- Позлати ли цигулката ти, Васко, султанът на Бруней?

- За съжаление не. Но пък за две седмици двама султани сложих в колекцията си: на Бруней и на Малайзия. Това беше едно страхотно азиатско турне, наречено "Тойота класик", включващо още Виетнам, Корея, Тайван. Бяхме заедно с Памела Никълсън и Североизточната филхармония на Германия. В Бруней сити свирихме в зала пред 4000 зрители. Протоколът беше жесток. Сутринта на репетицията дойдоха шестима души цензори. Провериха ни как сме облечени, предупредиха Памела да бъде на сцената с рокля с дълги ръкави, изслушаха какво свирим, особено внимание отделиха на брунейските парчета, предупредиха концертмайстора, че ако оркестърът не изсвири в правилното темпо националния химн, грози го затвор. Бетер комунизъм! Три пъти ни изкараха на бис. Накрая султанът и принцесата - много красива, станаха на крака да ни ръкопляскат и тогава се изправи и цялата зала. Това се случва за първи път в Бруней.

- Ти ми разказваш някаква приказка...

- Да, беше много екзотично. След концерта ни заведоха в апартамента на султана, разположен зад ложата му. Беше възхитен, каза ни, че това е най-хубавият концерт, който някога е слушал, и ни покани отново догодина. Това бе благотворителен концерт на "Тойота", на който събрахме $150 000 за училищата в Бруней. Същият огромен успех имахме и в Малайзия, където султанът ни покани да свирим догодина на Формула 1.

- Какво ти направи най-голямо впечатление в Бруней?

- Крокодилите в реките. И джунглата, която граничи с цивилизацията. Има девствени места, които са досами градовете, а крокодилите се виждат от брега - ако протегнеш ръка, може да ги докоснеш. Бяха ни настанили в 7-звезден хотел, където всичко беше позлатено. Всъщност това е един от дворците, който султанът е построил за себе си, но след това се отказал от него.

- Направи ли сметка пред колко зрители си свирил само за тези десетина дни?

- 18 000, ако не смятаме зрителите на виетнамската и на брунейската телевизия, които излъчваха директно концертите ни.

- А като се върна в България и като видя, че тук няма дворци, не ти ли стана малко тъжно?

- Не, стана ми студено! Дойдох си от 33 градуса жега.

- Как е Памела Никълсън?

- Памела е добре, сега е във Франция, където има хотел в Алпите и ще го отварят за зимата. Тя е с разнородни интереси и си смени амплоато - от музикант на хотелиер. Но кой не си мечтае да си има малко хотелче или ресторантче!

- Защо не отиде при нея?

- Защото си имам момчетата от Х Faktor, които искам да ги изкарам на финала. Все едно имам две дечица, за които трябва да се грижа. На мен ми се паднаха най-талантливите деца, не са били на нито една елиминация досега и чувствам огромна отговорност към тях, едното е на 15 години и има всички шансове да стане победител. Аз съм се готвил за много конкурси, всеки ден съм свирил по 10 часа и знам какво е усещането за състезание. Знам, че то може да реши живота на едно дете. Както в моя живот конкурсът "Паганини" ми донесе славата да свиря на неговата цигулка. За мен това вълнение остана за цял живот. Има поверие, че в нея е душата на Паганини. Докато свирех, бях пазен от десетина карабинери. Жестока цигулка! Уникална. Много мръсна - никога не е чистена, за да остане с потта на Паганини.

- Имаш шеметна кариера, познаваш ли неуспеха?

- Да, имало е конкурси, на които не съм бил победител. Взимал съм втора или трета награда, имал съм двойки по математика, тройки по химия.

- Двойките по математика сигурно не си слагал на сърце, но ако не спечелиш конкурс, страдаш ли?

- Не. Успехът е важна част от живота, но го приемам като стъпало. Разбира се, че съм амбициозен и искам винаги да побеждавам, но така съм устроен, че на другия ден забравям всичко - и успеха, и неуспеха. Гледам напред, какво значение има какво се е случило вчера. Ето, сега на 30 ноември заминавам за Япония, ще свиря Чайковски, последният ми концерт свършва в 8.30 вечерта и трябва да тичам да хвана самолета в 11.00, за да се върна в България и да съм навреме за финала на моите момчета.

