В кратък, но наситен с емоция и историческа памет пост във Фейсбук тя ни повежда от снеговете на френските Алпи към долината на Лоара – място, където величието на Ренесанса съжителства с едни от най-мрачните страници на европейската история.

„Право в три от стоте замъка в долината на Лоара“, пише тя, сякаш леко, почти пътеписно. Но зад тази лекота стои дълбоко вглеждане. Последният замък – този, в който Леонардо да Винчи прекарва последните си години – е символ на човешкия гений, на съзиданието, на духа, който надживява времето. Контрапунктът обаче идва рязко и безмилостно. В Роял де Блоа, напомня Ангелова, на 23 декември е предателски убит Анри де Гиз, а ден по-късно – и брат му. Убийство, извършено не на бойното поле, а зад стените на властта. Труповете са изгорени в огнище и пепелта им е разпиляна в Лоара – жест, който цели не просто смърт, а заличаване, унижение, страх.

„Тази история ме жегна. Ненавиждам подлостта на страхливците“, завършва Миглена Ангелова. В тези думи няма туристическа дистанция. Няма и академична хладност. Има ясно морално осъждане, което звучи удивително актуално и днес.

Защото Ангелова не говори само за Франция от XVI век. Тя говори за универсалния модел на властта, която убива тайно, когато се страхува. За хората, които нямат смелостта да се изправят лице в лице, но имат решимостта да предадат. За подлостта като вечна човешка болест.

Синът на Миглена Ангелова провалил завръщането й на ТВ екран

Точно затова нейните пътувания никога не са просто снимки и описания. Те са разговор с историята и със съвестта. Между Леонардо да Винчи и Анри де Гиз, между гения и жертвата, Миглена Ангелова застава категорично – на страната на смелите и срещу страхливците. И напомня, че красотата на замъците не може да прикрие грозотата на предателството.