Мария Илиева: Музиката не е състезание, нито е война

Макар да се възхищава на големите български имена на попмузиката преди нея, Мария казва, че не общува с много нейни колеги.

"Много уважавам и много съм се учила от всички български големи имена. Ако някои от тях не се бяха появили тук, на нашите ширини, щяха без да преувеличавам, да са световни артисти. Като Васил Найденов, например.

Всеки един от златното поколение на българската попмузика е голям учител за мен и трябва да бъде такъв за всички след мен и за всеки, който върви по този вече утъпкан път. Абсолютно всяко голямо име в България от тези, които са преди нас, е заслужено голямо. Сега не е така", изтъква изпълнителката на "Стереостая", "Лунен сън", "Идваш към мен" и др.

Публикуваме пълния текст на интервюто на БГНЕС с Мария Илиева:

- Как живееш в България като млад изпълнител? Срещаш ли много трудности?
-Живея като всеки българин – с много ентусиазъм и любов към това, което правя, и вземайки предизвикателствата на всекидневието от позитивната им страна – по-скоро като мотивация да продължавам да бъда различна, да изразявам себе си, както ми харесва. А трудности – едва ли е тайна за някого, че в днешно време да правиш изкуство в България, без значение до каква степен то е масово, е много трудно и изисква много търпение и любов, отдаденост, вяра, съмишленици. За щастие, аз ги имам.
 

- А какво ти дава публиката?
-  Вълшебно усещане. То е обмен на енергия и мисли без думи. Затова всеки артист, който е стъпил веднъж на сцена, не може повече да живее без това – то е като наркотик. Да успяваш да си на една вълна на сетивност с толкова много хора в едно и също време, заради нещо, което е част от твоя свят, обаче всъщност ти е дадено от Бога, е много специално като усещане и като изживяване. И когато виждам щастливи хора пред мен, когато съм на сцена и пея за тях, когато виждам, че знаят моите песни и всеки е намерил себе си в някоя от тях или просто си почива, без да мисли за нищо друго и оставя музиката да върви – това е най-голямото ми вдъхновение.
 

- Но ето, че ти се занимаваш с продуциране. Имаш свой лейбъл и вече помагаш на много млади изпълнители да стъпят на сцена, да покажат какво могат.
- Артистите, които “Стереостая“ продуцира не са много, но са качествени като личности и като комплекс от различни важни за този бизнес неща, включително персона, интелект, образование, ако щеш, и естествено талант, на първо място. Много ми се ще да имам възможност да реализирам първите стъпки в музиката на много хора. За съжаление, реалността не ми го позволява, но аз съм щастлива, че Криста, MONA, B.O.Y.A.N. и KNAS вече имат своя сериозен път. Те дадоха една сериозна заявка за това, че ще присъстват на сцената по абсолютно безкомпромисен в стилово или имиджово отношение начин. И това много ме вълнува, защото много добре помня моите първи стъпки и много добре помня как, ако нямаше кой да повярва в мен, сигурно сега нямаше да сме тук заедно и да говорим за изкуството, за музиката, за живота. И когато ги виждам как плахо тръгват по пътя си, с цялото вълнение и страх от несигурността, ми става много мило, защото това е част от начина да израснеш и като творец, и като личност. Много съм щастлива, че имам този шанс, това благословение, да мога да срещна тези талантливи хора и имайки това, което досега съм постигнала, да им дам основа, върху която да стъпят и да започнат своя път. MONA сега е на клубно турне, направи страхотен първи концерт в Свети Влас, в клуб „Мармалад” - много хубава сцена на брега на морето. Имаше много хора и тя беше очарователно притеснена, но се справи страхотно. Следващата й дата е съвсем скоро – на 9 септември, в клуб “Рапонги”, във Варна. Изобщо сега използваме красотата на лятото, за да се събираме на плажа и да правим музика. Криста подготвя нов сингъл заедно с B.O.Y.A.N. Направиха страхотен дует, той ще излезе през есента. KNAS работи по албума си и скоро трябва да е готов. Общо взето напредваме бавно, но сигурно.
 

- А ти самата какво замисляш? Сигурно лятото те е вдъхновило за нови проекти?
- Да. Освен, че пея активно на повечето големи клубни сцени в България, отделям време и за създаване и продуциране на моите проекти. Септември месец е много специален тази година за мен, защото ще представя своя следващ сингъл, който все още си няма име. Има работно заглавие „I like” обаче то е много работно. Сега работим по текста на български език и живот и здраве през септември песента ще бъде представена, заедно с видео, което пък ще режисира един изключително талантлив шведски режисьор. За всичко това ще се радвам да разкажа по-подробно, когато му дойде времето. След това ще представя една много красива бавна песен. Тя ще бъде предколедна, а после с артистите от лейбъла сме намислили да направим нещо специално, един коледно-новогодишен подарък за всички, които харесват нашата музика.
 

- А да очакваме ли скоро нов дует?
- Очаквайте неочакваното! (смее се) Аз обичам да споделям музиката си с талантливи хора, които ме вдъхновяват и които са на моята вълна. Със сигурност няма да спра да пея с различни артисти, които харесвам, защото да си сам е предизвикателство, интересно е по особен начин, но когато създадеш песен с някой друг така, че тя да приобщи още повече хора към музиката, това е много яко. Планирам някои дуети за следващия ми албум, който живот и здраве ще излезе догодина. В акустичната му част имам идея да се включат мои любими артисти, не само български. В клубната му също имам някои вече добре помислени идеи. Така че със сигурност няма да съм сама в този албум.
 

