От два милиона години насам за човешкото съществуване връзката между поглед и желание при мъжките се приема за даденост: мъжът гледа, а жената е гледана; мъжът възприема загадката на света, а жената е тази загадка; мъжът скицира, рисува и извайва плодоносното тяло, а жената е това тяло.

Разбира се, жените също гледат мъжете, както и мъжете гледат мъже, а жените – жени. Когато говорим за погледа на мъжа върху женското тяло обаче, всъщност разглеждаме тази специфичност на инстинктивното, вродено, програмирано в генетично отношение желание, провокирано – макар и невинаги съзнателно – от до болка познатото възпроизводство.

Като всяко инстинктивно желание то е трудно – понякога до невъзможност – за контролиране, а последиците, освен че са много, често са и подценявани. Нанси Хюстън – канадски писател и есеист – обръща специално внимание на темата в своя труд „Отражения в мъжки поглед“, подчертавайки, че веднъж осъзнаем ли ясно последиците от това инстинктивно желание при мъжете, започваме да го забелязваме навсякъде – просто защото то ни заобикаля всекидневно.

И въпреки че връзката поглед–желание при мъжете съществува от правремена и биологично води до вродения инстинкт за оцеляване на човешкия род, голяма част от съвременните общества я отрича, дори забранява. Дали това в немалка степен не се дължи на логичната догадка, че тази връзка предполага най-вече опит за съблазняване, съпътствано от сексуален акт, а чак след това от възпроизвеждане (до което днес – поне в западните общества – далеч не задължително се стига след полов акт).



Нанси Хюстън смята, че именно тук грешим, а в защита на тезата си допълва: „Аз съм убедена, че независимо от всяка тревога за своя произход и защо, и с какво право... мъжете имат вродена предразположеност да желаят жените чрез погледа, а жените винаги са се наслаждавали на този поглед, защото той е подготвял тяхното оплождане.“

В „Отражения в мъжки поглед“ Хюстън излага тезата, че в традиционните общества жените винаги са се приспособявали безпроблемно към погледа на мъжете върху тяхното тяло – макар и да звучи грубо, младите женски същества, подобно на други женски бозайници, трябва да съблазнят мъжките, защото искат да станат майки. За да постигнат целта си, те се разкрасяват.

След като в края на XIX – началото на XX век изобретяването на фотографията и феминизмът променят из основи живота на западните жени, екзистенциалните последици за живота ни от тези две тенденции са понякога комични, друг път отвратителни, нерядко – трагични. Несъмнено, твърди още авторката, нито едно човешко общество не се е оказвало оплетено в толкова неразрешимо противоречие както нашето, което спокойно отрича разликата между половете и същевременно я изостря до крайност чрез козметичната индустрия и порнографията. Както отбелязва молекулярният биолог д-р Джон Медина в книгата си „12-те правила на мозъка“: „Джендърните предразсъдъци вредят на реални хора в ситуации от реалния живот. Изключително важно е да не изпускаме от внимание тези ефекти на социума, както сме се засилили презглава към противоречивия свят на мозъка и джендъра. Голямо е объркването по въпроса как се съотнасят едни към други мъжете и жените, а още по-голямо е объркването по въпроса защо.“