Да поддържаш актрисата в себе си е адски трудно.

Това е тревожност на една особена порода - несресана, рошава, която не се самонаблюдава, а експериментира, казва звездата на Народния театър Теодора Духовникова, която можем се опишем само с няколко думи - талантлива, красива и влюбена.

Теди, както я наричат, завършва Класическата гимназия в София, а след това актьорско майсторство в класа на професор Снежина Танковска. Съсъс съпруга си Стефан имат две дъщери - Бояна на 10 и Ема на 5.

Актрисата е част от трупата на най-голямата ни сцена -Народния театър, снима се във филми и телевизионни сериали. Наскоро я избират за главната роля в интересна копродукция.

"Образът страшно ми хареса - мистичен, малко иреален. Отказах, защото трябваше да се снима скоростно, което пък значеше да паднат много представления, в които играя. За мен на първо място е театърът и за никакъв филм няма да го сменя", категорична е Теди.

- От кого наследи дарбата си, след като в семейството ти няма актьори?

- Сигурно се е промъкнало през родословното дърво. Летните ваканции прекарвах в Казанлък при баба и дядо, светла им памет. Дядо Тодор беше директор на библиотеката, баба Злата - на музея. Живееха като в старите градски легенди и песни. Той знаеше есперанто, бе запален планинар, пишеше стихове, свиреше на цигулка, а вместо приспивни песни пускаше на мен и сестра ми Бетовен, Моцарт, Бах и Равел. Бил е приятел с Чудомир, с когото основават литературното дружество "Искра".



Баба пък събираше приятелки, които извиваха глас на "Гърди си с рози накичи"... /имитира с усмивка/, черпеше ги с бяло сладко и смокини, наливаше в малки чашки вишновка. Растях сред много любов, игри, смях, в двор с праскови и френско грозде. Къщата не я продаваме, защото тя още е населена с нашите преживявания. Там съм щастлива. Миналото лято отидохме с дъщерите ми и беше чудесно - водих ги по моите пътеки, играхме на ръбче, федербал - заведох ги на едно чудесно пътуване в моето детство без айпади.

- От кого наследи дарбата си, след като в семейството ти няма актьори?

- Сигурно се е промъкнало през родословното дърво. Летните ваканции прекарвах в Казанлък при баба и дядо, светла им памет. Дядо Тодор беше директор на библиотеката, баба Злата - на музея. Живееха като в старите градски легенди и песни. Той знаеше есперанто, бе запален планинар, пишеше стихове, свиреше на цигулка, а вместо приспивни песни пускаше на мен и сестра ми Бетовен, Моцарт, Бах и Равел. Бил е приятел с Чудомир, с когото основават литературното дружество "Искра". Баба пък събираше приятелки, които извиваха глас на "Гърди си с рози накичи"... /имитира с усмивка/, черпеше ги с бяло сладко и смокини, наливаше в малки чашки вишновка.

Растях сред много любов, игри, смях, в двор с праскови и френско грозде. Къщата не я продаваме, защото тя още е населена с нашите преживявания. Там съм щастлива. Миналото лято отидохме с дъщерите ми и беше чудесно - водих ги по моите пътеки, играхме на ръбче, федербал - заведох ги на едно чудесно пътуване в моето детство без айпади.



- В последния ти сериал - "Дървото на живота", бе твърде провокативна. Харесваш ли такива роли?

- Да. Много харесвам Божура. Провокацията е част от нейните средства, но аз не исках да бъда само любовницата, а да намеря моментите, в които се пропукват женствеността, тъгата, разбитите мечти, очакванията. Никой не може да каже коя роля е по-тежка - на съпругата или на любовницата.

- Казваш, че не ти пука от голите сцени. Защо?

- Наистина е така. Партнираме си с близки приятели. Пък и подобни притеснения могат да се случат в началото на кариерата. Трудно е да намериш ключа към ролята си, а не любовните сцени.

- Изпадаш ли в творчески кризи?

- Непрекъснато имам страх да не ми изчезне вдъхновението. Понякога след лятната ваканция, като се сетя какво съм играла и че то пак ме чаква, си казвам: "Абсурд. Това не мога да го направя отново". Да поддържаш актрисата в себе си е адски трудно. Това е една особена тревожност, цветно перде, което шеметно ти пада пред очите и ти позволява да играеш със себе си, с чувствата си, с паметта, тялото. И тази порода трябва да е несресана, рошава, да не се самонаблюдава, а да експериментира, да е с няколко градуса повече. А, повярвай ми, това много трудно се поддържа. В края на сезона съм страшно изморена. Лесно се разплаквам от нищо на улицата или пък се смея дълго и леко истерично. Или пък млъквам. И в същото време съм много щастлива с работата си.

Източник: "Жълт тръд"