- Този твой живот на път, живот в самолет, в кола, между различни часови зони уморява ли те, или те стимулира?

- Аз винаги съм се чувствал като в цигански катун, който си пътува, свири и пее. В момента, в който съм някъде за повече от седмица, аз сякаш се разболявам и трябва отново да пътувам. Такава е натурата ми. Може да се промени, може след две години да си говорим отново с теб и аз да ти кажа: "Не, аз вече ще си остана тук, не искам нито да свиря на цигулка, нито да ходя по концерти." Не знам. Но днес имам една мечта - да спечеля от лотарията, само че от евромилионите, за да си купя самолет. Така ще си спестя времето за чакане по летищата и по-лесно ще се придвижвам от едно място на света до друго. Това ми е мечтата!

- Спомена за цигулката на Паганини, но и с твоята никога не се разделяш. Много ли е скъпа?

- Много! Казва се Амати. Плащал съм я 20 години и току-що най-после успях да я изплатя. Беше ужасно трудно. Когато си я избрах, тъкмо бях започнал работа в Лион, Франция. Тогава тя струваше 200 000 евро, сега е тройно повече. Отидох в банката и поисках кредит, за да я купя, защото нямах тези пари. Банкерът ми каза: "Няма проблем, но трябва да заложите къщата си." Обясних, че нямам къща, защото първо ми трябва цигулката, за да си заработя къщата. Но за банкера това нищо не означаваше. Тогава се обърнах към Лионската опера, където също ми казаха, че няма проблем, но трябва да подпиша 20-годишен договор с тях. Малко закрепостяване, като футболистите. Аз, разбира се, не се съгласих. Тогава, слава Богу, майката на Памела заложи собствената си къща и така купих цигулката. И оттогава не се разделям с нея. Без жена мога, без цигулка - не!

- Сега имаш ли желание да си купиш къща, замък, остров?

- Замък -не! Имам желание да имам нещо на българското море, но засега ми е интересен светът. Аз съм вечно на път и материалните неща - да обзавеждаш къща, да се правиш на баровец, да имаш скъпи вещи... не, не ме интересуват. Аз съм доволен да отседна в петзвезден хотел, където всичко ми е осигурено - нямаш нужда от чистачка, нямаш нужда да плащаш ток. Щастлив съм да печеля толкова, че да мога да се храня в хубав ресторант, да почерпя приятелите си, да им купя подаръци, а на мен ми трябва едно легло в свестен хотел. В крайна сметка дори и султаните спят в един креват.

- Искаш да кажеш, че не си богат толкова, колкото е славата ти?

- Не. И това ми бе предсказано. Невена Коканова, с която имам прекрасни мигове от снимките на филма "Слънце на детството" в Чехия, ни заведе целия екип да ни гледат. На мен ми казаха, че ще стана много известен, ще живея като много богат човек, но никога няма да имам пари. Моята философия е - даваш, за да получиш. Предпочитам да правя подаръци, отколкото да получавам. Затова нямам къща. Имам само куче - Рудолф Валентино. Подарих го на Памела за Свети Валентин, кафяв доберман, като дете е. Живее при нея в планината. Вземам го от време на време при мен в Лондон.

- Когато четох книгата ти, силно впечатление ми направи, че мислиш за смъртта. Защо?

- Може би защото работя в опера, а там всеки ден, всяка нощ някой (от героите) или го убиват, или го пробождат. Една вечер Тоска се хвърля от крепостта, на следващата Отело е заклал жена си... А музиката винаги е свързана с чувства. Аз загубих брат ми, когато бях на 20 години (братчето му умира на 3 години при катастрофа -б.а.), загубих близки, които обичах, и това дава отражение.

- Кръстен си на дядо си Васко, който е на 86 години, родопчанин, живее в Куклен. Поддържате ли връзка?

