search icon

Съдби

Христо Мутафчиев: Вярвам в себе си, в моята воля

В момента на двете нули от възстановяването ми още им липсва единичката

- Г-н Мутафчиев, Великден е повод да говорим за чудеса. Вие преживяхте тежко заболяване, приемате ли за чудо завръщането си от "отвъдното"?

- Ами, то е чудо. Благодарение на това аз научих страшно много неща за себе си и за другите. Научих колко много ме обичат близките ми, а и не само те, и по-далечни хора. Вярно, и преди бях вярващ, така че не може да се каже, че съм станал по-религиозен след преживяното. Но не вярвам в общи приказки и в разни формални неща. Вярвам в себе си, в моята воля, в силата на духа си, за който съм убеден, че ще ми помогне да се възстановя не на 100, а на 150%. В момента на двете нули от възстановяването ми още им липсва единичката.

- Много хора след такива случаи разказват за "преживявания" в контакта с отвъдния свят.

- Сигурно съм дебил, защото аз нямах такива преживявания.

- С Яна Борисова написахте книга за онова, което сте изживяли.

- За съжаление здравите хора нищо не знаят за това състояние. Целта ми беше да помогна на онези, които не знаят нищо за времето на безпомощност след това, и на хората, преминали през моята болест. Само че съветвам всички да не достигат до моите прозрения по трудния път. Не е необходимо заболяване, за да се сетиш кое е същественото на този свят. Има някои неща, които са по-важни от това да се доказваме непрекъснато в работата или в живота. Те се наричат семейство, любими хора и собственото ни здраве. И съм сигурен, че сега ще се грижа повече не само за здравето, а и за спокойствието на дома си.

Трябва да ви кажа, че откакто излезе книгата, имам около 15 писма от хора, които са я прочели и благодарят на мен и на Яна Борисова като екип. Това са все българи, на които им се е случило нещо подобно преди и 10-15 г. са търсили отговори на различни въпроси, свързани с това преживяване. Твърдят, че са ги получили от книгата ни. И това страшно много ме радва и зарежда.

- Бихте ли искали да изиграете това, което ви се случи, като роля във филм например?

- Ще го изиграя със сигурност. Ние сме говорили с Яна Борисова, която написа книгата за мен, че по това трябва да се направи филм. И това ще стане, но нека мине време, за да бъда в такава кондиция, в която мога да го направя на сто процента. И в която ще ми се занимава с това.

- Дразни ли ви нещо в реакциите на околните към заболяването ви?

- Все още ме дразни съжалението в очите на някои хора. Онзи ден един таксиметров шофьор, като тръгнах да му плащам, ми каза "Аз от инвалиди пари не вземам". Аз само отсякох "Не съм инвалид". Не исках да се разправям повече и премълчах. Но това е въпрос на интелект. На сиво вещество. Обикновено, като видя съжаление в нечий поглед, или се озъбвам, или се дразня и се обръщам на другата страна.

- Виждате ли съжаление в погледа на колеги?

- Не, слава Богу, защото те много добре знаят кой съм, какво ми се е случило и през какво минавам. Спомням си обаче, че когато лежах в първите дни след инсулта, колегите и приятелите идваха доста притеснени в болницата, защото не знаеха какво да очакват. И срещах доста изкривени физиономии на притеснени хора, които си мислеха, че ще видят един урод, който лежи в леглото. До момента, когато аз им пусках "Уайт снейк" и Дейвид Ковърдейл много силно, и те разбираха, че това там в леглото не е онова, за което са си мислили.

Мисля обаче, че доста се прекали с шума, който се вдигна около мен тогава. Ние, българите, сме царе на прекаляването. Защо всъщност трябва да се чете за тези неща? Не е необходимо да занимаваме обществото с това, през което съм преминал. Изписаха се и много глупости - че съм бил алкохолик и затова ми се е случило, че съм се дрогирал. Нито едното, нито другото е вярно. Наркотици не съм пробвал и няма да пробвам, защото самият аз съм си наркотик. И нямам нужда от други стимуланти. А с алкохола не прекалявам, защото в Карлово съм възпитаван за това как се пие и колко е необходимо на човек, за да се почувства добре. Хората, които измислят подобни неща, могат само да си навлекат гнева ми. И съм убеден, че един ден ще ги намеря...

