- Г-жо Берова, бяхте шест месеца в САЩ при дъщеря си, която работи там. С какви мисли се върнахте?
- Ами с какви мисли? 20 щата обиколих - от пустинята до индианските райони. Толкова красота видях, с толкова хора се запознах. Но иначе да, там се случи нещо в душата ми, за което вече мога да говоря.

- Става дума за Лили Иванова, нали? Случката, след която спирате да й говорите? Разкажете.
- Да. Простих й! Простих на Лили Иванова за това, че заради нея щях да получа инсулт и дъщеря ми да остане самичка на този свят. Защото баща й вече си има друго семейство. Но ще разкажа. Преди да започна в театъра, Лили Иванова ме взе в СССР за два месеца и половина с Борето Годжунов самостоятелно да пеем с нея. Аз й бях много благодарна за това, няма да си кривя душата. Видяла съм и хубаво от нея, въпреки че тя е себичен човек. Та бяхме в Русе за едно участие. Лили беше с покойния Чочо Владовски. Излизам аз да пея, но изведнъж няма звук. С апаратурата нещо се случи. Нищо, казвам си. Преодолях фала и помолих публиката за тишина. Петър Вучков бе водещ, клуб НЛО също бяха с нас. Пях без проблем, концертът свърши и трябва да се връщаме в София. Питам аз първо тези от НЛО ще ме вземат ли да пътувам с тях. "Питай Лили." Питам и нея, тя казва: "Ами защо питаш мен, ако решат, да те взимат. Ти не си малка, оправяй се." Питам техниците и те някак уклончиво отговарят. Усещам аз, че никой не смее без нейната дума да ми каже нищо. И почвам да се моля: "Лили, вземи ме ти." "Аааа, това е абсурдно! Аз, вика, пътувам винаги сама." И се моля като дете, но никой нищо не казва. А то какво било - чак след години разбрах. Лили имала намерение да ходят на друго място и го пазели в тайна от мен. Прибирам се в стаята си, вечерям самичка, никой не ме потърси. На другия ден към шест и половина слизам долу на рецепцията и питам за колко часа са поръчали събуждане колегите ми. "Ааа, ами те току-що тръгнаха." Разлюлях се. Лошо ми стана, щях да умра. От обида. Едва се свестих. Много ме нарани тогава Лили и сигурно сега ще й е много тъжно да го чуе. Дълго време направо ме душеше горчилката. Оттогава спрях и да я поздравявам. За малко да си отида от този свят. Толкова лошо никога не ми е било. И добре че ми е потекла кръв от носа, че да не се случи най-страшното и да получа инсулт. Такива неща не се забравят! Оттогава съм на хапчета.

- Как й простихте?
- Чудото се случи в Америка преди два месеца. Една българска съседка на дъщеря ми Косара, която живее в Бостън, един ден ми вика: "Стефче, ама знаеш ли, видях Лили Иванова по телевизията. Каза нещо за теб: "Стефка Берова изпя толкова хубави български песни, и тя, и Мими Иванова." Казвам ви, точно в този момент й простих! Кога е говорила тя за мен - тя небето, а всички останали сме долу. Тази жена да каже една-единствена добра дума за колега! Странен човек е Лили. Знам от покойната Катя Филипова, която ми беше приятелка, че е помагала на много хора. Помогнала е й на мъжа на Катето - Крум Калъчев, да си оправи паспорта за чужбина. Света е обиколила да го направи това. Значи не е толкова лоша, ама жената си брани територията. Всеки се променя, знам. И затова и аз сега споделям това с вас.

*Лили Иванова

- Вашите отношения с колегите обаче винаги са били страхотни.
- Да. Имам и много смешни разкази. Например веднъж Кичка Бодурова много ме ядоса. Пеем с дъщеря ми в Щатите, тя идва след концерта и почна да повтаря за мен: "Тя ми е като майка, взе ме под крилото си, като майка ми е." Първо, не е вярно това, Зорница Попова композиторката й беше като майка, не аз. А тя го повтори няколко пъти, искаше да се чуе колко е млада и крехка тя, а колко съм стара аз. Ядосах се. Викам: "Абе, Кичке, колко да си по-млада от мен, с пет-шест години, какви ги говориш тук." Аз също излъгах, тя с десет години е по-малка. Сега, като се сетя, ми става смешно. Иначе много сме си живели, хубави времена бяха.

- Пътували сте много. Индианците впечатлиха ли ви в САЩ?
- Те бяха много мили с мен, защото им приличам на индианка. Но когато посегнех да се снимаме, веднага реагираха бурно и отказваха. После, като извадихме снимките, на тяхно място имаше бели петна. Знам, че имат поверие - който ги снима, взима душата им. Има нещо магическо в тези хора. А аз вярвам в извънземните сили. Дори НЛО съм виждала. Нека си говорят хората каквото си искат. Видях го и то видя мен. Дори бяхме с оркестъра - Данчо, Мишо Йовчев, Пепи, на Развигор синът, също беше с нас и го видя. Пътувахме от Айтос през нощта за София след концерт, връщахме се. Изведнъж бусът почна "да се дави" и спря. Погледнахме навън и нещо като кълбо ярко със сини, червени и жълти светлини подскачаше ту от едната страна на рейса, ту от другата. Сякаш разглеждаше. Иван, шефът на техниците, вика: "Ще сляза от рейса да го видя." И тръгва. Бях единствената жена и аз казах: "Слизам и аз. Данчо, грижи се за Косара." Иван слиза, а аз съм на стъпалата. Нещото пак се появи, но в един момент автобусът запали от раз. И ние двамата бързо влязохме вътре, и шофьорът даде газ. А нещото изчезна нагоре и напред. Питахме къде сме - на 20 км от Казанлък се оказа. Първоначално всички се шегувахме, ама после, честно казано, се изплашихме. А на другия ден във в. "Отечествен фронт" излезе статия, че казанлъчани са видели от балконите си светещ предмет като подскачащо кълбо, което бързо се премествало, плашило ги и изчезвало като дим.

