Младата българска актриса Николина Янчева разказва пред EVA за големия успех на филма "Източни пиеси" на кинофестивала в Кан и за голямата си любов Христо Христов, изпълнил главната роля във филма и починал дни след края на снимките.

Винаги съм мислила, че за да се получи нещо силно и истинско, в него трябва да се вгради нечия сянка. Чували сте сигурно старата българска легенда за майсторите зидари, които вграждали в новата къща сянка на жив човек, за да бъде постройката здрава.

Звучи като езическо жертвоприношение, нали? И звучи жестоко. Но ако приемем, че това е метафора, нима не е истина, че в основата на всеки истински успех е вградена нечия сянка? Клишето, че успехът иска жертви, е поредното безмилостно вярно клише. Историята, която ще ви разкажа, го доказва.

На кинофестивала в Кан тази година българският филм „Източни пиеси" на режисьора дебютант Камен Калев и продуцента Стефан Пирьов бе спряган за фаворит в легендарната извънконкурсна програма „Петнайсетдневка на режисьорите". Не спечели, но предизвика бурни овации на страниците на най-авторитетните специализирани издания за кино в света, моментално бе откупен за разпространение в седем държави и най-вече разплака и изправи на крака публиката, дошла на премиерата му в кинозалата на тежкарския хотел „Стефани". Журналисти, присъствали на прожекцията, разказват как всички плакали - и те, и публиката, и екипът на филма. И най-вече тя - младата актриса Николина Янчева.

На 16 август миналата година, няколко дни след края на снимките на „Източни пиеси", Христо Христов - художник и непрофесионален актьор, изпълняващ главната мъжка роля във филма, а от цели седем години - главната роля и в живота на Николина, умира от предозиране с наркотици.  

На първата ни среща Николина отказва да говори за това. „Не искам да съм тъжната млада актриса и всички да ме свързват само с тази трагична история. Искам да гледам напред." Николина седи срещу мен, пие бира, но имам чувството, че е още в Кан или във филма. Или на някое друго място, известно само на нея. Има огромни, светли и много хубави очи. „Наистина не съм тук - казва ми тя. - Не знам нито какво се случи, нито защо... А това е първото ми интервю." Първото ти след Кан, уточнявам аз. „Не, първото ми изобщо" - отвръща тя.

Ами да, все пак Николина е само на 24, миналата година се е дипломирала в НАТФИЗ, в класа на проф. Стефан Данаилов. Театралният й дебют е на сцената на Сливенския драматичен театър в пиесата „Вляво от асансьора". Имала е малка роля в „Дзифт" на Явор Гърдев и в „На изток от Рая" на Стефан Командарев, но „Източни пиеси" е първият филм, в който изпълнява по-значима роля. Говори много разпалено за филма. Колко е личен и интимен, как постепенно те хваща за гърлото...

-Ники, защо се разплака след премиерата на филма в Кан?

-Най-напред, защото това бе първата ми среща с филма, Камен отказваше да ни го покаже предварително. Изпитвах истински страх от тази прожекция и когато тя свърши, когато чух, че хората ръкопляскат и видях, че плачат, разбрах, че всичко, което преживяхме по време и след снимките на филма, е имало смисъл.

„Източни пиеси" бе направен от шепа хора, кажи-речи, без пукнат грош, всеки вършеше по няколко неща. Аз например бях и актриса, и асистент на режисьора, и с кетъринга се занимавах, и с още куп други неща. Вече не си спомням колко пъти Камен ни събираше и ни заявяваше, че проектът се проваля, че няма пари, обаче все нещо ставаше и продължавахме. Бяхме като едно цяло, като едно семейство.

В сайта на филма е качен мейкинг, от който човек лесно може да добие представа за атмосферата, в която работихме. Имаше дни, в които разполагахме с „бюджетни" средства само за кафета. И като ни носеха кафетата, Христо обичаше да казва: „Потанааме у лукс!" (Николина  се смее, а после млъква. За първи път намесва в разговора ни Христо.) Затова се разплаках. А и се сетих как Христо ми каза: „За рождения ти ден ще те водя в Кан." И си изпълни обещанието. Празнувах 24-ия си рожден ден на фестивала.

Беше страхотно. Едно българско семейство, което от много години живее в Холивуд, ни покани на яхтата си. Тя беше малка яхта, за около 10 души, а ние се събрахме поне двойно. Пуснахме котва в близост до малък, напълно необитаем остров, скочихме всички във водата и доплувахме до острова. Много готин рожден ден се получи.
Филмът разказва истинската история на Христо. Двамата сте двойка във филма, двойка и в живота. Участвате с истинските си имена. Филмът е сниман в истинския ви дом, в истинския цех, в който Христо е работил.

-Не смяташ ли, че това е много опасно приближаване до реалността?

-Затова казах, че за мен това е изключително личен, много интимен филм. Разбира се, има и голям процент художествена измислица. Моята героиня например е силно преувеличена.