- Димитър Митовски специално заради вас написа роля в "Под прикритие", като се съобрази със състоянието ви.

- Това означава, че имам един много добър приятел в лицето на Димитър Митовски. И на целия екип, който се грижеше това да се случи. Защото не е достатъчно просто да протегнеш ръка. Трябва да го направиш именно в момента, когато човекът отсреща има нужда. Аз съм имал нужда точно в този момент да ми се протегне ръка и Митовски го направи. Както и много други хора, разбира се, дори такива, които не познавах, но се запознах по-късно с тях. Това, което направихме заедно с Митовски, е само доказателство, че човешката сила и дух се хранят с добри жестове.

- Друг направи ли подобен жест за вас?

- Да, Бойко Борисов, който изпрати самолета за мен. И всичките ми колеги, които се грижиха за семейството ми, докато аз бях в невъзможност. Мнозина играха спектакли, с които ми помогнаха финансово.

- Върнахте се в спектакъла "Ритъм енд блус" в Малък градски театър зад канала. Как реагира публиката?

- Със сигурност след завръщането си аз съм внесъл в тази роля нещо по-различно, въпреки че не знам какво е то. Но играя с моята си енергия, въпреки че съм малко по-ограничен в движенията. Още при появата ми публиката започва да аплодира, което мен вътрешно много ме зарежда.

- Междувременно излезе филмът "Миграцията на паламуда", който снимахте, когато стана нещастието...

- Аз съм благодарен на целия екип на "Миграцията на паламуда", както и на скъпия ми приятел Стефан Вълдобрев, който много ми помогна в онзи момент. Заедно с режисьора Людмил Тодоров бяха хората, които организираха абсолютно всичко по придвижването ми от Поморие до София. Щастлив съм, че Людмил Тодоров направи един страхотен български филм, много положителен, много зареждащ и с много позитивна енергия. Тази енергия по принцип липсва на нашите филми. Прекалено обременени сме в исторически и в политически план. И голяма част от хората, които пишат сценариите, изпадат в една ненужна обстоятелственост по отношение на годините назад, които вече не интересуват никого. Хората искат да гледат положителни истории. Много равносметки правим, може би защото преди това сме били прекалено неактивни, когато е трябвало да вземаме решения и да бъдем в полза на обществото.

- Приличате ли по нещо на героя си от филма Райчо?

- Райчо е много добър човек, усмихнат, готов да помогне. Аз също съм добър човек, нищо че се правя на лош.

- Какво друго ви предстои?

- В момента се занимавам само със себе си, предстои ми лечение. Имам, разбира се, ангажименти в театъра и снимки, но когато реша, че съм готов, тогава ще се занимавам и с други неща.

- Може ли да се каже, че бумът на нови филми и сериали е нещо като "Българският Великден" за киното ни?

- Вие го казвате, аз по-трудно мога да правя обобщения. Но това, което се случва в киното, е много хубаво като знак. Всеки един художествен продукт трябва да ни прави (и ни прави) по-различни и по-добри.

- Къде ще празнувате Великден?

- Каня се да посрещна Великден заедно с близките ми на село. Това е празник, в който за мен от всички традиции, ритуали и прочие най-важна е атмосферата.

Българинът още е на ниво, дойде ли Великден, да пита къде ще се съберем да ядем и да пием. Смятам, че има нещо по-красиво от всичко това - да бъдем по-добри, ако ще и за два дни. И да бъдем по-духовни, ако ще и за два дни. И да помагаме на по-слабите от себе си. Мисля обаче, че вече започнахме да израстваме до това равнище и някак започваме да усещаме красотата на тези преживявания. Стига сме се занимавали с това яйцата от щастливи кокошки ли са или от нещастни кокошки. И ако са от нещастни кокошки, защо цената им е същата като на яйцата от щастливи кокошки. Занимаваме се с глупости.

Източник: в. "Стандарт"

Свързани новини