- Срещали сте се и с баба Ванга.
- Ооо, да! Велик човек е тя. Отидохме с Косара при нея. Тя ми каза, че по-добре и за двамата с Йордан Марчинков да се разведем. Сподели с мен, че ще почине човек от рода ми. Много ме заболя. И толкова много плаках. Така и стана. Има енергия да ви кажа, паралелни светове ли са, какво, ето случи ми се и това.

- Сега как се справяте с битовите си нужди? Стига ли ви пенсията?
- Ама как да ми стига? Аз първоначално се пенсионирах след 1989 г. с пенсия от 46 лв. После с болестта диабет ми се увеличи на 190 лв. Как да докажеш на държавата, че си работил толкова години за нея? Как? Знаете ли, че когато правихме концертите, ние сме си плащали данъците. Не можеш да получиш хонорар, без да ти удържат към държавата, към "Концертна дирекция" и към мястото, на което отиваш на турне. И накрая къде изчезнаха тези документи? Едната част изгоряла, а другата наводнена! И сега трябва един на друг да си доказваме, че сме работили заедно, за да докажем на държавата, че нещо сме правили в онзи период. Къде го има това? Но сега съм решена да си търся правата. Няма да се откажа. Защото държавата ни остави сиротни с тези малки пенсии. Преживява ли се така? Ами аз до детето си в Бостън не мога да отида. На нея разчитам. Много трудни периоди съм имала. След 1989 г. на толкова места ходих да се предлагам за работа. И все ми казваха: "Трябват ни млади момичета, с хубави крачета, бюст. Пък може и да не могат да пеят." И аз тогава подготвих дъщеря ми Косара с няколко песни. Харесаха я. Горкото ми момиче, две години вечер пееше, а на сутринта тръгваше на училище.

- Тя е доста хубавка. Не я ли видя някой продуцент?
- Да, имаше един грък, който много искаше да пее при тях. Обясняваше как ще я направи звезда. И знаете ли, странното е, че точно тогава явно е било зараждането на фолкмузиката. Но се радвам, че детето ми не стана такава певица.

- Вие сте актриса, но 18 години не стъпвате в театър. За последно коя постановка ви впечатли?
- Ами да, заобикалях театъра. Последното, което гледах и ме разочарова, бе във Военния театър, една пиеса с Йосиф Сърчаджиев. А аз заради него отидох. Ама изобщо не ми хареса играта. Плюс всичко не разбирах и нищо от думите на Йоско. Както и да е. Последно играх в Пернишкия театър. Там бях Малама от Страшимиров. Но много трудно научих репликите, понеже бяха на старобългарски. Иначе изкуството ми е в кръвта, играе ми се и във филм, и в кино.

- Сигурно много ви се е играло и в "Любовта на трите портокала". Сваляте 14 кг, за да ви дадат ролята?
- Ооо, да, режисьорът Титов искаше така да изглеждам. И остана като гръмнат, когато му се представих в новата си форма. За съжаление снимах само първата серия, после директорът на Народния театър не ме пусна в Русия, където се снимаха другите части.

- Имали сте страхотни периоди в живота си. От позицията на годините сега смятате ли, че си струваше цената да загубите семейството заради кариерата?
- Не смятам. Но аз не съм самотен човек, деен съм. И въпреки всичко хората, които обичам, не са около мен. Майка и татко си отидоха самички, дъщеря ми израсна почти без мен, ето сега си хвана пътя. А аз толкова пъти си мислих, че детето ми пее фалшиво, изобщо не му вярвах и все бях уморена до го чуя. Когато направи първия си запис, плаках от щастие. Чак тогава осъзнах, че има голям талант. Ама това е. Иначе си имам и две сестри - Вили и Татяна. Всеки ден се виждаме или чуваме с тях. Мен обаче вече всичко почна да ме уморява. И сега съм й дала ултиматум на Косара - ако те изпратят в Сеул да работиш, избирай - или аз, или работата там. Защото в момента тя учи корейски и има шанс да замине.

- Йордан Марчинков не ви ли липсва?
- Не! Той пет години не вдигна телефона да пита как съм. Все пак аз съм жената, защо трябва аз първа да го търся? Но той вече има друго семейство и е щастлив с него. Всъщност сега си обяснявам защо не просъществува бракът ни с него. Защото бях много бойна. Кой ще търпи такава жена? Каквото кажех, исках да стане. А той деликатен, милият, рядко казваше "не". Неслучайно ми викаха Стефка Дзверова (смее се). Иначе Данчо има син от другия си брак, разбират се страхотно с Косара и често се виждат. Това ме радва.

- Преди време пишехте на картичките за автографи: "Да живееш е изкуство, а да превърнеш думата в чувство е най-трудното нещо".
- Да, така е. Не бива също да забравяме и че животът ни е толкова кратък, прилича на шоколадова торта. Тъкмо успееш да й се насладиш, и изведнъж свършила.

Интервю: Лили Ангелова, bgdnes.bg; заглавна снимка Bulphoto