Да, тя дори е леко комична. Но ти се справяш брилянтно. Имаш страхотен комедиен талант. А мислех, че правя най-драматичната си роля... В общи линии обаче - да, това е нашият живот, това сме ние... Знаеш ли, че неслучайно избрах това кафе.

Точно тук преди около три години Христо и аз се срещнахме с Камен и по някакъв начин оттук тръгна и филмът. Двамата си говореха непрекъснато. На мен изобщо не обръщаха внимание. Знаех само, че се познават от Бургас (ние и тримата сме бургазлии) и че са били много близки, преди Камен да замине да учи кинорежисура в Париж. После Камен каза, че още тогава е разбрал, че Ицо крие някаква драма.

На тази среща според мен се случва някакъв дяволски водовъртеж, в който се завихрят съдбите и на трима ви. И единият от вас така и  не успява да оцелее във водовъртежа. Каква беше драмата на Христо? Наркотиците ли бяха проблемът му? Много ми е трудно да говоря за това. Докато бяхме заедно, той никога не е имал проблеми с наркотиците. Имаше проблеми с липсата на любов. Много странно, защото беше най-обичаният човек на света, всички го заобичваха в мига, в който се запознаваха с него. И въпреки това се чувстваше недостатъчно обичан и недооценен. И си отиде с тези чувства в сърцето, убедена съм.

Да, знам, че преди да се запознаем, е имал такива проблеми, всъщност това е част от биографията и на героя му във филма. Христо е 16 години по-голям от мен. Той е от това поколение, което бе достатъчно зряло в годините, когато започнаха демократичните промени у нас, достатъчно любопитно, за да иска да опита всичко ново, и достатъчно неинформирано, за да си изпати от любопитството си. Познавам и много негови приятели, всички те си приличаха по това, че много вярваха, че нещата ще се променят, и много се лутаха през годините.

Доста хора от това поколение си отидоха по подобен начин. Но Христо беше излязъл от всичко това, беше си нормален човек. И изведнъж... Беше като гръм от ясно небе, никой не го очакваше. Още повече че филмът го вдигна някак, извади го от дупката, в която често изпадаше. Той беше много щастлив, докато снимахме. Спомням си, че след пробните снимки ми каза: „Никенце, очаквах да съм много спечен, като застана пред камерата, но не бях." Дори напусна този мебелен цех, в който работеше за пари, разбира се. Изобщо много му тежеше, че не може да се издържа само с картините и дърворезбите си. Потискаше го, смазваше го. И когато го напусна, беше на седмото небе.

-Защо тогава според теб се случи това? 

-Не знам. Не мисля, че е знаел какво прави или че го е направил съзнателно. Просто пътят му е бил дотук. Той беше свръхчувствителен, много уязвим. Битът, ежедневните неща лесно можеха да го пречупят. Аз се опитвах да поемам тези проблеми върху себе си. Той работеше много, главата му бе пълна с нови проекти.

Мечтаеше да не спи. Искаше като Леонардо да кара с по 15 минути сън на четири часа, за да има време да осъществи всичките си идеи. В последните си дни той наистина имаше проблеми с безсънието, не можеше да заспи. Непрекъснато пишеше и рисуваше нови проекти в дневниците си. Имаше цял куп дневници, в които пишеше огледално, тоест от дясно на ляво. Казваше, че това е почеркът, който Господ вижда. После ме научи и мен да пиша така. След смъртта му прочетох някои от тетрадките, писал е и за мен в тях. Един от дневниците му е винаги в чантата ми.

-Разкажи ми как се запознахте с Христо.

Запознахме се в Бургас. Аз бях още ученичка, а през уикенда водех предаване в радиото. Един ден излязох на улицата, за да правя някаква анкета. Не някаква. Анкета за суеверието. Спомням си, че стоях с микрофона на улицата и видях, че към мен идва млад мъж.

Спомням си как погледите ни се срещнаха, как се разминахме, как се обърнахме в един и същ момент и той каза: „Току-що срещнах най-красивата жена в света". Тогава се осмелих да го попитам: „Вие суеверен ли сте?" „Да - отговори той и се върна. - Току-що срещнах най-красивата жена в света".

Така се запознахме, а малко по-късно станахме и гаджета. Когато завърших гимназия, реших да кандидатствам славянска филология в Софийския университет, но Христо веднъж ми каза: „А защо не опиташ актьорско майсторство в НАТФИЗ?" Кандидатствах и на двете места. Приеха ме славянска филология, а когато минах първия кръг в НАТФИЗ, разбрах, че ще ме приемат и там. По някакъв странен начин бях напълно спокойна и убедена, че ще вляза.

Христо ми даде криле. Благодарение на него ми се случиха много важни неща в живота, направих важни, съдбовни крачки. Когато ме приеха в НАТФИЗ обаче, за първи път разбрах, че има много истина в известната максима: „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне!" Вече наистина много внимавам какво си пожелавам. Защото разбрах, че невинаги мога да понеса цената, която плащам за сбъдването.

-Как преодоля смъртта на Христо?

