Калин Сърменов: Обичам жените!

Той е богат, обича скъпите обувки, циник, мутра с връзки в подземния свят и приятели в съдебната власт. Онези, които го познават, знаят, че той е всичко, което съвременният баровец, не е. Страстно влюбен е не в чалгата,а в рока, наивник е, мечтател и нерядко честен чак до глупост.

-Калин или Милото?

-Нека да е Калин, въпреки че напоследък Милото като че ли се наложи повече като обръщение. Вчера спира до мен един паяк, вътре се бяха събрали на стъклото и ми махаха с ръце и викаха - Милото, Милото.

-За какво не обичаш да говориш? За какво предпочиташ да мълчиш, кое не ти е интересно?

-Нямам някакви конкретни теми, за които не искам да говоря. По-скоро имам теми, за които искам да говоря, за които смятам, че трябва да се говори. Не ми е интересно да говоря за неща, които по някакъв начин не зависят от мен.

-Дай пример.

-Не ми е интересно да говоря за времето, защо вали дъжд например, неща, с които аз не мога да се справя. Но ми е интересно да говоря за неща, с които мога да се справя или мога да направя опит.

-С какво последно си се справил?

-Аз се занимавам с доста мащабни неща извън служебните си задължения и се опитвам да бъда полезен на обществото. Звучи доста претенциозно, помпозно, но е факт. Винаги съм се опитвал. Членувам, да речем, в един клуб - Lions Club, това е едно световно движение, с което ние помагаме на незрящи хора, в случая нашият клуб се занимава с това. Събираме пари, купихме на читалището "Луи Брайл" специален скенер за техните книги и т. н. Т. е. смятам, че ако всеки от собствената си камбанария, не проповядвам нищо и не смятам, че това е задължително, но смятам, че всеки, особено когато по някакъв начин влезе в медиите и стане малко по-обществена личност, би трябвало да помага, да застава зад някаква кауза. Особено нашето общество се нуждае от това.

-Дъвка ли дъвчеш?

-Да, много.

-А пушиш ли?

-Не.

-Браво! Но гласът ти е като на пушач.

-Пуших до преди две години. Много хубава история е как съм спрял цигарите. Можем да започнем с тази история. Да не забравим само за какво говорехме преди това.

-Аз вече забравих, но ще се подсетя по някое време.

-Моят професор по актьорско майсторство, аз съм завършил и това, казваше „Кое е оръжието на артиста?" и ние всички почвахме да се чешем по главата. Той каза „Няма нужда, не се напъвайте - химикалката, запомнете от мен". За да може да помните. Така че нямаме химикалка, което е грешка. Та, как спрях цигарите. Моят зъболекар, с който аз съм свикнал от много отдавна, ние сме много близки приятели, един ден ми каза, че имам проблем с един зъб. Започна да го обработва, след това този проблем стана по-голям и се наложи да извади зъба. Извади го и се оголи една страхотна дупка. Това за мен беше първата загуба на зъб. Започнах да се чувствам стар и му казах, че много бързо трябва да запушим дупката. Той каза „Имаме два варианта - да сложим мост или имплант". Аз се съгласих на имплант. Отивам аз - три часа операция, стана една беля, пет упойки. И като приключи аз вече целият треперех. И той каза, че идват едни неща, които е пропуснал да ми каже в началото - „спираш всякакъв алкохол, защото ще взимаш тежки антибиотици, не трябва да играеш тенис, а аз играя всеки ден, никакъв секс и трябва да спреш цигарите".

-За колко време?

-В рамките на два месеца.

-Никакъв секс?

-Е... Аз не се притесних толкова за секса, но за цигарите се притесних много. На моите години, както се казва, може и въобще да минем без това. Няма страшно, ние сме философи на тази тема, мъдреци, но проблемът с цигарите беше сериозен.

-И как спря така, отведнъж?

-Да, благодарение на моя Радо.

-И после не се върна, не те изкушаваха цигарите?

-Не. Изкушаваха ме, беше доста тежко, признавам си. Помогнаха ми едни електронни, аз се справих с тях. Качих малко килограми, после започнах да се боря с килограмите.

-Помниш ли за какво говорехме преди...

-Говорехме за едно добри неща, които хората вършат.

-Случвало ли ти се е да помогнеш на някого, с когото животът те е срещнал, но за кратко, който е нямал това, което ти имаш, който ти е изглеждал тъжен, беден, нещастен?