- Понякога срещаш ли завист от страна на свои колеги заради това, че успяваш вече толкова време, че правиш хитове, че имаш собствен лейбъл?
- Завистта е част от нашата народопсихология, уви. Аз не общувам с много мои колеги. Приятелите ми, сред хората, които се занимават с музика в България, са малко. Те, обаче, са много истински към мен, имат добро самочувствие и са успели в това, което правят до степен, че завистта да няма място в нашите отношения. И това са приятелства, които са проверени във времето. Те са най-ценните. Със сигурност има хора, които оправдават своите неуспехи с успехите на другите. Аз се стремя ако има някакви негативни мисли в главата ми, веднага да ги изгоня, защото това принизява духа. Може би ако всички се опитаме да правим така, нещата около нас ще станат най-малкото по-приятни и красиви.
 

- Колко години вече си на сцената?
- Догодина правя десет години от дебюта си като солов артист. Преди това имах групи, с които свирех в клубове. Първата се казваше „Високо“, а втората – „Каффе“. „Каффе“ е позната група. Заедно я създадохме с още няколко мои колеги музиканти, после те я развиха страхотно. Поканиха Орлин Павлов да бъде фронтмен и всъщност така групата придоби своята популярност.
 

-  Подозираме, че ще направиш нещо грандиозно за тази годишнина?
- Да, планирам да има поне един много хубав концерт. Такъв, какъвто аз си го представям.
 

- А какъв си го представяш?
- Представям си много неща. Аз имам богата фантазия. Представям си го в две посоки – една много интимна и акустична и една клубна, в която ще има много гости на сцената, много вокален хаус, изобщо всякакви клубни течения, които те карат да танцуваш. И си представям да бъде такъв, какъвто е редно да бъде концерт на артист, който има десетгодишна солова кариера, с отговорно отношение на всеки един, който е част от процеса, с прецизирането на най-малките детайли. Не просто концерт с някаква сцена, със stage монитори, с добро озвучаване.
 

- Коя е най-любимата ти твоя песен?
-  Естествено, че всички са ми любими, то е малко като с децата. Но може би най-емоционално изпятата ми песен е „Идваш към мен“. Много ми беше трудно да я запиша, защото свързвам песента с много конкретен личен момент. И я записвахме часове наред, просто защото ми ставаше ужасно тъжно и трябваше да спирам, за да си почина. С Жоро Янев, музикалният продуцент на албума ми „Идвам към теб“, и Графа, в чието студио записвахме, спирахме записите, сипвахме си вино, отпивахме, говорихме си, това ме разсейваше и влизах обратно в студиото. Наистина ми беше трудно да изпея тази песен. То си личи и в емоционалния й заряд, тя е наистина специална. Но всяка песен ми е любима по различен начин.
 

- Като че ли българската попмузика все още не може да се наложи толкова добре. Виждаме, че за съжаление чалга-концертите събират повече хора, отколкото митингите за демокрация през 90-те. Възможно ли е според теб попмузиката да се наложи над чалгата?
- Музиката не е състезание, нито е война. Има място за всеки, който е истински в това, което прави. Има временни спадове или резки изкачвания, но в крайна сметка за мен е важно линията и пътят да бъдат нагоре, т. е., без значение какво е количеството във всяко едно отношение, всяка следващата стъпка да е по-качествена. И аз съм щастлива, че това се случва с мен, с артистите на "Стереостая", с големите имена в съвременната поп музика. Ако сравним песни, които сме правили преди пет или десет години, с продукцията, която правим сега, с нашето познание и отношение към музиката, ще видим, че ние всъщност сме изминали за това кратко време един много сериозен творчески път. Мисля, че по-скоро трябва да фокусираме вниманието си към това да създадем един относителен баланс, защото той е предпоставка за хармоничен живот във всяка посока. За да го има в музиката, в изкуството, в културата, може би медиите трябва малко да се отдръпнат от най-примитивната жълта история и картина. Тогава хората ще имат избор и ще могат да бъдат удовлетворявани и критериите на тези, които с днешна дата отказват да консумират медийната информация. Ако публиката има избор, тя ще селектира сама кое ѝ харесва и кое – не, но ми звучи много йезуитско да се обяснява, че нещо съществува, защото е много търсено. Да, факт, всички сме учили принципите на пазарната икономика, но в основата й е правото на избор. Когато лишиш хората от това право, осакатяваш духа, и това вече не е О.К.
 

- Има ли човек, на когото да се възхищаваш от българските изпълнители?
- О, да, разбира се. Много уважавам и много съм се учила от всички български големи имена. Ако някои от тях не се бяха появили тук, на нашите ширини, щяха, без да преувеличавам, да са световни артисти. Като Васил Найденов, например. Всеки един от златното поколение на българската попмузика е голям учител за мен и трябва да бъде такъв за всички след мен и за всеки, който върви по този вече утъпкан път. Абсолютно всяко голямо име в България от тези, които са преди нас, е заслужено голямо. Сега не е така. Има случайни електрони, които не знам как са се откъснали и се навъртат наоколо. Хората от предишните поколения са певци и звезди заради това, че могат да пеят, те са изключителни артисти, имат много богата душевност. Това, което съм разбрала от всички концерти и информация, която имам за чуждите артисти и за начина, по който те живеят, е, че те много уважават и благоговеят пред големите имена, които са били преди тях. Алиша Кийс, например – когато получи 5 награди Грами. Гласът й трепереше, когато застана до Стиви Уондър. Просто тази приемственост, за съжаление, тук я няма.

- А за следващите десет години, какво ще си пожелаеш?
-  Да съм все така красива... Сега сериозно. Пожелавам си да имам здраве и да вървя смело по пътя на мечтите си, да има хора, които да ме мотивират да бъда себе си, да се чувствам обичана. Пожелавам си да имам и едно страхотно семейство, защо не... вече сякаш ми е време. И си пожелавам моите приятели и хората, които обичам, да са здрави и да са до мене, това е най-ценното. /БГНЕС