Христо Мутафчиев: Искам да виждам деца с усмихнати лица

Христо Мутафчиев ме посрещна в своя кабинет в Съюза на българските артисти с проглушителна музика. Не бях изненадана, тъй като вече знаех за този негов любим навик.

Любопитното в случая бе самата песен – живо изпълнение на "Let me entertain you" на Роби Уилямс. Това хем ме притесни, хем ми вдъхна малко повече кураж, сещайки се за характерния закачлив поглед на актьора, който не можеш да предвидиш какво точно ти мисли и който сте виждали и у самия Роби.

Поводът за срещата ни е благотворителната кампания, зад която той, Велислава Каймаканова-Ножарова и негови колеги застанаха.
Христо сам казва, че е човек, който не се занимава с дребни неща и винаги знае какво иска. Вижда случайно портретни снимки на Велислава в Интернет и веднага решава, че иска тя да го снима. От там тръгва и благотворителната кауза „Да оставим следи”.

Снимките са наистина въздействащи и красиви. Някои от актьорите са заснети в театъра, други на улицата, а трети в офиса на Съюза на българските артисти. Христо споделя, че никой от колегите, с които се е свързал не му е отказал да участва и не е поискал хонорар. В проекта взимат участие имена като Захари Бахаров, Никол Станкулова, Асен Блатечки, Мариан Вълев, Койна Русева, Диляна Попова, Теодора Духовникова и много други. Част от фотосите можете да видите в , която ще се обновява в ежедневно в близките няколко месеца.

Чрез инициативата организаторите си поставят за цел да наберат средства за закупуването на медицински пособия за деца със заболявания на нервната и костно – мускулната система, в дом за медико-социални грижи в гр. Силистра с директор д-р Таня Стойкова Ганчева. Инициативата вече има и дарителски номер, чрез който всеки желаещ ще може да подкрепи каузата. За целта е достатъчно да изпратите SMS с текст на латинеца DMS KAUZA на кратък номер 17 777 за всички мобилни оператори. Ако пък бихте желали да дарите средства по банков път, можете да направите това на тази сметка: BG45 UBBS 8002 1088 0490 30, Дарителска сметка в лева в Обединена Българска Банка, София - клон Иван Вазов, BIC: UBBSBGSF.

Христо мотивира участието си в тази кампания семпло и по един характерен за него истински начин: „Искам да виждам деца с усмихнати лица, това е, простичко е, нищо друго няма”.

Освен това актьорът е лично докоснат от този проблем: „Имам много близък мой приятел, чието дете е с такъв проблем и по стечение на обстоятелствата и за щастие моят син Асен дълго време е прекарвал с това дете, моят приятел се казва Кольо Карамфилов, неговият син Росен Карамфилов има този проблем. Асен и Росен живяха заедно дълго време и се радвам, че Асен се докосна до такъв човек като Росен, защото това дете е изключително интелигентно, много талантливо и живее в друг свят и е хубаво, че сина ми разбира този свят и се е докоснал до него, така ще стане добър човек, сигурен съм.”

Ето как Мутафчиев описва собственото си детство: „Безгрижно, в един малък град Карлово, по цял ден на улицата, не съм бил ограничаван в абсолютно нищо, родителите ми са страхотни хора, много са ме разбирали и продължават да ме разбират и да ми помагат, цялата тази енергия и това отношение към каузите и да се опитвам да бъда добър и да помагам на хората, въпреки че много хора смятат, че съм лош, идва от родителите ми, които са ме възпитавали в това отношение към хората и към живота. Никога няма да забравя майка ми, когато ми е казвала, като отидеш в непознато място – село или град, задължително хората на улицата трябва да бъдат поздравявани, защото никога не знаеш дали няма да осъмнеш без място за спане, без вода или без храна и ще се обърнеш към тези хора, това е въпрос на уважителност.

Както вероятно знаете, самият Христо има сериозен здравословен проблем: през октомври 2010 г. актьорът получи инсулт. Той не се притеснява да разказва за него и дори, заедно с писателката Яна Борисова, създават книгата „Да бъдеш Христо Мутафчиев”.

