тук е моментът да изразя възхищението, което изпитвам към брат ми, който само на 15 години беше европейски шампион по супермото и да му пожелая успех, спонсори и здраве.

- Предаването „Арт трафик” беше спряно заради липса на пари. Не е ли жалко да няма пари за култура, а да има в изобилие за „жълтини”?

- Тук има няколко неща. Първо, кое е водещото - интересът на зрителя или решението на програмния директор? Наистина ли търсенето определя предлагането или просто зрителят се адаптира спрямо предлагането? Към „Арт трафик” имаше голям интерес, което означава, че е имало жажда. Плюс това нашата задача беше специална и от друга гледна точка. Бяхме единствени, нямахме конкуренция. В този смисъл нашата задача беше и лесна, и трудна. Много хора виждаха в нас глътка въздух, надежда… Както Елин Рахнев го описваше – „Арт трафик” беше антимол предаване, антиконфекция и античалга. Не е предаване, което се гледа от маса, то е бутиково. Не казвам “беше”, защото предаванията не са като представленията, които съществуват от 7 до 9 вечерта, след което умират. Не е сигурно, че „Арт трафик” е затворена страница. Що се отнася до „жълтините”, в целия свят хората се увличат по „жълто” и светско, но там се прави с доказателства, докато тук някой си анонимник решава да измисли някаква лъжа по твой адрес, пише я на страниците на някой вестник, което я официализира, и ти дори не можеш да го съдиш. Това е проблемът. Иначе навсякъде по света е интересно да знаеш, че богатите също плачат, като държа да отбележа, че не смятам себе си за богата.

- Освен журналистика, в живота ти има и театър. Коя от двете наследствени професии ти е по на сърце?

- Двете професии са и много различни, и много еднакви. Аз вярвам в поговорката, че кръвта вода не става. Така отговарям и на много нападки от сорта: „Тая пък все я бутат. Бащата там, майката там…” и т.н. Какво да направя, като това ме влече?! Сигурно в очите на някои ставам, на други – не, но що се отнася до страст и отдаденост, защото каквото и да прави човек, той трябва да го прави със страст, имам ги и за двете професии. Те не са толкова различни, колкото изглеждат.

- Кои са най-хубавите качества, които си взела от майка си – актрисата Аня Пенчева и от баща си – журналиста Сашо Диков?

- Това ще изненада много хора, но от татко съм взела безмилостната самокритика. От мама пък - една тежка самоирония, която ми помага във всичко.

- А най-лошите?

- От татко съм взела това, че без да искам в някои случаи отблъсквам хората заради високите критерии, които имам. Това предимно се случва с момчетата, които срещам. Освен това понякога не съм достатъчно дипломатична. От мама най-лошото, което съм взела, е това, че в някои случаи мога са бъда престъпно наивна.

- Неведнъж си казвала, че баща ти е най-големият ти критик, а ти някога позволявала ли си си да бъдеш негов?

- Той ми е позволявал, за което му благодаря, но сама разбираш, че би било несериозно да го критикувам за каквото и да било. Понякога се случва да го правя за изразните му средства. И то не го критикувам, защото бих се почувствала неловко, а защото хората не винаги разбират правилно. Когато използваш такъв каруцарски език, ставаш много по-уязвим откъм обиди, които аз не бих искала да чувам. Много по-трудно е в каруцарския език да видиш каруцарската мисъл, която на други места е облицована в аристократизъм, но лъха на каруцарско слагане и подмазване.

- Какъв съвет ти даде баща ти, когато правеше първите си стъпки в журналистиката?

- Че читателят, зрителят, човекът... не е толкова глупав, за колкото го мислят, и че никога не можеш да го излъжеш. Това ме е спасявало в много случаи, защото колкото и да се говори, че народът е изпростял, не е точно така. Българинът винаги е успявал като се замисли, да отсее истината от измамата. Друг е въпросът дали често се замисля и дали му харесва да се замисля.

- В един твой материал наскоро написа, че съжаляваш, че си се върнала в България, след като завърши образованието си в Лондон. Какво най-много те разочарова?

- Визираш материал, в който критикувам хората от първите 10 минути на новините, които гледаме всяка вечер, чиито имена бяха намесени със скандали с подслушване, и никой от тях, по никакъв начин не сметна за необходимо и редно да се извини на народа. За мен това беше поредният пример затова колко не на мястото си се чувствам понякога. Почти всеки ден се чувствам неразбрана за щяло и за нещяло, защото тук много трудно бих била аз, като самостоятелен индивид. Слава Богу, че е така, защото аз не го искам, но поне искам, когато излезе подобен текст, хората да кажат дали има право или няма, а не да започнат: „тая пък баща й, майка й…и т.н.”. Ако подобен текст излезе в чужбина всеки ще се съсредоточи върху това дали има право или не, или поне всички ще признаят правото на някого на гледна точка и на свободно слово. Дори и да е казал някаква глупост или нещо, с което обществото не е съгласно, това е негово изконно право. От тази гледна точка, на друго място, ежедневието ми би било по-леко.

- Би ли напуснала България сега?

- Не. Сега пея такава песен, но утре, ако се влюбя и много обичам човека… не знам, не е хубаво да се заричаш.

