Захари Бахаров е роден на 12 август 1980 г. в София. С актьорство започва да се занимава в гимназията, а през 1997 г. е приет в НАТФИЗ в класа на проф. Надежда Сейкова.

Първата роля, която изпълнява на професионалната сцена, е в “Ромео и Жулиета” от Шекспир. От 2003 г. е в трупата на Народния театър “Иван Вазов”, където някои от ролите му са в “Макбет", “Хъшове”, “Почивен ден”, “С любовта шега не бива” и много други. Носител е на наградите “Аскеер” 2006 г. за поддържаща мъжка роля в “Крал Лир” ; “Икар” 2007 г. за поддържаща мъжка роля в “Дон Жуан” и “Аскеер” 2009 за “Три дъждовни дни” от Ричард Грийнбърг. Първата му главна роля в киното е в “Дзифт” на режисьора Явор Гърдев.

Филмът го превръща в звезда и му носи Награда за мъжка роля на Годишни награди за българско киноизкуство (2009) и Награда за най-добър актьор на Международния филмов фестивал Чунгмуро, Сеул (2009). Захари Бахаров играе активно в театъра, както и в български и чуждестранни продукции.

Сред последните филми с негово участие са „Стъклената река” (реж. Станимир Трифонов), “Love.net” (Илиян Джевелеков) и ролята му на гангстера Иво Андонов в „Под прикритие”.

- Добър ли е в живота лошият герой?

- Кой е лош герой? Ако говорим за Иво Андонов (бел. ред. - героят на Захари Бахаров от сериала „Под прикритие”), той не е лош. Мисля, че е видно. Налага му се да лавира между много неща. Повечето герои в този сериал са под прикритие, той също е в някаква степен под прикритие. С шефа си е един, с останалите – друг. Но под лошата черупка се крие едно чувствително момче с проблеми. А Захари си е Захари. Аз съм свястно момче. Така се самоопределям – като свестен.

- Героят ти Иво не демонстрира никакви емоции, Захари емоционален ли е?

- Също като при Иво, не е демонстративно, не съм много експресивен.

- Какво се сещаш, когато чуеш Молеца – случка, реплика, татуировка? (бел. ред. - героят на Захари Бахаров във филма „Дзифт”)

- Сещам се за един филм, който направихме – едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали в професията. Имам много, много силни сантименти към него. Беше едно много приятно лято. Спомням си как лежах там да ме татуират по два-три часа, защото не знаехме как трябва да се направи. Сега вече знам, има едни шаблони, които се използват в американските филми. „Дзифт” ще си остане един от най-хубавите ми спомени. Как говоря, все едно ми е минал животът, все едно се е случило преди 50 години.

- Много неща си направил оттогава, сигурно затова така ти се струва?

- Да, динамични са последните няколко години. Не, че преди не бяха. Животът си върви.

- Коя беше любимата ти татуировка на Молеца?

- Имаше една татуировка на гола жена, викахме й Руми. Ама няма да разказвам за нея, който е гледал филма или ще го гледа, няма как Руми да не му направи впечатление.

- Знаеш ли, че си един от онези актьори, които дори когато не говорят, имат много силно присъствие на екрана?

- Малко ми е неудобно аз да определям какво е присъствието ми на екрана. Когато се гледам, аз следя други работи – дали съм направил сцената добре, дали не изглеждам твърде зле. Аз не мога да се видя по този начин, по който ме виждат зрителите.

- Разкажи някоя забавна случка от снимачната площадка...

- Постоянно ми задават този въпрос и все не знам какво да разкажа... хайде, дано се случи нещо много забавно скоро време, за да мога да го разказвам по вестниците.

- В колко пиеси играеш в момента и доколко са различни персонажите, в които се въплъщаваш?

- Ами заглавията са 7-8, иначе играя около 15 вечери в месеца. На мен ми се струват доста различни персонажите, колко различно успявам да ги изиграя е вече друг въпрос...

- Случвало ли ти се е да си забравиш репликите и ако да, как се измъкваш от ситуацията?