С типичната си острота той разказва за здравословния си проблем: „Не се връщам назад, защото не ме интересува този момент. Връщам се само, когато трябва да се посмея с приятели. Когато стане спихната обстановката им разказвам какво ми се е случило и то през толкова смях, че колегите се забавляват. Просто вече аз самият се забавлявам с този случай. Човек трябва да разказва за проблемите си, за да може да се освобождава от тях. Това беше и една от причините да напишем тази книга с Яна, защото това ми подейства като абсолютна терапия, аз се освобождавах от негативни мисли и чувства разказвайки. Първото нещо, което си помислих, когато се случи случката и се казах „е** си майката, какво става? Нещо интересно се случва с мен, не мога да си мърдам ръката”. След това започнах да псувам, защото не мога да си я мърдам и след това се ядосах, това е. Ядосах се на себе си, че не мога да контролирам ситуацията, аз обичам да контролирам всяка ситуация и първо се изненадах, че не мога да я контролирам, не разбрах какво става, нямах идея, не съм получавал друг път инсулт. Това е в общи линии историята около моя инсулт, която не е интересна. Един приятел като видя скенера ми и каза „Пич, не искам да те плаша, само трябва да знаеш, че ти си бил много сериозно умрял”. Какво му е интересното на това, не ми е любопитно. При положение, че имам един любим епизод от „Миграцията на паламуда” – когато съм на покрива на една църква и крещя на моя приятел, колега и брат във филма Симо – Стефан Вълдобрев, крещя от покрива на къщата с разперени ръце „Симо, дръж ме ще хвръкна” и в реалния смисъл на думата Симо ме хвана да не хвръкна. Стефан ми спаси живота. Това се припокрива мотамо с реалния живот. Другият любопитен момент във филма е: гледам едно дърво и го питам „Симо, кое е това дърво?”, а той ми отговаря „Това е райска ябълка, Райчо” „В рая ли се въдят?” „Да, Райчо, там където ти никога няма да отидеш” и аз му казвам „Че що да ода, мен тук си ми харесва” и е факт, какво да правя в рая, там няма нищо, бяло поле, тук е по-интересно, тук е живота. Третият момент, който е много свързан с живота ми и с мен самия е срещата ми с Велко Кънев, това беше последната му роля в киното.

И продължава: "В момента се занимавам със себе си, с възстановяването си, за да бъда във форма, когато започнат най-сериозните неща. Най-сериозните неща в живота ми тепърва предстоят, ако има нещо което съм добил след този инсулт, това е че знам, че тепърва ми предстоят най-хубавите неща. Това което също така разбрах е, че не мога да се занимавам с дребни неща, както казвам, аз не съм боледувал от настинки, хреми и грипове – директно на инсулт скачам.

След като окачестви инсулта си като нещо, което "Не е интересно", реших да го попитам  кое му е любопитно в живота: "Да срещам нови хора, да общувам реално, аз съм много буквален човек, практичен, прагматичен, не обичам хората когато говорят и нищо не казват, това не е моята група, обичам нещата да се случват, срещите да се състоят, това е по-важно. Да обичаш живота е талант или го имаш, или го нямаш. Желанието ми за живот е въпреки мен, въпреки всичко, то блика отвътре, въпреки физическите пречки. При мен в момента е един физически дефицит, който все повече и повече овладявам. И понеже съм приел, че това е моментно състояние, вече не се нервирам толкова, преди много беснеех. Ако може да се каже така проумях доста неща, какви – те се появяват изневиделица, различните ситуации, в които реагирам по различен начин вече, но не знам какво точно съм проумял, защо, кое ме е накарало да проумея много неща, но различните ми реакции се проявяват вече по различен начин.

Близките ми изнесоха на ръце цялото това лутане между живота и смъртта. Много е страшно да се бориш срещу нещо което не зависи от тебе Ако си инат, ако имаш таланта за живеене, ти го правиш въпреки всичко. Много хора казват, че имам силен дух, много съм бил силен и много упорит, аз не го правя защото така трябва, аз го нося в себе си просто и не мога да кажа кое е онова, което е силното. Ако се уплашиш, каква ти е файдата от цялата работа? А и какво значи това да се уплашиш? Много пъти са ме питали „Не те ли беше страх, че ще умреш?”. Ами, не защото не знам какво е, страх ме е от мечка, бягал съм от мечка, гонила ме е и знам какво е „голем страх е”, страх ме е да не се случи нещо на децата ми.

Страхът идва, когато ти през целия си живот си бил неуверен и объркан, при мен няма такова положение, аз знам какво искам, знам как трябва да го направя и с кого да го свърша.

Христо наистина притежава борбен дух и вяра в себе си, с която успява да зарази всички, докоснали се до него. По време на интервюто се досещам за един любопитен факт - той кандидатства три пъти в НАТФИЗ преди да го приемат. Решавам да го попитам дали това не го е обезверило, отговорът разбира се е категорично „НЕ”. „Две години кандидатствах, на третата ме приеха. През това време се занимавах с куп важни неща. Работих други неща, които нямаше как да ми се случи да работя иначе. Аз съм завършил дървостругар, техникума в Пловдив по дървообработване и вътрешна архитектура. Практикувах след като завърших, след това станах стъклар, работих във фирма на моя чичо, той правеше стъклопакети и аз режех стъкла, остъклявах тераси в Карлово, правех масички. Следващата година, когато не ме приеха пък с един приятел взехме една фурна в едно село близо до Карлово и правехме хляб всяка нощ и сутрин го разнасяхме по магазините в селата. Правех много неща, които съм искал да правя и след това ме приеха, аз не си губя времето, просто мразя да си го губя. Мразя хората, които се шляят по цял ден, пият кафета и само мрънкат, че нямат работа и че не им стигат парите. Тази философия не е моята и не мога да толерирам такива хора. Не мога да толерирам хора, които си губят живота, които не знаят колко ценен е той, всяка минута колко е ценна и всеки миг. Ако съм разбрал нещо повече, след това което ми се случи, е че се допълни тезата ми колко ценен е всеки миг от живота. Животът ни се оказа е изключително кратък и крехък, без самите ние да знаем.