- Да, дядо много хубаво пее и на 86 години си има ново гадже. Вчера ми звънна и това, което го интересуваше, бе дали съм гладен и има ли къде да спя. Освен това ми съобщи, че ми е намерил булка в село Куклен, която има два апартамента и три големи паркинга, и ми заръча обезателно да се оженя за нея. Каза ми, че ще бъдем материално осигурени. (Васко разказва това, заливайки се от смях.)

- Най-голямата ти любов?

- Памела... Най-сериозната любов. Усещането, че си принадлежим, е най-истинското чувство, което някога съм изпитвал. То ме промени много. Когато съм влюбен, го чувствам със стомаха си. Памела олицетворява идеала ми за жена, професионалист и приятел и го знаех от първия миг, в който я видях.

- Най-дългата ти връзка?

- С Криси, тя е родена в Осло, балерина и хореограф. С нея имахме незабравими приключения, докато намерим пресечната точка между балканския ми нрав и скандинавските й обноски. Правил съм й серенади в лондонско такси пред Бъкингамския дворец. Беше вълнуващо и много приятно.

- Защо се разделихте?

- Ние продължаваме да сме приятели. И с Памела, и с Криси, и с други бивши мои приятелки. Много трудно е на всеки, който е до мен, да издържи на темпото ми на живот, на стреса от непрекъснатите пътувания. Това наистина е проблем.

- И сега си сам?

- Да. Човекът, който ще е до мен, или трябва да ми стане роб, или аз да остана сам.

- Ако една жена много те обича, би трябвало да стане част от твоето "аз".

- Може би да. Явно не ме обичат толкова много жените!

- Като видиш една жена, къде я фиксираш: в очите, в тялото, в глезена?

- Поглеждам я в душата, колкото и да звучи като клише. Когато се влюбя, е много важно да си помисля: "Този човек, ако е на 50 години и ако му липсва нещо или ако стане например инвалид, ще го обичам ли?" И винаги, когато си отговоря с "да", значи съм влюбен! Помня, че имах едно гадже, за което баща ми беше много против, защото имала криви крака. А за него краката са много важни. Но аз гледам други качества.

- Когато свириш, имаш ли нужда от муза, от две очи, които да си представяш?

- Не, не! Напротив, когато работя, трябва да съм сам. Най-важното при свиренето е въображението. И то образното въображение. Моята учителка казваше: "Ако ти можеш да свириш така, че публиката да помирише и да си представи образа, който ти си представяш и го свириш, значи си успял." Например има едно парче на Равел "Циганката" - когато го свиря, си представям каруцата, която скрибуца, а пък тя издава различни звуци, виждам сълзи, които текат... най-различи образи.

- Винаги си много усмихнат. Плачеш ли?

- Да, плача на книга, на опера на Пучини. Моите сълзи са от хубави емоции, не от тъга. Преди няколко години плаках, когато гледах филма на Никита Михалков "Сибирският бръснар". Видях много от моя живот в Русия, руската душа, мащаба на чувствата...

- Какво не харесваш в себе си?

- Не знам. Не съм мислил дори какво харесвам в себе си. Аз много-много не се харесвам, но не бих си направил пластична операция. Едно време ме беше много срам от космите ми на краката. И като тийнейджър на 14-годишна възраст баща ми и майка ми ходеха на нудистки плаж, събличаха се чисто голи, а аз ходех по дънки в разгара на лятото, защото ме беше срам от космите, и ги убеждавах, че не ми е топло.

- Можеш ли сам да се оправяш в живота си, без да има друг човек, който да се грижи за дрехите ти, за чая?

- Мога, разбира се. Е, започват дрехите да стават малко по-мръсни, ризите да се ползват два-три път. Мога да пера, не мога да си изгладя ризата или панталона и затова просто не ги гладя. Понякога си чистя къщата. Правя всичко, което нормалните хора правят.

- Тази година се честваха 30 години от смъртта на Людмила Живкова и 100 години от рождението на Тодор Живков. Понякога казваш ли си: Ако не бяха тези хора, сигурно аз нямаше да съм това, което съм днес?

