Те са свикнали да бъдат в устите на хората. Първо с победите на леда, а след това и с драматичната катастрофа, която преобърна живота на двукратните световни шампиони по фигурно пързаляне Албена Денкова и Максим Стависки. Допуснаха екипа на документалната поредица на bTV "непознатиТЕ", за да разкажат какво се случи с тях след трагедията.

Апартаментът на Албена и Максим в столичен квартал. За първи път Албена е по-напрегната от Максим. Той е казал "да" на това интервю. И няма какво да губи. Албена не е сигурна дали иска да мине отново през кошмара, в който живее след онзи 5 август, преди повече от 3 г. Деня на катастрофата. Домът им е аскетичен. Животът им никога няма да бъде същият.

Утре от 12 ч зрителите на bTV ще видят нецензурираната им история. Ето част от разказите, които ги няма във филма "Живот след...". (Лентата е снимана малко преди да се разбере, че Албена и Максим чакат първото си дете.)

- Максим, преживял си любовта на публиката, еуфорията...

- Странно... Поне сега ми е странно и малко далечно. Особено в България. Това е хубаво усещане. Хората ти се радват!

Признавам, понякога това уморява. Няма къде да се скриеш. От една страна е страшно приятно, защото те дърпат и искат да се снимат с теб, настояват за автографи, значи, че са оценили твоята работа. Това е внимание! Излизаш навън и разбираш, че няма човек, който да не те познава, който да не ти се усмихне, да не дойде да ти стисне ръката. Понякога е смешно, понякога е уморително. Но винаги е приятно. .. На всеки мога да пожелая отношението на хората да е такова къмнего.

- Нека поговорим за онзи миг, в който хората, които те обичат, изведнъж те мразят...

- Знаеш ли... аз се връщам често към този миг! Аз трябва да се връщам към този миг! Той е важен за мен. Този миг промени мисленето ми, същността ми... живота ми. Защото това е един страшен и страхотен урок.

Това се е случи с мен. Катастрофата!(Замисля се.) Уж не искаш да я споменаваш, но трябва да я споменаваш. Урок! Да не направиш пак такова нещо... В никакъв случай. Това не се забравя. Така че, да ме връщаш и да не ме връщаш, случилото се няма как да бъде изтрито. То е в главата ми. Непрекъснато! В моята глава, в главата на Албена и на нашите близки. Това не можеш да го изтриеш с гумичка. Просто трябва да внимаваш... Да си промениш живота, да не се повтори отново.

- Опиши това усещане...

- Първо... Имаш усещането, че те е срам да излезеш на терасата, че целият свят те мрази. Това усещане ме преследваше сигурно няколко месеца. После все пак разбрах, че има хора, които не че те оправдават, но се опитват да ти влязат в положението, да се поставят на твоето място. Просто да разберат причини, следствия. Да разберат, че и ти си човек, който е нормално да прави грешки. И разбираш, че има такива хора, които даже те обичат независимо от всичко...

После разбираш, че тези хора... Те са много. После разбираш даже, че тези хора, които не те обичат или те мразят, или просто имат някакви гадни мисли за тебе - те са много по-малко, отколкото хората, които все пак отделят случилото се от целия ти живот, от нещата, които са се случили с теб до този момент, от нещата, които можеш да направиш... Да, няма как да се върне един човешки живот, няма как... (Замисля се.) И най-доброто е, че тези хора, които не те обичат и които те псуват, които те смятат за дебил, престъпник и така нататък - тези хора се оказва, че те изобщо не те познават лично. Никога не са те виждали даже. Нито са се срещали с теб. Например аз като чуя нещо лошо за някого, внимавам и докато не се срещна лично с него и не си съставя мнение, не се изказвам за него. Не може да говориш за човек, без да го познаваш. Не е лесно да се живее с мисълта за това, което се случи...

- Делиш ли си живота преди и след инцидента?

- Аз няма какво да деля. Той се раздели - животът.