- Това означава, че в момента няма човек до теб. Това тежи ли ти?

- Не че ми тежи, но за съжаление напоследък у нас всичко се превърна в търсене и предлагане. Това, което аз мога да предложа, е почти обратното на масовото търсене. Моите морални ценности са внедрени от учителка по френски и военен, родителите на майка ми, и в някои отношения съм много консервативна.

- А какво според теб е масовото търсене?

- Точно обратното на това, което аз мога да предложа. Мога да го обобщя само в едно обръщение: “коте” или “мило” и оттам нататък умните ще се сетят защо. По-добре сам, отколкото зле придружен, нали?


- Някой конкретно наранил ли те е, че към днешна дата да мислиш по този начин?

- Да, разбира се, и то неведнъж. Наранявали са ме и това не може да не остави белег, да не те направи по-предпазлив, по-недоверчив. За съжаление вместо да ставам недоверчива за хубаво, аз пазя една наивна вяра в хората, която в повечето случаи ми е изигравала лоша шега.

- Как си представяш мъжа до теб?

- Той е висок, като във висок аз влагам по-скоро нравствени качества. Един мъж, за да е висок, това означава, че той няма комплекси, гледа отвисоко на живота и това ще му позволи да се отнася с уважение към теб, да не те потиска и т.н. Това са едни прости, но за съжаление трудно откриваеми неща.

- А своето семейството?

- Искам стабилно семейство. Готова съм да жертвам и кариера, и амбиции, и всичко, защото след един определен момент кариерата спира да носи удовлетворение и то вече идва от децата и дома. Пък и аз съм видяла какво може да ти донесе върхът в кариерата и славата и знам какво ми е липсвало. Затова толкова умирам да срещна някого, който да си струва да му се посветя. Моят зор не е от това, че биологичният ми часовник трака, а от това, че искам в живота ми да има взаимност, да присъства човек, който да добави различен смисъл в дните ми, защото иначе се превръщаме в някакви роботи.

- Мотото на една голяма твоя любимка - Опра Уинфри, е: “Живей живота си по най-добрия начин”. Ти успяваш ли да го правиш?

- Не, и то защото в повечето случаи аз самата си преча. Твърде много мисля и премислям, анализирам, понякога излишно се страхувам и в повечето случаи съм безмилостна. Не съм толкова повърхностна в добрия смисъл.


БЛИЦ:

- Най-големият ти гаф?

- Той всъщност не е гаф, а интересна случка в театъра. Скъсах си менискуса и трябваше да играя в „Рейс” с патерици. От хората в залата това се възприе като гениално решение на режисьора Борис Панкин, защото влюбената е толкова осакатена от обществото, че тя буквало е с патерици.

- Най-безумният слух, който си чувала за себе си?

- Че съм девствена лесбийка. В една седмица в единия жълт вестник излезе, че съм девствена, в другия - че съм лесбийка, а в третия - че съм мъжемелачка.

- Има ли личност в световен мащаб, която мечтаеш да интервюираш?

- Бритни Спиърс, защото според мен тя е най-гениалният маркетингов продукт на нашето време, но много дълго трябва да обяснявам защо мисля така.

- А Опра Уинфри?

- Опра Уинфри не е чак такава моя любимка, но просто за нея не може да се пише по начин, различен от благоговение. Не може да не се възхитиш на човек, имал тези житейски трудности, които е имала тя, стигнала дотам, докъдето е тя, и да не се опиташ да вземеш някои поуки за себе си. Опра има нещо, което имам и аз. Тя винаги казва всичко за себе си, без да спести нищо. Това се казва „опрафикация”. Аз винаги, от малка, съм си казвала всичко и това ми е коствало много. Казвам: да, нещастна съм, да, сама съм. От инстинкт за самосъхранение би трябвало да не споделям някои мои слабости, но аз ги споделям, защото смятам, че всичко друго е лицемерие. Разбира се, че мога да дойда с токчета, с букли, с чанта D&G и да се направя на много щастлива, но това не е истина, а аз мисля, че трябва да казваш нещата такива, каквито са.

- Кои са качествата, които ти помагат в работата?

- Това, което ми помага много, е преследването на някакво ниво. Аз знам кога нещо може да стане по-добро. Никога не се задоволявам с това, което съм казала или написала и мразя да гледам някое предаване, в което съм участвала, защото мисля, че може да стане по-добре.

- А тези, които ти пречат?

- Преследването на някакво ниво би трябвало да ми помага, защото е сила, която те движи напред, но и ми пречи, защото твърде много искам да изпипвам нещата, да бъда внимателна с хората, за които пиша или за които работя, а понякога хората могат да бъдат много неблагодарни. Колкото и да е хубаво една работа да се взима присърце, това може да доведе и до много болка, а за съжаление, когато влагаш цялата си същност в това, което правиш, болката е неизбежна. Но пък иначе, ако не влагаш всичко, по-добре да не го правиш. Просто съм много чувствителна, а в тази професия трябва да си по-дебелокож.

- За какво мечтаеш в личен и в професионален план?

- В професионален план мечтая само за свобода, а в личен - да съм търпелива.

Снимки: "168 часа", "24 часа", личен архив