- Абсолютно, да. Разбира се, че аз бях дете и това, което помня, са детски спомени, а не нещо политическо. Без тях нямаше да имам това образование, тогава системата държеше на хората с талант и им помагаше да се развиват, и в спортисти инвестираше. Когато станах на 9 години - вече бях натрупал популярност в България, казваха, че съм вундеркинд, но не бях минал през истинска школа. Людмила Живкова искаше да ме прати в Америка, но след като почина, всичко се срина. Тогава началник в партията (Георги Йорданов - б.а) извика баща ми на айрян в ЦК и каза: "Заминавате за Москва. Даваме ти заплата, кола, твоята задача е да гледаш това дете. То ще учи в най-доброто училище. Ти си отговорен за него." Няколко пъти съм свирил пред Тодор Живков в резиденцията в "Бояна" . Спомням си как, като ме попита какво искам, и всички очакваха да чуят "апартамент", аз казах "сладолед". Живков изпълни обещанието си - изпрати ми една кофа сладолед и аз бях много щастлив.

- Хубав избор си направил! Много практичен.

- Да. На Чаушеску съм свирил. На него му помня мокасините, много хубави китайски мокасини. На Горбачов съм свирил, и то със счупена цигулка в годината, когато се дипломирах. Имаше сериозна охрана. В антракта на концерта ми се наложи да отида до тоалетната. Придружиха ме две яки момчета - за всеки случай. Това за мен беше много по-впечатляващо от личността на Горбачов.

- Защо си бил изгонен от московската консерватория?

- Ами... бях изгонен от московската консерватория още в I курс по три причини. Имах двойка по история на комунистическата партия на СССР. Освен това без разрешение напуснах Москва заради конкурс във Франция и за капак не донесох на другарката декан подарък от Франция, а винаги дотогава й носеха. И така заради липсата на рушвет ме изгониха от консерваторията в Москва.

- А какво е усещането да бъдеш на една сцена с Майкъл Джексън?

- За мен той е най-великият професионалист. Бях част от световното му турне "Майкъл Джексън и приятели". В Корея, когато той излезе на сцената, всички се разплакаха. В Сеул, на олимпийския стадион, който събира 100 000 зрители, той ръководеше светлини, звук - абсолютно всичко. И когато танцуваше и пееше едновременно, танцуваше десет пъти по-добре от най-добрите танцьори на Лос Анджелис, които бяха с него. Беше страхотно преживяване. Сам си правеше грима и наистина му се разпадаше носът, защото му бяха направили ужасно зле операцията. В самолета той пътуваше с децата си и изобщо не се притесняваше да сменя пред нас пелените на малкия си син. Беше много готин. Разбираш какъв голям артист е от това, че когато кацнахме в Мюнхен, новините започнаха така: Майкъл Джексън кацна в Мюнхен. И след 14 часа полет той отиде директно на стадиона и репетираше още 8 часа.

- С Лили Иванова имате общо изпълнение на "Осъдени души". На концерта каза, че се е сбъднала една от мечтите ти. Толкова ли харесваш Лили?

- Да и времето ще покаже: има една Лили Иванова, тя е най-гениалната, най-страхотната българска певица. И това, че съм имал щастието да се докосна до нея и да сме приятели, е огромен плюс в моя живот. Всеки пък, когато чуя Лили, кожата ми настръхва. Проста тя е страхотна! Да се задържиш толкова дълго време на сцената е наистина геройство! Лили ще остане завинаги, тя е легенда. Има много малко легенди в този свят и аз имах щастието да се докосна до нея. Слагам Лили на нивото на Майкъл Джаксън.

- Имаш ли страх: ами ако всичко това около мен рухне, ако животът ми се срути?

- Не, защото съм живял в бедни времена, бил съм беден като църковна мишка в Лондон, бягал съм от къщи, спал съм по входове, по гари, баща ми ме намери на 2000 км от Москва, два месеца бях изчезнал с 10 копейки в джоба, така че нищо не ме плаши. Единствено ме плаши да не би да се случи нещо на моите близки - това, върху което нямам контрол. Другото няма никакво значение!

- Дългосрочен проект имаш ли?

- Аз свиря, но не мога да пея. Искам да направя караоке опера. Първата такава опера в света. Хората, дошли на концерта, ще пеят с оркестъра, докато слушат любимите си арии. Нали е хубаво?

Източник: в. "монитор"