- Случва ми се и се оправям или като измисля нещо близко по смисъл, или някой колега ми подсказва, не е голяма драма. По-кофти е, когато е в стих, там, ако забравиш, няма измъкване. Освен ако не си поет.

- А смяташ ли, че си от мъжете, в които жените просто се влюбват?

- Наистина не мога да мисля за себе си по този начин. Нямам представа. Имам жена, която се надявам да е влюбена в мен. Това е.

- Ще срещнеш ли брат си Явор Бахаров в някой филм?

- Ние вече участваме заедно в един филм, който ще излезе съвсем скоро. Това е филмът на Анри Кулев „Цахес” или поне това бе работното му заглавие. Ние сме го заснели много отдавна, около 2008 г., но излиза чак сега. По една приказка на Хофман е и се надявам да го харесат. Анри е много готин режисьор и материалът беше много хубав. С Явор почти през целия филм сме заедно и играем приятели. С брат ми всичко си беше окей, в началото се притеснявахме. Беше много приятно, но беше много отдавна. За съжаление така се случват нещата – филмите не излизат, когато трябва, а чак когато има пари. Там сме с перуки, костюми, жабо - действието се развива в далечна епоха.

- Има ли някого, с когото си партнираш или си си партнирал в театъра или в киното, когото определяш като сродна „актьорска” душа?

- В това отношение съм късметлия. Срещал съм се със страхотни творци и се надявам да продължавам да се срещам. Имам и много близки приятели сред колегите. Ето с Владо Карамазов сме от един клас във НАТФИЗ, цялото следване го изкарахме рамо до рамо... сега в Народния театър сме гримьорна до гримьорна. Ха-ха-ха...

- Опиши с една дума преживяването си по време на снимките на „Дзифт”.

- Търчане.

- А в "Love.net”?

- Пред клавиатурата. В „Дзифт” наистина супер много търчах през цялото време. В „Love.net” пък половината време бях пред клавиатурата.

- В „Операция Шменти Капели”?

- Там въобще не разбрах през половината време какво снимаме, сценарий... Влади идва и вика да снимаме това, онова и после как стана от това филм, въобще не ми е ясно. Хаос (в хубавия смисъл на думата).

- „Под прикритие”?

- Бързане. Там през цялото време бързаме, нямаме никакво време за нищо. Бързането идва от липса на пари, снимаме ужасно голямо количество материал за нереално кратко време.

- Смяташ ли, че българското кино излезе от Голямата депресия?

- Българското кино е като всичко останало в България. Има някакви проблясъци, но сме много далече от истината. Важно е колко пари има и колко пари се дават за това, но качеството вече не зависи само от парите. Ако има добри идеи и хора, които да ги осъществят, пари могат да дойдат от много места. Стига да има идеи. Идеите и хората, това е, което липсва.

- Къде се чувстваш по-добре в кожата си – на екрана или на сцената?

- Навсякъде се чувствам добре, мисля, че по същество това са едни и същи неща. Две части от професията ми, две разклонения. Просто е различен тип концентрация, но като цяло е едно и също нещо – навсякъде играем нещо и се правим на откачени. Панаирджийски мечки.

- Последната ти роля е в новият спектакъл на Камен Донев „Работно време”. Кое е „абсурдното” в тази комедия?

- Абсурдното е, че от един наглед дребен въпрос като например „как се реже суджук” героите в пиесата правят въпрос на живот и смърт.

- Какво е твоето работно време?

- Нерегламентирано... и слава Богу. Ако работех от 8 до 5 щях да откача.

- Имаш ли книга на нощното шкафче?

- Имам няколко. Сега чета една за възпитание на деца, казва се „Моето компетентно дете”. Не е на нощното шкафче, а в тоалетната. Сега си купих на Умберто Еко и Жан Клод Кариер една книга за книгата – „Това не е краят на книгите. Разговор с Жан-Филип дьо Тонак”. Още не съм я почнал, не знам дали ще ми бъде интересна. Не съм много взискателен, но гледам да чета хубави книги, които си заслужават. Защото вечно нямам много време.

Източник: в. "Новинар"