-Да. И винаги съжалявам. Аз нямам весела история от това нещо. Аз съм изключително лесно податлив към такива неща. Даже имам една безумна случка. Дойде при мен един, който по някакъв начин познавах, и каза „Имам страшна нужда от пари, закъсах, развеждам се..." Ние не бяхме близки, виждам, че човекът не е добре, случват му се разни работи...

-Какво поиска, пари?

-Пари, разбира се. Какво друго да поиска, честта ми отдавна е отишла, поиска пари. Поиска 700 лева, аз му дадох 1000. след две години аз го срещнах на улицата. Викам му „Какво стана с парите?" Отговорът беше „Знаеш ли, аз, ъъъ". След още няколко месеца, беше Коледа, той идва при мен и му казах „Ти да не си дошъл да ми върнеш парите"" Той каза „Не, но ми трябват още 200". Според теб аз какво направих?

-Не му даде.

-Дадох му.

-Кога се случи това? Върна ли ти ги?

-Не, разбира се. Вече и телефон няма. Това е само един пример. Не го обвинявам, сигурно хората имат логика да го правят. Аз имах и един съдружник във фирмата, който по същия начин постъпи, имах хора, които работеха при мен.

-Наивниците не могат да правят пари, а ти очевидно си човек, който е успял в бизнеса си, а си наивник?

-Мислиш ли, че съм успял?

-Така изглеждаш, не знам.

-Да, така е, изглеждам.

-Това е привидно ли? Стремиш се да изглеждаш така, а пък имаш проблемите на бизнесмена, така ли?

-Аз не се оплаквам. Но какво значи успех в България? Не мога да си купя остров в Гърция. Аз не слагам парите отпред, не слагам и себе си отпред. Слагам преди всичко хората, с които работя, и фирмата.

-Това е клише. Суетен си.

-Не е вярно. Мислиш ли?

-Да.

-Защото съм с това сако?

-Не, не знам. Очите ти, начинът, по който се смееш, издават, че за теб е важно да имаш одобрението, но това е обичайно за всеки актьор, дори за всеки човек.

-Аз не съм актьор, не се занимавам с тази професия.

-Играеш добре.

-Това е така. Гледам да си свърша работата. Съгласих се и нямаше друг вариант.

-Но има хора, които казват, че са актьори, а играят зле. Хубаво е, че ти не си актьор, а играеш добре.

-Преди няколко години се съгласих да участвам в една постановка и понеже аз не практикувам тази професия, не си изкарвам хляба с това, се опитах да не преча на професионалистите. Бях първи там, последен си тръгвах, с научен текст. Всички останали с много малки изключения бяха последни, с ненаучен текст. И аз казах „Момчета, ако това е за вас професионализъм, значи нещо не сме се разбрали". Това е една от причините да не искам да се занимавам с театър и въобще с тази професия, а не, че не я обичам. Обичам я, но начинът, по който тя в момента се осъществява или се реализира в България, за мен е непрофесионален. Нивото е изключително ниско, а през последните десет години става все по-зле и по-зле. И няма критерии, никакви. Заболява ме душата, всичко, като знам колко усилия съм хвърлил през годините. Добре, че е този филм (Седем часа разлика - бел. ред.) някой да ми обърне внимание, ти никога нямаше да ме поканиш на това интервю, ако не беше този филм.

-Да, така е.

-А аз съм бил също толкова добър и преди това. Както и да е, няма логика в тази България.

-В какъв дом живееш?

-Не е голям, но е уютен.

-Случвало ли ти се е да минеш покрай някой панелен блок и да си помислиш какво се случва зад тези врати с метални решетки? Интересува ли те животът на другите?

-Да, определено, иначе няма как. На мен не ми се искаше да оставам в тази държава, но след като съм останал, няма как да минем без това. Разбира се, задавал съм си този въпрос, продължавам да си го задавам и това е много страшно.

-Какво си мислиш за тези хора?

-Пак казвам, ако в България има принципи, логика, критерии, сигурно нещата няма да изглеждат така.

-От кого зависят тези неща, не е ли от хората?

-Да, от нас, от обществото. Гриша Островски казваше „Не е нужно да познаваш всички майки, за да знаеш какво е майка". Т. е. ти имаш твоята майка и от нея можеш да направиш извод. Всеки ако си погледне работното място, принципите, на които работи, ама честно, не това, което афишираме, принципите, на които работят колегите, и тогава теглиш една черта, ще видиш какъв проблем е това.

-Да, обаче така е по-трудно, а ние предпочитаме да е по-лесно.

