Миролюба Бенатова е всичко, от което един мъж го е страх - умна, хубава, успяла и с име.

Сигурно затова е още необвързана... От нея са треперили не един и двама министри и не само на вътрешните работи, пише trud.bg.

Признава, че почти не гледа телевизия. Освен сутрешни блокове и предишния сезон на “Стъклен дом”. Смята обаче, че хората у нас приемат телевизията твърде насериозно.

Освен многото журналистически награди е удостоена и с една друга “чест” - ако една седмица жълтите вестници не измислят нещо за нея, направо им се пресичат боичките в печатницата.

Признава, че може да стане и таксиметров шофьор, но да е репортер й е душата, естественото й състояние. Журналисти са били и двамата й дядовци, баба й, майка й.

- До каква степен си доволна от факта, че не живееш точно като другите жени - от работа вкъщи, детето, мусакичка за възлюбления?
- Не може да се изчисли. Но истината е, че до много скоро не съм усещала нещо да ми липсва... Така ми е бил построен животът, че въобще не съм се замисляла да правя мусака. Докато сега вече...

- ... ти се доготви?
- ... ха-ха-ха... Мисля, че няма да умра, ако се науча да правя мусака. Може и да ми хареса. Но все пак предпочитам сьомга. Мусака - само като ми дойде музата!

- “Репортер на десетилетието” зарадва ли те?
- Удовлетвори ме. Чувствах се добре. Като да е логично някак. Дава ти усещане, че не си вървял напразно. И в крайна сметка това, което ме зарадва, е не самата награда, а че никой не се учуди защо ми я дават на мен. Имам предвид публиката, хората, вероятно и гилдията. На хората това не им изглежда като нещо нагласено: “Що точно тая?”... Това ме зарадва.

- А какво друго те удовлетворява след толкова години разследвания? Струва ли си - това питам.
- Струва си. Като аз не я работя тая работа с идеята, че ще променя света. Когато правя някаква история, моята идея е аз да си свърша работата добре. Не мога да отговарям дали другите ще си я свършат като хората. За мен е важно да знам за себе си, че каквото съм могла, съм направила.

- Докъде ти стига амбицията, какво си готова да жертваш, за да стане един материал?
- Времето си. Аз съм пропускала важни лични срещи... (Замисля се.) Например, когато се срути сградата на “Алабин” и загинаха две момичета (19 септември 2006 г. - б. а.).Тогава трябваше да се видя с един човек, с когото много исках да се видя.

И, между другото, това е едно от най-страшните ми професионални преживявания. На фона на всичко, което съм видяла...

- И накрая нямаше и никакъв резултат съдебен.
- Там няма присъда, няма виновни, се оказа... Но самата ситуация - аз бях там почти веднага и влязох зад загражденията, някак си тихо, кротко... Най-страшното е, че имах чувството, че така би изглеждал краят на света. Сива пепел, нямаше капка кръв. Всичко, което си спомням, е една бяла гуменка, маратонка, с електриково зелени връзки. Усещането за смърт по най-безкръвния начин! Да го видя с очите си - не по телевизията, не на снимка, - да съм там и да я дишам тая смърт... Много трудно беше.

- Мнозина от нашия занаят реагират на напрежението или като стават свръхвулгарни, или започват да пият много - теб как те промени това време като кримирепортер?
- Аз мисля, че ме направи по-чувствителна.

- Наобратно се движиш?
- С годините ставам по-чувствителна и се радвам за това. Повече ги чувствам.

- Няма логика.
- Е, няма. Ама аз съм родена наопаки и без това - седалищно...

- А имаш ли угризения за тия моменти, в които не си била с близките, а в някоя кола или самолет?
- Не. Нямам угризения.

- А имаш ли разбиране?
- Абсолютно. На 100%.

- Кефят ли ти се близките?
- Ами, да - ние сме си свикнали (смее се).

- Гордостта на фамилията ли си, ми е подвъпросът?
- Ееее - не се приемам така... Не.

- Имаш ли проблем с егото като доста журналисти?
- Ами, аз не обичам... (кратко замисляне).Не обичам да се показвам по телевизията.

- Сериозно?!
- Да, така е. Аз много рядко заставам с микрофона нещо да казвам АЗ. Не ми е интересно. По-скоро искам да съумявам да не ме домързява да събирам повече хора. И те да казват това, което трябва да се каже.

- Това ли е тайната - че не те мързи?
- Много е важно да не те мързи! (Последното изречение не бива изречено, а буквално изстреляно - б. а.) Като те примързи, нещата отиват на зле, защото почваш да сваляш гарда.

- А когато те мързи и си почивка и случайно не е станало нищо, какво си подаряваш?
- Оооо - много си доставям радости.

- 3 от тях?
- Масаж, маникюр, кръчма... Среща с приятели.

- Колко приятели имаш?
- Ами, колко... Десетина мисля, че имам. Като те не са една компания, а нямат нищо общо помежду си. Но много малко от хората, които наричам приятели, са от медиите.