Преди беше много такъв... празничен живот, лекомислен, безгрижен. Имаше моменти, когато трябваше да се концентрираме, да се подготвяме за състезание, за тренировки... В България съм се чувствал щастлив винаги. Празник е! Каквото и да правиш. Приятели. Всички са позитивни към тебе, към всичко. Усмихват се и ти се чувстваш на върха на целия свят. След това, естествено, всичко се промени. Целият живот. Огромно количество проблеми, нерви, притеснения. Вече трябва да контролираш на кого какво да кажеш, всяка твоя дума е под контрол, къде отиваш, с кого... Всяка една стъпка в живота ти е вече... друга. Вече по друг начин гледаш на всяка своя стъпка в живота си. Това е ужасно трудно и много натоварва морално... Ама сам съм си виновен...

- Водиш битка сам със себе си?

- Това е битка, която не свършва никога. Защото винаги намираш с какво трябва да се пребориш пак сам в себе си.

Тази е най-трудната битка. В тая битка няма победител по принцип. Винаги, като се пребориш със себе си, се намира нов повод за битка. Пак със себе си! Това си е животът. Това е нормално. Ако не водиш тая битка, ако се предаваш, ще станеш една сянка, която се движи по улицата, и даже никой няма да те забележи.

- Как се справяш?

- Понякога не се справям. Албена много ми помага, много. Нейните родителите много ми помагат, нашите - без тяхната помощ не знам дали бих се справил. И е много важно, че моите колеги в Русия ми предложиха работа и тази работа ни издърпа от една пропаст, защото, като имаш работа, спираш да мислиш за нещо друго. Много съм благодарен на Иля Авербух, който в същата година, като стана инцидентът, веднага се обади и каза - чакам ви в Москва, искам да работите в "Ледена епоха". Тогава му отказах. А Албена буквално я избутах от вратата и казах - отивай там, работи, защото усетих, че тя ще се побърка, ако остане. После и аз отидох. Защото, първо, че аз просто трябва да работя. Защото аз... какво да казвам... аз се нуждая от пари... да... помогна... да компенсирам... Тия пари не се вземат толкова лесно, както мнозина мислят - щом си шампион значи си милионер Това е страхотна грешка. Първо, тази работа трябва да я работиш, защото трябва да продължаваш да живееш по някакъв начин. И просто трябва да изработиш пари - да ги даваш после, да си плащаш за грешките...

- Мислил ли си колко е трудно на Албена?

- Мислил съм. Виждал съм колко е трудно. То проблемът е, че като гледаш отстрани, винаги ти се струва, че на Албена й е по-трудно. Защото аз съм такъв човек. Старая се да не показвам какво ми е. Така съм възпитан.

- Плачеш ли?

- Много рядко. Нещо, като ме мъчи отвътре... мълча. Албена много ми се караше. Казваше ми - сподели, нещо кажи, говори. Аз го държа в себе си. Албена е много емоционален човек. Не мога да кажа, че на нея й беше по-трудно от мене, обаче на нея й беше страшно трудно. Тя преживяваше всяка секунда.

Тя живее даже повече с моя живот, отколкото със своя. И този човек, който е заедно с мен, минал през всичките тези катаклизми, през всички тези катастрофи - в житейски смисъл... да остане до теб, да те издърпа, да ти помогне да излезнеш от тая пропаст... да продължава да те обича... такъв човек можеш да намериш сигурно един на милиони... Мога само да пожелая на всеки да намери такъв човек.

- След препятствието по-добре ли я познаваш?

- Аз винаги съм я познавал. Винаги, но тя и досега не спира да ме учудва. Понякога се отварят още някакви вратички в нейната душа. Познавам я много добре. И не я познавам понякога. Има време да се опознаем още.

- Каза ми, че рядко плачеш, а ти си емоционален човек. Кога си плакал?

- Отдавна. Преди сигурно... година и половина или две години, когато Албена вече не издържа, защото тя е с мен непрекъснато по дела... гледа телевизия, слуша радио, чете вестници и форуми... Знае всичко - къде какво са написали, казали... И в един момент просто не издържа. Хвърли компютъра, химикалки там, каквото имаше пред нея, и каза - не издържам повече.

И се разплака..

И аз се разчувствах тогава... Просто не издържах нещо. Не плачеш, не плачеш, не плачеш и то ти се набира и после всичко излиза. Плаках, казах й - ако искаш, ме остави, ако искаш, откажи се, нека да правят каквото си искат с мен, ти да си настрани. Това го казах, но знаех, че тя никога няма да го направи, ама... не знам... и аз вече не издържах. Но какъвто съм такъв.

- Мечтаеш ли?

- Да, за деца. За повече деца...