-Никой не е казал,че е лесно. Обаче като отидем в чужбина и казваме „Гледай колко ви е хубаво". Тогава да не казваме колко ви е хубаво и да не правим сравнения. Да си живеем тук, да нямаме претенции.

-Плачат ли мъжете, защото изглеждаш емоционален човек?

-Да, разбира се. Аз лично да.

-А криеш ли сълзите си?

-Зависи пред кого. Сега, ако тръгна да цивря пред Вас, сигурно ще положа усилия да ги скрия. Скоро дублирахме един филм, това го правя от време на време за удоволствие, харесва ми и действието се развиваше в град Х, имаше един човек, който обичаше едно куче и то умря.

-Той плака, а ти плака ли?

-Да, не можех да спра. Дори спряхме записа. Но това е вече от възрастта може би.

-Имаш ли куче?

-Имах, сега нямам.

-Ама сигурно си го загубил и си казал не искам друго, защото боли, като го загубиш.

-Не, не, по-елементарна е историята. Просто тук случката беше много...така...

-Драматична.

-Е, те могат да правят. Онзи свят разбра много отдавна къде са силните неща за правене на кино. Бях сега на нашия кинофестивал „Златната роза" и ми беше много любопитно, за първи път отивам и гледах българско кино, аз не се опитвам много да гледам българско кино, проблемът е сериозен. Ние си раздаваме непрекъснато награди. Ние нямаме нито един български филм, който да не се е върнал от някъде да има десет награди. Отиваш гледаш едно страхотно нещо. Те се потупват по рамото...

-Когато се прави сравнение с онези фирми от миналото, гордостта на България, тогава са се правили по 60 филма на година, нормално е един да става. Сега, като се правят по два...

-Не са чак два вече.

-Е, хубаво, по десет...

-Ами за това трябва да са мобилизирани силите още повече, по-отговорно трябва да бъде.

-А защо вашият филм отново експлоатира темата... Някакси имам чувството, че в България не се прави филм, в който няма мутра. Защо пак трябва да гледам някаква мутра, която има приятелка съдийка и правят някакви задкулисни неща, защото такъв е животът ли, какво?

-Виж сега, аз не съм продуцент, не задаваш въпроса на верния човек. Аз съм просто един изпълнител там. Можем да си говорим с теб свободно на тази тема, но в случая аз съм ангажиран с това и нека тези хора, които носят отговорността за този въпрос, да дадат отговор. Може би има нещо вярно в това, което казваш, но в крайна сметка това е една семейна сага, която вади доста сюжетни линии. Моята сюжетна линия и тази на Ваня Цветкова (в сериала в ролята на съдия Таня Стоева), те са само един щрих от цялото, което дава на филма една доста широка палитра като усещане. Там се засяга въпросът за емиграцията, с причинно-следствените връзки, които са довели до това, как всеки един от нас има роднини зад граница и така. Тоест извадено от контекста, това, което казваш, може би е така, но в контекста не е точно.

-По-надълбоко е интересно.

-Тази линия с мутрите и проблемите с прокуратурата са по встрани от целия разказ или да не кажа встрани, са част от един разказ, разказът е много по-мащабен.

-На мен ми се иска да гледам филм като този за двете момчета, създатели на Фейсбук, такава история ми се гледа и в България. Такива истории в България има, не чак такива...

-Има. Аз съм убеден, че на всяка сесия, която се кандидатства, аз също кандидатствам с мой сценарий и няма да ми дадат за пореден път. Миналия път кандидатствах с един сценарий, в който не ми стигнаха две точки. За да бъде финансиран трябваше да имам 400 точки, аз имах 398 точки.

-Колко кофти.

-Ами да, случайно. Сега кандидатствам с още един сценарий, който сигурно също няма да види бял свят, но за сметка на това този сценарий - не че е мой - той е много елементарен. Той не иска да разкаже, ние българите винаги разказваме световната история, моята е много простичка история: става въпрос за една журналистка, която не може да намери реализация в България, талантлив човек, който се опитва с всички сили в едно списание да направи нещо и какво се случва с нея, на какво е подложена, какво трябва да изтърпи, докъде стига и така нататък.

-Чел ли си Бегбеде?

-Да, чел съм го.

-Харесваш ли „Любовта трае три години"?

-Да. Искам само да разкажа за един филм, казва се „Голям малък", запомних името на режисьора - Григоров, а оператор е Темелко Темелков, който е фотограф. Ето това е един филм, който на мен ми хареса. Направен е с извънбюджетни пари, тоест те са си го финансирали и резултатът е много добър. Аз отидох там и разбрах за какво става въпрос.

