Навярно си спомняте песничката"Растем и пак ще растем, заедно с теб - приятел с теб съм днес и утре, и до край - въпрос на мъжка чест, не на игра" от филма "Васко да Гама от село Рупча " на режисьора Димитър Петров с участието на Иван Ласкин. Мелодията и днес звучи от мобилни телефони. Явно лентата, снимана през 1985 г., все още има фенове.

По това време известният днес актьор е едва 16-годишен. Филмът все още попада в класациите на харесваните български творби. Ученичките през 1986 година, когато беше премиерата на "Васко да Гама от село Рупча", бяха влюбени и въздишаха по Ласкин.

Днес той също е харесван и ухажван. Към името му често се прибавят и епитетите провокативен, скандален и талантлив. Но преди всичко Ласкин е човек, който твърдо стои зад думите си. Най-много го дразни манталитетът на хората, агресията и негативизмът им.

- Г-н Ласкин, ще бъдете ли на церемонията по раздаването на Аскерите? Миналата година скандализирахте колегите си. Промениха ли се нещата във фондацията?.

- Тази година поради съкращенията наградата трябва да се казва Икеер - да се обединят Аскеер и Икар. Вежди и Чапа ще отлеят антикризисната статуетка от хартия. За материал могат да ползват одобрени проекти и "програми" от министерството. Статуетката ще напомня Красимира Филипова (шефката на дирекция “Театър, вариететно и цирково изкуство в министерството) с каска, меч и крила. Ще връчват само снимки на статуетката. Ако се излъчва по БНТ, статуетката трябва да подсказва за Уляна Пръмова (без каска), иначе ще има затъмнение. Всички в салона ще са със маски на Илка Зафирова и ще ръкопляскат с лош поглед. Антрактът ще е 300 години, а център за театър ще има вечно. Вежди Рашидов ще е на балкон...Шегувам се.
С Александра сме на снимки и няма да присъстваме. Успех на колегите.

- Един от важните въпроси, които вълнуват актьорите в момента, е реформата в театъра. Как я виждате вие?

- Талантливите ще оцелеят. Талантливите измамници - също.

- Смятате ли, че е несправедливо разпределението на средствата между различните театри?

- В България всичко е несправедливо. Това е осъдена държава, пълна с простаци. Четете ли независимата ни история? Пълна е с предатели, измамници, лакеи и морални уроди. Убийци на герой, мъчители и маскари. Гнус ме е от жълтите им очи. Мисля, че Ботев, Левски, Караджата са извънземни. Просто не може да са българи. Извинявам се за тази реакция, но просто ми е болно.

- След толкова роли в киното и театъра в какво съзирате творческа провокация?

- В документалното кино. Това е толкова чувствено и сърцато занимание. Работя си сам, ходя из гората, душа листата и влагата, мисля и си пиша с една писалка подарък от Александра. Правя огромни усилия, за да снимам -независимо от центрове и фондации. Помагат ми хора, които нямат нищо общо с изкуството. Искам да улавям страданието и радостта и някак си да ги смесвам в кална топка и да замерям съвестта на хората с нея.

- Кой е най-смешният гаф, който сте допускали на сцена?

- Избих зъб на Сашо Дойнов и си признавам, че обещах да го платя и още не съм. Когато стане президент, ще ми опрости зъба. По добре президент без зъб, отколкото президент зъбльо.

- Кои са нещата, за които бихте тропали с крак и бихте настоявали да се случат?

- Трябва да има полицейска операция "Театралите". Това директори, центрове, дирекции, фондации - всички в районното. Вечните в министерството, барабар с помагачите им - също. 20 години си дават субсидии. Затварят си очите за явни кражби. Искам да обявят доносниците в театъра.
Пришки ми излязоха от това „Сфумато". Техният театрален въздух в българския вариант е една обикновено изпускане, срещу чиято задушливост никой в културното министерство не маха и търпи смръднята 20 години.

- Кога губите търпение?

- Когато ме наричат лош. И когато се сетя, че Банкя беше страхотно място, където израснах с баба и дядо на една поляна преди Вердикал, по пътя за Клисура.

- Какво може да ви сломи?

- Когато видя плачещо дете. Когато мириша на алкохол на Александра и когато се сетя, че пропуснах една целувка от дъщеря си.

- Пред кого разголвате душата си?

- Пред съвестта си.

- Споменът от детството, който не разравяте до днес?

- Участвах в обесването на едно куче, с още 15 деца. Това шарено куче ме гледа вече 30 години.То ми говори с гласа на майка ми и всеки път ме убеждава, че не ми се сърди. Казваше се Мурджо и беше на железничар инвалид от квартал „Иван Вазов". Просто някой реши да го беси и аз бях там.

- Ще се ожените ли за Александра или бракът убива любовта?

- Александра е моят подарък от Господ. Няма да намесвам Господ с общината и някакъв поп.



- Продължете изречението: "За мен театърът е......"

- Не мога да ти отговоря. Замислих се за кучето и ми се доплака! Мисля, че българският театър в момента се казва Мурджо и ние всички го бесим.

източник: Монитор/Валя Стоянова