-Преминах през всички етапи - на абсолютната изолация, на самотата, безпътицата, гнева, безпомощността, на самообвинението... после изведнъж разбрах, че просто пътят на Ицо е свършил, бил е дотук. Въпрос на съдба и на характер. Мисля, че сега, почти година по-късно, наистина съм го преодоляла.

И то по някакъв начин благодарение на него самия. Той продължава да е до мен, с мен. Каквото и да се случи оттук нататък, Христо е част от моя живот и следващият мъж в живота ми ще го познава. Що се отнася до процеса на преодоляване, времето ти помага да преодолееш много неща. Аз се занимавам с йога от много малка. На баща ми дължа това. Той практикува йога от двайсет години.

И когато ние - аз имам брат и сестра - бяхме малки, той нямаше как да се изолира в отделна стая, за да си прави асаните и медитацията. Затова просто започна да ни учи и нас. От тримата обаче само аз се запалих и мисля, че йогата много ми помогна да приема смъртта на Ицо и да продължа. Около случилото се с него станах и вегетарианка, не ям месо, само риба.

-Разделяли ли сте се с Христо през тези седем години?

-Не. Когато ме приеха във НАТФИЗ и дойдох в София, бяхме разделени няколко месеца, но водихме ожесточена мейл кореспонденция и непрекъснато се чувахме по телефона. Накрая стана ясно, че не можем да се отлепим един от друг, той не издържа, напусна училището, в което преподаваше рисуване, и дойде с един сак при мен.

Тогава заживяхме заедно. Наехме си квартира в една стара къща на „Стефан Караджа". Първоначално имахме някакви битови проблеми, тъй като аз по цял ден бях във НАТФИЗ, а той нямаше работа. После обаче му се обадиха приятели от Художественото училище в Трявна, които имаха цех за мебели в София, и той започна работа в този цех.

Не само че не сме скъсвали нито веднъж за тези години, но и оставахме все така залепени, винаги заедно. Хората разправят как с времето любовта отлита, но при нас не беше така. Ние се зареждахме един друг. Аз му бях като генератор за енергия, а той ме караше да летя, умееше го това - да ме отлепя от земята. Знаеш ли, че в Бургас му казваха Майстора.

-Вие сте Майстора и Николина. 

-Да, „Майстора и Маргарита" беше любимата му книга, препрочитал я е много пъти.

-Не смяташ ли, че филмът толкова се е приближил до реалността, че се е слял с нея и я е погълнал?

-Заедно с Христо, уви! Не. Когато някой прескочи границата, независимо дали става въпрос за наркотици, алкохол или високи скорости, в крайна сметка той взема решението да го направи. Пак повтарям - докато бяхме заедно, той не вземаше наркотици. Затова и никой не очакваше да се случи това, което се случи.

Липсва ли ти сега?

Сега си мисля, че такава връзка и такава любов не могат да просъществуват в реалността. При нас отсъстваха нормалните схеми - след еди си колко време се женим, после след още еди си колко си имаме дете и т. н. Христо изживяваше всичко докрай, на свръхобороти. Беше абсолютен авантюрист и човек на риска.

Щракваше с пръсти и отпрашвахме нанякъде. Ходехме много на концерти, той слушаше само хеви метъл. Живеехме без очаквания и без планове, за мига. И после мигът свърши. Обаче пък си мисля, че беше толкова наситено, толкова интензивно цялото това време, което прекарахме заедно, че мога да кажа, че в момента не усещам физическата му липса. А другата - духовната - пък съвсем не я усещам. Защото той си е с мен. Това, което сега знам, е, че не търся такава любов, каквато беше нашата - изпепеляваща и тотална. Търся нещо различно.

-Каква е съдбата на „Източни пиеси" оттук нататък?

-Филмът е поканен на много фестивали. Все още преговаряме кой да е българският му разпространител. Премиерата у нас ще бъде най-вероятно някъде през септември.

-Чувстваш ли се окрилена след тези няколко шеметни дни, които прекара в Кан?

-Най-смешното бе, че аз си изпуснах самолета за Кан. После за малко да изпусна и следващия, защото имaх прекачване на Цюрих, а за там трябваше червен паспорт и аз организирах цяла верига от хора, за да ми донесат на летището паспорта и да хвана самолета. Всичко, което се случи в Кан, наистина ми беше като в сън.

Непрекъснато бяхме на някакви срещи, обеди, партита, премиери. Изобщо нямах време да осъзная какво се случва, нито пък да мисля кой знае колко за дрехи и рокли. За официалната премиера бях взела назаем от приятелка рокля на Азедин Алая и обувки на Прада. Това ми беше подготовката. Но там можеш да се облечеш всякак. На премиерата на един от филмите хората от екипа дойдоха голи на велосипеди. Имаше, разбира се, и много тежки, много екстравагантни партита.

Спомням си, че отидохме на подобен купон в една вила. Много се изненадах, като видях, че след като си изпият питието, хората си хвърлят чашите в морето. И си вземат нови, а после пак ги изхвърлят. Накрая разбрах, че чашите са от лед. Най-важното, което се случи в Кан обаче, е, че си създадох много важни и хубави контакти и вярвам, че те ще ми отворят много врати.