-За да разберат хората, понеже този филм със сигурност малцина са го гледали, дай нещо от по-популярните филми, което си струва да бъде гледано. Ясно, че „Перла", „Листопад" не ги гледаш. „Двама мъже и половина" харесва ли ти?

-Харесва ми. Но да речем турците наляха много пари в техните сериали.

-Това е някаква културна инвазия. Политика на държавата.

-Политика на държавата. Създадоха го това нещо. Друг е въпросът на нас дали ни харесва и по какъв начин. Но тези хора създадоха една логика и резултатът е видим. Те инвестираха в това нещо до 1998 година, внесоха от чужбина мозъци, опит, изпращат своите хора и резултатът е видим. Защо ние не го направим същото? Да, разбира се, там го правят с много пари, ние ще го направим с малко повече мозък и внимателност. Според мен ще стане, не е невъзможно.

-Прочетох някакви неща за теб и точно това си мислех, житейски не си ли се разпилявал, по-скоро професионално, бил си какво ли не, това не пречи ли на концентрацията ти.

-Ако ги подредиш едно след друго, ще видиш една логика, която следва.

-Те никога ли не са се застъпвали?

-Едно след друго са. Имаше един момент, в който започнаха да се застъпват, говоря за рекламата и театъра и телевизията, като започнах да се занимавам, имаше две-три години, в които се застъпиха. Аз съм убеден, че човек трябва да се учи. Аз съм по природа ученик, това съм го наследил от майка и татко. Имам учители, не пренебрегвам това нещо и смятам, че човек трябва да се научи. За да отидеш да снимаш кино, ти трябва да минеш през едни стъпки, трябва да разбираш от музика, трябва да разбираш от рисуване, тук говорим за композиция, за теория на цветовете, логики в перспективата и така нататък, трябва да разбираш задължително от актьорската работа. Защото в България проблемът на нашите режисьори в киното е, че те не разбират от всички тези неща. Никой не ги учи на перспектива, никой не ги учи на композиция, те не минават тези стъпки в така наречената академия. Тоест аз смятам, че за да правиш кино и да снимаш, трябва да си изключително подготвен и да си минал този път.

-Тоест хората бързат, без да са се научили, да се реализират, така ли?

-Да. И винаги давам пример с една случка с Пикасо. Отива при него един ученик и последовател и казва „Маестро, аз съм ваш последовател, кубист, ето моите неща, може ли да ги коментираме?". Той взел един вестник, сложил го на един статив и казал „Първо направи етюд на смачкания вестник и тогава ела да разговаряш с мен". Тоест първо се научи да рисуваш, къде точно носът, след това да видим как този нос може да си смени мястото с ухото. Ние в България не сме се научили първо да си свършим работата както трябва.

-Ние сменяме местата, преди да знаем къде са им местата, така ли?

-Да. Ние в театъра, Възкресия Вихърова и такива уникални самодейци започнаха да срещат двама души - момче и момиче, които да крещят „обичам те" един срещу друг, но да се научат, те наистина да си кажат „обичам те" и публиката да се разплаче, два реда баби и майки да са съсипани от това, че те се обичат. Но ние не, сме най-добрите.

-Кажи ми, понеже много харесвам Бегбеде, пък ти се занимаваш с реклама и си спомням, когато разказвах, когато той беше в България и говорих случайно с някакви хора на теми, той е рекламист, но книгите му са уникални.

-За рекламата... Ние разказваме едни много кратки истории, това са послания и самият той го казва, тоест аз в 30 секунди или в 15 секунди ти разказвам един филм.

-Защо в България няма добра реклама?

-Не съм съгласен. В България в последните години започнахме да правим наистина добри неща.

-Да де, ама като пуснеш немски канал и разбираш, че българските реклами са като българските филми.

-Не съм съвсем съгласен. Тези сериали, за които си говорим, се направиха от рекламисти, от хора, които снимат, хубави, лоши, а и по-хубави, но това са хора, които започнаха да разбират от снимане.

-Кажи нещо за любовта.

-Много обичам жените.

-Две си имаш.

-Имам две момичета.

-Изневеряваш ли?

-Ако ти кажа, че не изневерявам, ще те излъжа, но много харесвам свободата на чувствата и отговорността, тоест аз съм изключително отговорен човек.

-Изневерявали ли са ти?

-Естествено, че са ми изневерявали, живеем в 2011 година, това са съвсем нормални неща, разбира се, че са ми изневерявали.

Източник: Дарик радио