- Защо папараците не могат да те изловят - те ли не стават, ти ли си много добра, или няма нищо интересно?
- Не, аз не се крия. Даже имаше една истинска дописка за личния ми живот. Ей толкавка беше...

- 5-6 реда?
- Да, и то на тия страници, дето хората като ги прочетат, и не вярват.

- На страницата с лъжите!
- Да. А тя си беше абсолютно вярна дописка! Беше: “Бенатова води гадже на “Щастливия рогоносец”. Не се крия, просто вероятно не ходя... Знаеш, има партита, на които е ясно, че като се появиш с някого, ще бъдеш сниман, обсъждан, писан. Там не ходя.

- Не те влече червеният килим?
- Не.

- За чалготеки няма и да питам... Много малко хора сигурно знаят, че си била гадже на рокаджия.
- Много малко - наистина. Първата любов е това - голямата, първа!

- Иначе освен масажа и маникюра какво правиш за тялото на Миролюба Бенатова?
- Масаж предимно. Спортът не ми е много близък, въпреки че от време на време имам пориви. Не примерно фитнес, щото е ужасно скучно - имаше някакви периоди, в които съм ходила на тае бо, след това за много кратко на тенис, може би с тениса ще продължим... Но самоцелното ваене на тялото не ми е същността. На масаж хем си почивам, хем някой работи върху мен, което смятам за много справедливо.

- А екстремни забежки?
- Скочих с парашут и много ми хареса. Там ми е мястото - във въздуха ми е много добре! Даже мисля да мина истински курс, когато ми остане време.

- Имаш ли други неосъществими блянове в графа “Като ми остане време”?
- Е, не - аз нямам случай нещо да съм поискала, и да не съм го направила.

- Защото всеки си има някакви мечти, като това да караш боклукчийски камион...
- Е, не. Обаче искам - не че искам, но знам, че винаги мога да стана таксиметров шофьор.

- Колата ти до 10 г. ли е?
- Не, над 10 е.

- Тогава не можеш.
- Значи няма да мога да стана. Или ще съм нелегална. Що ми открадна... уби ми мечтата?!

-Няма как да не те питам - какъв е статутът с мъжете в момента?
- В момента статутът е “необвързана”, както е модерно да се казва.

- Необвързана, но с леки ангажименти или без никакви?
- Без. Не казвам, че това е най-добрият вариант на света...

- И що?
- Защо... Не знам защо. Не сме се намерили.

- Както казваше една позната: от рицаря на бял кон при мене винаги идва само конят.
- Ха-ха-ха... Е, при мен доспехите, но и това не помага. Идват, разтоварват си доспехите, после се изплашват и си тръгват... Даже си забравят железата понякога.

- Страшничка ли си?
- Не, не съм страшна, просто може би... Успехът на жените кастрира мъжете, ако те не се чувстват достатъчно успели. И то е въпрос на субективно усещане, не толкова на реалност. Не знам какво трябва. Аз нямам претенции за статут. Но аз и да нямам, хората имат претенции към себе си - че един мъж, за да е успял, той трябва да е 1, 2 ,3 , 4, 5... Което за мене няма никакво значение. Стремежът към материята не помага много.

- От всичко си извадих извода, че като станеш таксиджийка, без проблем може да се залюбиш с колегата от другия канал.
- Аз мисля, че няма нужда да ставам таксиджийка, за да нямам проблем да се залюбя с когото и да било. Но не е въпросът в залюбването. Да се залюбиш се оказва не чак толкова невъзможно, колкото да запазиш любовта.

- Т.е. проблемът не ти е влюбването?
- Влюбването също ми е лек проблем. Не е чак толкова лесно вече.

- Последния път кога ти беше?
- Мммм... Неотдавна. Но аз поне съм стигнала до извода, че човек не трябва да се опитва да надгражда, измисля и крепи някакви неща в името на собствените си желания. Пожелателното мислене не е много полезно. И смятам, че е по-добре да теглиш чертата, отколкото да се забатачваш в някакви очаквания и неудовлетворяващи отношения.

- Не се ли страхуваш, че времето може де те превърне в закоравял саможивец?
- Не, напротив - първо, че съм социално животно. И второ - мисля, че вече съм узряла точно да споделям живота си, личното си пространство, личността си... Мисля, че сега съм узряла всъщност да бъда партньор. Повече от когато и да било.

- С какво скъса от ранната Миролюба?
- Аз съм изключително щастлив човек в професионалния си път. Защото имах шанса да порасна работейки. Всъщност Миролюба е започнала на 18 г . да работи и съвсем логично си е извървяла пътя дотук.

- Плашиш ли се от сбъднати мечти?
- Да кажем по Марк Твен - повече изплакани сълзи има заради сбъднати мечти... Случвало се е да си пожелая нещо, да го постигна и да му бера гайлето след това.

Снимка: Bulphoto