Актьорът обаче не се връща назад в миналото: „Не си губя времето с такива работи, за мен черното е черно, бялото е бяло. Тези цветове има, от там нататък ако реша да търся нюанси, ги виждам, но обикновено не търся.”

Стигнахме и до любопитната, лично за мен, тема - сериала „Под прикритие” на какво според Христо се дължи неговият успех: „Първо на добрите актьори, ти чакай да видиш трети сезон какъв ще бъде, второ на отношението на БНТ, към сериала и към продуцентите, трето на изключителния екип от професионалисти, които го снима и най-вече на продуцента Митовски. Той беше достатъчно прозорлив, за да знае какво иска и да го постигне. Моята благодарност към екипите на полицията и към министър Цветанов, второ към главния секретар Калин Георгиев, които абсолютно обезпечават целия филм по молба на продуцентите, там където се наложи те изпращат професионалисти, които знаят как се правят нещата и обучават хората от екипа от актьорите да ги правят възможно най-добре. В крайна сметка всичко, което се разказва в „Под прикритие” е нещо, което се е случило преди време, ние не визираме сегашната действителност първо, второ нима на времето нямаше Карамански, нима на времето нямаше Васил Илиев, Жоро Илиев, нямаше ли ги? Имаше ги. Освен всичко останало тук говорим за художествен акт, не случайно за това говори интересът на публиката, да не говорим и за интереса на телевизии, които вече са закупили този сериал. В Америка всички латиноговорящи вече го гледат с превод. Това е успехът и успешният български сериал."

Мутафчиев е изключително горд и непримирим по отношение на мъжествеността си, той споделя: "Енергията ми идва от топките ми, от потентността, при всеки човек енергията идва от потентността, мога и да не съм влюбен и пак да имам енергия. Потентността не се свързва само със секса или само с чувството, тя е горивото на човек, вътрешният му двигател, душата е онова, което разбира потентността." Това определя и ролята, която не би изиграл: „Има една роля, която ужасно много харесвам в изпълнение на един голям актьор, казва се Шон Пен, играе в един филм, който се казва Milk, там той играе гей, толкова добре го играе, че абсолютно му завидях на актьорския талант, но си казах, че аз такава роля не мога посмъртно да изиграя. Имаше едни страстни целувки с един мъж, аз такова нещо не мога да изиграя, това е против цялата ми природа. Той го играе гениално”.

За Мутафчиев има обаче и роля от която не би могъл да излезе и тя е любимата на нашия екип, разберете повече от самия актьор: „Начините, по които един актьор влиза в образ са много и различни, имам колеги, които използват много външни приспособления очила, мустаци, бради, коси, татуировки, които ги характеризират по някакъв начин и те се „намислят” за този образ и започват от негово име да дълбаят, аз работя по малко по-различен начин, аз прочитам текста, разбирам що за човек е този герой, преглъщам го вътре в себе си, вкарвам го в мен и във всяка една реакция и ситуация, която имам да изиграя, аз отварям едни чекмеджета в мозъка си и там започвам да търся едни неподозирани реакции за самия мен, как би реагирал този човек и реагирам аз и по този начин правя образа си. Всичко онова, което съм изиграл до този момент съм аз, само че с едни малко по-различни реакции, които изваждам от собствените си чекмеджета: спомени, мисли, връщания назад, наблюдения по улицата на други хора. Това съм аз, затова и не мога да изляза от всички роли. Ние актьорите сме си луди, ако не сме луди няма да сме актьори. Най-вече след представлението „Охранители”. Ходя по улиците, реагирам като охранителите, това са запечетани неща, тъй като публиката е много бурна в това представление, много е активна, тя ме допълва допълнително и това води вече до едно приспособяване и влюбване в тази роля и понеже на мен ми харесва този образ непрестанно гледам да го допълвам и по улиците и в трамвая и в колата... Тази роля винаги я играя по много по-различен начин от предния път. Зависи от настроението ми, много ми помага настроението, за да вляза в образ конкретната вечер. Случвало ми се е публиката да ми казва репликите, хора които са гледали представлението по 20-30 пъти.”

Снимки: Велислава Каймаканова-Ножарова