- Вие, а не конкурентите ви Георги Коритаров, Светла Петрова, Сашо Диков и още 15 имена, спечелихте новата тв награда “Свети Влас” и 10 000 лв. Как я приехте?

- Не знам дали я очаквах, защото харесвам това, което правя по телевизията. Не е проява на нескромност. Непрекъснато ставам нощем и мисля за тези интервюта.

- Защо, притеснявате ли се?

- Не, хрумва ми. Хем спя, хем работя. Толкова съм обсебена от тази работа, но в положителния смисъл. Просто живея за това - детето и работата. Радосвет Радев дойде на Марина "Диневи", където се връчваше наградата, и си говорихме колко бях неуверена, като започнах в "Дарик". При първата ми среща с него от ръцете ми течеше вода. Изглеждам суперагресивна, дори брутална на моменти. А преживявам след това, ако съм наранила някого. От дядо ми знам, че на човек може да вземеш всичко, но никога не опитвай да грабиш от достойнството му. А пък виждам, че се харесва този тип журналистика - по-агресивната.

Наскоро някой от гостите ми каза, че съм станала по-мека и по-умерена. Което ми отивало, но е друга Диана в мен. Впрочем мога да бъда всякаква.

Ще цитирам един от участниците в “Клуб 11” - организатора на наградата. Той каза, че тази награда преброява дивите зайци в телевизията. Според мен сериозният порок на телевизията е, че е територия на забавление, на пошлост дори, на облъчване. А дивите зайци смятат, че телевизията е нещо повече, че трябва да информира, да създава обществено мнение, да кара хората да мислят.

- Защо сте агресивна в интервютата, за да се харесате на публиката ли?

- Цветана Манева ми го каза, когато се срещнахме за първи път. Тя поиска да се видим и ме покани да играя в театъра. Ако Бог е с нас, ще направим нещо заедно. Тогава тя ми каза: ти играеш, родена си за това.

- Какво ще правите с Цветана Манева, радиопиеса ли?

- Тя иска да направи спектакъл за живота на Екатерина Каравелова. Първоначално са й предложили да е моноспектакъл, но тя ми разказа как ме е видяла по Нова тв и е решила, че иска да го направи с мен. Идеята е аз да бъда себе си и просто да разговаряме. Тя ще е Екатерина Каравелова. Не знам кога ще стане, но много съм нетърпелива.

- Значи и на сцената ще правите интервюта. Как се подготвяте за тях, когато са пред камерата?

- Никога не се готвя за интервюта. Аз се събуждам със сутрешни блокове, ако не прочета всички вестници, денят не е моят. Тоест се готвя непрекъснато. Затова не разчитам на сценарий и въпроси. Много слушам какво ми говори гостът и знам какво искам да извадя от него.

Наистина правя интервю, сякаш моето желание да намеря отговорите влиза в битка с желанието на събеседника ми да скрие онова, което искам да чуя. Може би затова изглеждам агресивна, но докато не получа отговора, не искам да спра. Вбесявам се, ако интервюто свърши, а в очите на госта съм прочела, че той не ми е казал всичко, че са плували тези корабчета.

Аз не ползвам слушалките на телевизионерите. Моето аз говори вътре в мен и някой друг, ако ми дудне вътре в ухото, много стават.

Ето снощи към 3 часа, като се събудих, знаех как ще започне интервюто ми с Плевнелиев. Ще го попитам на колко години е, български гражданин ли е, живял ли е през последните 5 години в България. На финала на този блиц ще му кажа, че той трябва да стане президент.

Имам 15 или 20 минути за интервю. С редакторката ми Мария Йотова сме се разбрали и от 7-ата минута тя застава зад камерата и започва да ми дава знак с ръце колко минути ми остават до края. Понякога това ме побърква, когато усещам, че събеседникът се изплъзва, а аз нямам време.

- Кой най-много ви се е изплъзвал?

- Умният политик успява да го направи. Знае какво иска да разкаже на аудиторията, обигран е. Интересно е да играеш с такъв човек, защото това е игра.

Харесвам да интервюирам премиера много, защото той е толкова неподправен, че от него можеш да извадиш много повече, отколкото очакваш. Оня случай с картофите. Искаше ми се да му кажа: Моля ви, спрете, това е ужасно, как може да кажете на хората, че трябва да садят картофи по терасите си.

След време гостува в "Дарик" и ми каза: "Диана, наскоро бях в Девин и там хора, които се прехранват, като садят картофи, безработица голяма, ме заведоха покрай реката, за да ми покажат нивите с картофи." И му казали: онази злата журналистка ви се смя, когато го казахте, но вие бяхте много прав, селата не трябва да се обезлюдяват, ние трябва да се върнем, защото сме земеделска страна. Съгласна съм, но това не става с призив: “Садете картофи на втория етаж в Люлин”.

90% от икономиката ни е в частни ръце, но от държавата зависи да изгради такава инфраструктура и урбанистика, че Северозападна България да не е северозападнала. И тия хора да не оставят всичко, за да имат хляб в София, докато този град се задъхва.

Източник: в. "24 часа"